МАЛКИ СТИХОТВОРЕНИЯ

Николай Цонев

СЪНУВАХ ШИКАЛКА

Сънувах, че бягам, задъхан и плах.
(В гора тилилейска джудженце ли бях?)
Най-сетне край дъбова шикалка спрях,
погледнах към тъмната дупчица, ах,
там нещичко беличко беше се свряло:
око или въгленче, дух или тяло?

Какво си - попитах въпросното бяло.
То рече - критичното твое начало.


ПРОБЛЕМНО

Няма да ни се опреш, Проблем!
Ще те разрешим съвсем.
Щеш, не щеш!
Няма да ни се опреш, Проблем!
Ама по-напреж
ще те създадем!


ГЪРБУШКО

Лумбаго ли имаш или ишиас,
защо си така, от какво си,
възтежки багажи ли носи?

Прегърбих се, братко - отвърнах му аз, -
понеже повдигах въпроси.


ДУДУЧЕ

Не се ли научи,
недей ми го сучи и тако, и вако!
Ще стане, тъй както решил го е свако.
Ще стане дудуче,
от всяко върбенце, от всяко!
Нали върбалако садил го е свако?


КРУШКАТА

Как немощно свети - с петнадесет свещи.
Мъждиво огрява околните вещи.
Надута и кръгла - виси от тавана:
не стигам я даже на стол да застана.

Мъждука, мъждука. И аз съм под нея.
Мисловно дори да я сменям не смея.
Мисловно се питам - аз, тая главина
не е ли на някой прожектор роднина?!


ВЗЕХА МИ МЯРКАТА

Отколе си имаме нрави
човекът човек да гласи,
но никой не ще те направи
по-малък, отколкото си…

Така ли - извика ми дребен един
и тръгна към мене със своя аршин.


ВЪЗДИШКА

Не питай какво ме тревожи!
Приятелче крак ми подложи
и викна - без жертив не може!
Разбрах, че без жертви не може.
Човек без приятелче - тоже!

——————————

сп. „Естрада”, бр. 10, 1987 г.