Джура Якшич

превод: Д. К. Попов

***
Захар да посея,
там горчилки никнат,
искам ли да пея,
в плач сълзи ми бликнат.

Де приятел считам,
там кръвник излазя;
де за лаври питам,
в тръне аз нагазя…

В миг свещта я няма,
ден след ден след ражда;
но на скръб голяма
краят не дохажда.

***
Що ме не обичаш,
душо нежна, млада?
Без любов туй време
що тъй да пропада?

В най-сладките нощи
що си в самотия?
Що гръди си красни
сдържаш да не бият?

Очи ще изгубят
туй очарование.
Сърце ще изстине,
зима кат настане.

Твойта хубост чудна,
твойте сласти нежни
ще изчезнат, душо,
изпод покрив снежни.

Затова не пръскай
пролетното време:
стискай ме, целувай,
докато умреме!

НОЩ НА ГОРНЯКА

Кат преграда черна тъмна нощ владее,
даже да пошавне жива твар не смее;
в манастира глухи, в таз обител славна,
нявгашните старци в мир лежат отдавна;
зидове немеят - те и неми бяха,
зверове млъкнаха, нявга що ревяха,
лист не затреперва, шумата нешава,
тъмна нощ гората пуста застрашава;
пък и Млава стихва своето бучене,
да не би да чуят как дълбоко стене.
Естеството даже тука се спотава,
страхити тайни няма нощ вселява…
Кула се заклати, звън се чуй далеко -
в черкова молитва шепне се полека.
Палят се свещите сами, щом се мръкне,
през дворове глухи някой дух прехвръкне.
На чело му бледо, вместо диадема,
светителска светлост място днес заема.
Тихо той пристъпва в черковата стара,
поклони се три пъти тамо пред олтаря,
пак изчезне бързо, скрива се във мрака -
тъй цар Лазар нощем ходи на Горняка.

——————————

Славянска антология, 1910 г.