ИГРА

Кирил Гончев

Поискахме да бъдеме големи…
Не помниш ли, то беше първият ни миг.
Дърветата стояха страшно неми
и затова бе силен твоят вик.

Поискахме и после се уплашихме,
от забранената за възрастта игра.
Какво ще кажат нашите? Какво ще кажат вашите?
Какво ще си помисли старата гора?

Поискахме да бъдем големи…
Гората ни зарови в тишина.
Едно момче на първата си пленница
даряваше най-нежни имена…

Къде ги беше чуло? Беше ли ги чело
във някой също забранен роман?
Или зад малкото детинско чело
се раждаха ония имена…

И неусетно станахме големи…
Сега си спомням първия ни миг -
момчето имаше безбройно много пленници,
но никъде не срещна твоя вик.

В играта вече всичко може -
дори да се играе без сърца.
И само туй остана невъзможно:
от възрастни да станем на деца.

Високо пазят имената наши
дърветата на старата гора.
Притихнали, обречени, уплашени -
в играта влизат нашите деца.

Повтаря шепота гора далечна,
повтаря се познатата игра…
Повтаря се, разбира се, но вече
в гората бродят нашите деца.