Димитър Хаджитодоров

„Човек може да се изправи тук  и да остави зад гърба си цяла Америка.”

Хенри Торо

Писателят и натуралист Хенри Бестън е роден през 1888 г. в градчето Куинси, щат Масачузетс. Баща му, потомък на ирландски преселници, е лекар по професия. Майката произхожда от френско-говорящите американци. Вероятно, поради тази причина след дипломирането си в Харвард, той приема работа като преподавател в университета на  гр. Лион, Франция.

През 1915 г. Бестън участва в Първата световна война като доброволец във френската армия. Определен за водач на санитарен автомобил, писателят е изпратен на сражението под Вердюн през 1916 г.

Две години по-късно, като прес-аташе на Военно-морския флот на Съединените щати, е приет на ескадрен миноносец, съпровождащ части на британския флот. След тежко сражение, Хенри Бестън е сред спасените от повредения и потъващ кораб.1/

Впечатленията си от Вердюн авторът описва през 1916 г. в книгата „Доброволец”. През 1919 г. във втората му книга „Пълен напред”, разказва за сраженията в открито море.

За разлика от героите на Ърнест Хемингуей, които удавят психическата си травма след  войната в умопомрачителни количества алкохол, Бестън се опитва да преодолее кошмарните спомени като работи върху  три книги с приказки. По това време е автор и редактор в ежеседмичника „Живият век”. Изпратен от списанието „The World’s Work» със задачата да разкаже за бреговата охрана на Атлантика, той написва очерка „Надзирателите на Кейп Код” 2/, посветен на офицерите, отговарящи за региона. Полуостровът Кейп Код, щат Масачузетс, врязан като нож в морето, се споменава през ХVII в. в мемоарите на Уилям Бредфорд, пресякъл океана през 1620 г. и установил се  в т.н. Нова Англия.3/ Хенри Торо, възхитен от продълговата ивица земя, написва серия очерци, публикувани през 1865 г. под заглавието „Кейп Код”. 4/

Запленен от невероятния воден изглед и интересните маршрути на патрулиращите, писателят решава да се засели за по-дълго край необятната шир.

„Искаше ми се да се обзаведа с гнездо, достатъчно уютно и през зимата, където бих могъл да идвам в свободното си време. …на хората не достигат езиците на пламъците пред протегнатите длани, изворната вода, чистия въздух, девствената земя под краката…”5/

„Величествените ритми на природата… приливите и отливите, набезите на вълните, сборищата птици, придвижването на морските обитатели, зима и щормовете, великолепието на есента и святостта на пролетта - всичко това съставлява неизменна част от живота на плажа. Колкото по-дълго оставах там, толкова повече се увличах, толкова по-пълно ми се искаше да опозная това крайбрежие, да се приобщя към тайните на неговата стихия…”5/

„… красотата и тайната на тази земя и откритото море така ме завладяха и задържаха, че аз не можех да си отида.”5/

Дърводелецът от Истъм Харви Муром 6/ и неговата команда  помагат на писателя да изгради малък дом - „20 на 16 фута”1/ (приблизително 7 на 5 м. - б.м.), през пролетта на 1925 г. 6/, близо до мястото, където спират най-високите вълни. Почувствал се като морски пътешественик, оригиналният заселник нарича шеговито постройката „полубак”, - термин, употребяван в нидерландското корабоплаване.7/

Хенри Бестън прекарва около две години предимно в уединение, като общува  най-вече с патрулиращите охранители и по-рядко с отделни жители на малките градчета. Преживяващ търпеливо смяната на сезоните, той записва редовно впечатленията си в дневник, послужил през 1928 г., да публикува поетичната и философска книга „Най-отдалечената къща”.8/

Сравнително неголяма по обем, тя съдържа богати природни картини, пресъздава изменящия се облик на океана и многообразието на морските обитатели - рибите, изхвърляни от бурните приливи, птиците, долитащи на многочислени ята  и бозайниците, заселили се недалеч от брега. Майсторски поднесените описания на спокойствие или ураган, обясняват от различен ъгъл климата и спецификата на полуострова. Писателят използва не само традиционните, но и латинските названия на растения и животни,  което подсилва достоверността на наблюденията.

Стегнати и изпълнени с благодарност са словата му към бреговата охрана, продиктувани от дълбоки приятелски чувства. „Охранителите на Кейп Код са отлични момчета. Те работят на брега в най-силните урагани, без да се оплакват, без да задават излишни въпроси, в такова време, когато самото съществуване на живота изглежда невъзможно.”5/

„Аз чувствам пред командата … неизплатения си дълг. Без дружеското участие на тези хора, на тяхното гостоприемство и доброжелателност моят експеримент щеше да се окаже доста суров и би изглеждал като отшелничество.”5/

Бестън е свидетел на безпощадната борба на охранителите със стихиите, когато спасяват  корабокрушенци, заседнали в плитчините или изхвърлени върху подводни скали от бурята. През зимата член на командата помага на замръзваща сърна, прекарала часове наред в ледената вода, бягайки от подивели гладни кучета. Вечер патрулът се отбива в малкия дом, за да изпие чашка кафе със стопанина.

Друг път му поднася с усмивка морски дар - прясна риба, току-що изхвърлена от прилива. В тъмните зимни нощи, от бреговата линия, където лъчите на маяка не достигат, охранителите изстрелват периодично ярки ракети, предупреждаващи корабите за опасността от плитчини. Годишният кръговрат на сезоните, тяхната поетична и философска интерпретация, нареждат книгата му сред най-добрите прриродоописателни творби. Вникнал в особеностите на денонощието, Бестън разкрива пред урбанизираните си съвременници неподозирани тайни и събития.

„Днес ще се опитам да разкажа за привичките, облика и звученето на океана при крайбрежието, тоест аз съм намислил да напиша нещо такова, което, доколкото си спомням, не съм срещал да споменават нито в книгите, нито в периодиката.”5/ „Известни са ми три велики звука, отнасящи се към стихиите: шумът на падащия дъжд, ехтенето на вятъра в глухата гора и грохота на океанските вълни, разбиващи се в брега. Познавам добре тези гласове на природата, и този, който принадлежи на океана, ми се струва най-звучен, многообразен и извикващ благоговение. Разпространената представа за монотонния шум на океана е съвършено невярно: океанът има множество гласове. Послушайте как звучи прибоят, напрегнете слух и за вас ще бъде достъпна цяла гама звуци: низкото бучене, грозното ръмжене, гръмкото шуртене на падащите струи, непрекъснатото шипене на пяната, плясъците, отривисти като пушечни залпове, тихият шепот, шумоленето на камъните, които се търкат един в друг; а на моменти може да се доловят някакви възклицания, отнасящи се, навярно, към рядко дочувания говор на обитателите на дълбините.”5/

„Пред мен лежеше океанът със своя собствен климат и с приливите, ту сив и пустинен, обвит от воала на дъжда, ту проблясващ под слънцето, студен и зелен, покрит с разпадаща се мраморна пяна; в съседство се простираха блатата, оживявани от конгресите, събранията, бродещите трупи и семейните сборища на птиците. Над главата ми се простираше величественото зимно небе, то се издигаше от линията на хоризонта, за да блести над дюните със звездите и съзвездията. Нощното небе в своето божествено великолепие сякаш предписва на света, намиращ се под него, да бъде също прекрасен, иначе величествената картина на Вселената ще се разчупи на две, и тогава човешкият ум не ще се окаже в състояние благоговейно да спои от разделените половини едно цяло.”5/

„Харесва ми се, че тази стая има седем прозореца. В нея се чувстваш като под открито небе. Моята кушетка стои при фронталните прозорци, и затова, без да вдигам глава от възглавницата, мога да разглеждам морето…”5/

Щедрите лъчи на слънцето озаряват небесните и водни простори,  сливащи се на хоризонта. „Годината, преживяна зад закрити врата, е пътешествие по страниците на книжния календар. Годината, прекаране сред природата, е извършване на грандиозен ритуал. За да се приобщим към този ритуал, трябва да постигнем маршрутите на слънчевите странствания, да овладеем стихийното разбиране на това светило, да се проникнем от това особено чувство, което е научило първобитните хора да отбелязват границите на лятното и зимното слънцестоене.”5/ „Но, както и да се отнасяме към слънцето, неговото преминаване е велика стихийна драма, благодарение на която ние съществуваме. Ако не разделяме неговите радости, ако не се преклоним пред него, не усетим неговото обаяние - значи да се обърнем с гръб към поетическото очарование на духа на природата, която ни подхранва.”5/

Разказвайки за резките климатични промени, авторът сравнява стихийните пориви на вятъра със словото на Шекспир. „Другаде в Америка понятието „буря” се отнася към всичко на света, започвайки от торнадо и завършващо с виелица. Изглежда, шекспировското понятие за буря съществува сега само в отделни кътчета на Англия и на Кейп Код.”5/

„След няколко секунди заваля дъжд, но толкова предпазливо, сякаш получаваше нечие благоволение. Дочу се благословения звук на неговите удари по покрива, покрит с летви, - звук, който обожавах от детство. Меките плясъци по покрива се смениха с барабанното почукване, и след това се раздаде шуртенето във водосточните тръби. Бурята се носеше над Кейп Код, поразявайки с мълнии древната земя, стремейки се към небето, надвиснало над океана.”5/

Свежестта на атмосферата, обновена след обилния порой, е спомената по особен начин: „Като си помислим само, какво зловоние са принудени да дишат хората от днешното поколение! Как са се съгласили да търпят този мръсен, сивеещ въздух?! В ХVII столетие градския въздух, навярно, с нищо не се е различавал от селския; в наши дни градската атмосфера е приемлива само за новия, синтезиран човек.”5/

Разединеността на градското човешко ежедневие от всеобхватния околен свят е подчертано в изобразяването на нощта  като на ненадминат природен дар. „Нашата невиждана цивилизация се е откъснала много от природата, но особено радикално - от нощта.”5/

„Разположили се на лоното на цивилизацията, като у дома си, - цивилизация, преситена от енергия, представяща света с помощта на технически термини, не треперим ли ние за собствената си тъпа покорност, за системата на собствените си догадки? Какъвто и да е отговорът, днешният свят е препълнен с хора, нямащи ни най-малка представа за характера или за поезията на нощта, никога не виждали нощ. Да съществуваш, познавайки само илюминираната нощ, е толкова нелепо и лошо, както и да живееш с изкуствен ден. Местната нощ е пълна с чудеса. Наистина - това е другата половина на фаталното денонощно колело. Безсмислените източници на светлина не я раняват и не я тревожат. Това е красота, съвършенство, покой.”5/

На ятата птици, огласящи дружно крайбрежието, са отредени  немалко страници. За есенното отлитане на лебедите, Бестън записва:

„Великолепни са белите птици в синьото октомврийско небе над вълнуващия се океански простор; техният полет е по-тържествен от музика - сякаш от крилата им върху земята се излива възпоминание за нейното древно очарование, способно да излекува и да укрепи душата.”5/

Неповторимата поезия на завръщащите се на север диви гъски, звучи като възвишен акорд.       „Аз чух познат звук.   Обръщайки се към блатата, видях ято гъски, летяща на групи на фона на златистата небесна цепнатина; крилата им плавно и тържествено разсичаха въздуха, и музикалния вик, напомнящ камбанен звън, изпълваше пустинната равнина, потънала в мрак. Съществува ли в целия свят по-благороден звук, издаван в дивата природа.”5/ „Аз дълго стоях…,  …, вслушвайки се в дивата песен на огромните птици, защото тази нощ по небето течеше самата река на живота.”5/ Две десетилетия по-късно натуралистът Алдо Леополд  записва  своите вълнуващи страници за очарованието от прелета на гъските.9/

Мощните приливи и отливи, които се редуват в денонощието, променят повече или по-малко дългата плажна ивица. Веднъж, оглеждайки брега, авторът с удивление открива в храстите врабче, което измътва своите яйчица, въпреки дъждовете, бурите и заплашващия прибой.

„Пясъкът се приближаваше постепенно към гнездото; листата, които го прикриваха, бяха разкъсани на парчета, но птичката продължаваща да седи, въпреки всичко, изпълнена с решимост и съзнание за дълга си. Тя все пак успя да отгледа, съвсем заслужено, потомството си, и веднъж през юли с цялото семейство се пресели в дюните.”5/

Познаващ белезите на отделните пернати, Бестън с известно задоволство открива на брега кайра - „… от вида, почти зачеркнат в списъка на живите същества.”5/

Но уединението на писателя не е придружавано само от радостни емоции. Бестън се сблъсква и с явления, които предизвикват тревога.

„Във времената на Торо лиските10/ образували единно голямо ято в протежение на цялата плитчина на Кейп Код. Сега подобни сборища възникват само епизодично.”5/ „Възможно, до появата на белия човек количеството птици от откритото море, заселващо се в тези места, да е превишавало числото на летните обитатели, сега, уви, ловците трябва да се развличат със своите огнестрелни играчки, и зимните ята пернати намаляват, а някои птици напълно са изтребени.”5/

„Освен това, нова опасност дебне морските птици.  Непрекъснато количествата отпадъци от нефтената дестилация, наричани от специалистите „слопс”, се утаяват в дестилаторите и се изпомпват в танкери, които отиват на юг, за да излеят тази мръсотия далеко в морето. След това „слопсът” се простира на големи площи, и птиците, приводнявайки се, изцапват перата си. Такива птици неизбежно загиват. Някои умират от студ, защото лепкавият нефт свива и разединява гъстото арктическо оперение, и в него се образуват отвори, проникващи до кожното покритие, което предпазва жизнено важни вътрешни органи. Други птици умират от глад.”5/

„Много се радвам да съобщя за известно „подобрение” на положението. Пред пет години бреговете на Мономой бяха осеяни с телата на стотици, може би и на хиляди, загинали морски птици. Това се случваше, защото танкерите изхвърляха „слопса” в морето по плитчините, в местата на постоянното птиче присъствие. В наши дни гибелта в нефта най-вече е съдбата на отделни птици - неудачници. Все пак остава надеждата, че на подобно замърсяване на водата скоро ще бъде поставен край.”5/

Тези кратки свидетелства нареждат Бестън сред първите натуралисти, повдигнали глас срещу замърсяването на природата. Авторът се опитва да помогне на три гмуреца, с пера, полепнали от нефтени отпадъци, но, въпреки желанието, усилията му са  напразни. Епизодът е  мълчалив коментар към „смекчаващото вината изявление”  за възможно решение на проблема. През пролетта Бестън е изненадан  от ято пеперуди, прелитащо над полуострова.

Цветната гледка обогатява с още някой детайл просторния плаж. Нощем, когато се разхожда на пясъка, писателят попада на  малки акули, изхвърлени безмилостно от прибоя. Веднъж в тъмното настъпва голям скат, завършил живота си край плитчините. При отлива, в остатъчната вода на плажа, той открива множество риби селди, опитващи се да се доберат до близката река, за да хвърлят хайвера си.

„Наблюдавайки съществата, попаднали в беда, събрани на куп в плитчините, ту замиращи неподвижно, ту изпадайки във възбуда, аз помислих за усилията, които прилага природата, за да внедри живота навсякъде, да запълни с него цялата планета, да засели със своите създания земята, въздуха и водата. Във всеки пустеещ ъгъл, във всяко уединено пространство тя се стреми да вдъхне топлина в неживото, да насити самия живот. Колко удивително безкрайно, смайващо непреклонно и горещо е това природно усърдие! Какви ли само несгоди, студ и глад, самоотречение и бавна смърт не се случват с нейните създания ( в това число и тези рибки, попаднали в клопката ), готови да понесат всичко заради своето назначение на земята!  Нима е сравнима съзнателната човешка решимост с тяхната безкористна единна воля, с готовността да се саможертват заради продължението на живота във Вселената?”5/

Неизменният денонощен кръговрат извиква размисли, щедро споделени по страниците на книгата:

„… Имаме нужда от друга и по-мъдра, и може би по-мистична представа за животните. Далеч от природата и живеейки със сложна хитрост, човекът в цивилизацията наблюдава съществата през лупата на своето познание и ги вижда като уголемено перо и образът е размазан.  Покровителстваме ги за тяхната незавършеност, за трагичната им съдба да приемат форма толкова далеч под нашата.  И точно там грешим, и грешим много!  Животните не трябва да се измерват от човека.  В свят по-стар и по-съвършен от нашия те се движат завършени и пълни, надарени със сетива, които сме изгубили или не сме имали, живеещи със звукове, които няма да чуем. Те не са събратя; те не са по-низши. Те са други светове, уловени заедно с нас в мрежата на живота и времето, други затворници на величието и мъките на земята”.8/

„Ако някой запита, как ми се удаде да преодолея трудностите на зимата в дива, пустинна местност, освен това и сам, аз мога да отговоря, че по този начин се наслаждавах на живота от първия до последния ден. Да видиш и безпрепятствено да изучаваш как се развиват великите сили на природата - „могъщите трудове”, изразявайки се с езика на библията, - е голямо щастие, за което можем само да изпитваме дълбока благодарност към нея. И ето най-после ми принадлежеше обширна територия, изпълнена със съкровен див живот, без пречки развиващ се по древните закони, свободен от намесата на човека. Никой не идваше с целта да убие нещо, да изследва или просто да наблюдава. Сушата, океанът и небето, тройният съюз на това крайбрежие, действаха в изпълнение на своите величествени сложни цели, пренебрегвайки човека толкова естествено, както коя да е планета, движеща се по своя известен път около Слънцето.”5/

„Мисля, че усещах самотата достатъчно остро (ако ми се случеше да си позволя такъв разкош) нощем, когато югоизточния вятър плющеше с дъжда в тъмнината на необятния свят, разкриващ се зад вратата на дома.”5/

„Самотата не е лесна работа, защото човек, особено когато е млад, е стадно създание. Мощните инстинкти се съпротивяват на подобен начин на живот…”5/

„Но не само общуването с приятелите поддържаше моите духовни сили. Живеейки на дюните по такъв необичаен начин, аз се намирах в самото изобилие на природния живот, проявяващо се ден и нощ, и благодарение на това се оказах въвлечен в кръговрата на великата жизнена сила, чувствайки, как получавам от нея тайна подхранваща енергия. Настъпи времето - това бе на прага на пролетта, - когато тази енергия се усещаше така реално, както топлината, излъчвана от слънцето.”5/

„За времето, което изтече от онова септемврийско утро, често ми задаваха въпроса: какъв е природния образ, който се създава след годината, преживяна толкова необичайно? Аз отговарях, че главното впечатление - това е усещането за непрекъснатия процес на съзиданието на земята; в нашите дни силите на природата продължават да са велики и активни, и следващото утро ще бъде също така плодотворно, както кое да е утро в света на природата. Съзиданието е тук, с нас. Колкото и близо да стои човек спрямо пищното зрелище на сътворението, каквато и значима да е неговата роля в този безкраен, чудесен занаят, което и да е, даже най-дългото, съзерцание на природата е само моментно откровение, отделна нота, уловена в гръмката симфония, звучаща в още непознатата за нас необятност на пространството и времето. Постигането е невъзможно без поезия, така както и без наука. Без възторжено почитание е също немислимо да се живее, както и без радост.”5/

„Вярно е, че в природата има много сурови прояви. Обаче, въздържайте се да оценявате природата с мерките на модните съждения. Да очакваш от природата съответствие с нашите критерии е така трудно, както да желаеш тя да влезе в дома и да седне на стола. Природното стопанство, нейното значение, дребните подробности, оценките на отминаващия бързо живот са необикновено чудо, обладаващо собствена етика. Живейте с природата и скоро ще се убедите, че тя не е камера за измъчване, въпреки някои несвойствени за човека ритми. Разказвайки това, аз продължавам да мисля за своите любимци - птиците от Големия плаж, за техните жажда за живот и красота. Все пак, ако във вашата душа се прокрадват опасения, не забравяйте, че природата притежава в запас неочаквани безценни милости.

Каквото и да е вашето лично мнение за същността на човека, знайте: то е ценно само тогава, когато представлява отражение на неговата връзка с природата. Човешкият живот, често сравняван със спектакъл, най-справедливо е ритуал. Такива категории, като достойнство, красота и съпътстващата ги поезия, са производни от тайнствата и великолепието на света. Уважавайте Земята - ценете я с достойнството на човек. Прилепете се нежно към нея, като към съгряващ огън.

На този, който обича Земята, без да се бои да разтвори насреща и сърцето си, тя дарява частица от собствените сили, обогатявайки го с неизмеримия пулс на незнайния живот. Поклонете се на Земята.

Обичайте и почитайте нейните равнини, хълмове и морета; отдъхвайте душевно в нейните пустинни кътове. Даровете на живота идват от Земята и са общодостъпни. Това са песента на птиците призори, Орион и Голямата Мечка, залезът на слънцето над океана…”5/

Като заключителен рефрен на голяма симфония звучат обобщенията на Бестън:„Не осквернявайте земята, за да не оскверните човешката душа.”5/

„Природата е част от човешкото битие, а ако не осъзнае тази божествена тайна, човекът престава да бъде човек…”5/

Бестън се завръща към градския живот през есента на 1927 г. и се заема с подреждането на записките си. След първото издание на „Най-отдалечената къща”, той сключва в 1929 г. брак с Елизабет Куотсвърт, автор на приказни истории. Две седмици от медения месец младото семейство прекарва в дома на Кейп Код.2/

Зимните бури на 1933 г. заплашват да отнесат постройката в океана и се налага нейното преместване на по-безопасно място. В 1944 г. „полубакът” е преместен още веднъж, тъй като дюната, върху която е инсталиран, се руши.2/

През тридесетте години на миналия век семейството се установява трайно в т.н. Фермата с камината, недалеч от Нобълборо, щат Мейн. Там Бестън създава през 1935 г. книгата „Тревите и Земята”.1/  Природозащитната тема не е заявена официално като  негова пожизнена кауза, но безпокойството на писателя за околния свят се долавя  сред множеството изписани страници.

Познанията по френски език и пътуванията в Канада дават дават идеята на Бестън да издаде през 1942 г. книгата „Реката на Свети Лаврентий”11/. Докато Европа е разтърсвана от продължителна кръвопролитна война, авторът поднася на читателите неповторимо есе за многообразния и различен живот в земята на север от САЩ. Общувайки доброжелателно с жителите на френскоговорящата Канада, Бестън съобщава някои от важните исторически събития през последните два века, преразказва местни предания и споделя впечатленията си от бита и народопсихологията на тази своеобразна етническа общност. Без да има претенции за строг географски пътепис, той излага увлекателно и поетично придвижването по голямата  река.

„Всички признаци на индустриализацията, всички нейни извращения сякаш потънаха в тези води. Това е Америка на Одюбон12/,  страната на „последния мохикан”13/

Въпреки че не набляга върху екологичните характеристики на региона, той  убедително очертава тенденциите при усвояването на нови територии.

„Цивилизацията на белите хора, нейното наследство се намират в постоянна война със земята. Колонизацията започва като завоевание, „пробив”; всичко живо е избивано без ни най-малко забавяне и размисъл за средствата.”11/

Разглеждайки преработката на дървен материал, станала семеен бизнес за крайбрежните жители, Бестън изказва съвсем определено становище:

„Целулозата е опасно предприятие, търговията с нея е пагубна за всеки народ. Работата е там, че не съществува разумна връзка между размера на изсичането и естествения прираст на дървесината. В случая никой за нищо не се допитва до природата, и жестоката атака продължава. Мисля, че времето и човешкият разум вече се противопоставят на подобно устройство на света. Рано или късно цивилизацията ще си спомни отново, че природата не може да бъде плячка на кой да е век и на неговото поколение, тя е вечно наследство на човешкия род, което трябва да споделим с тези, които идват като наша смяна.”11/

Относно съдбата на коренното население на Америка, въвлечено в поголовно унищожение на животните със скъпа кожа, Бестън печално констатира:

„Такъв е бил животът на дивата природа, живот без човешко участие, но в същото време не безчовечен. И върху тази природа се нахвърля неудържимата деятелност - американската търговия с ценни кожи. Избиването на животните предприело сериозни размери: заради поминъка ежегодно били избивани десетки хиляди от вид след вид. Така хората от ХIХ-то столетие, сякаш задали си за цел да опустошат полята и горите, прекратили в края на краищата пищното природно шествие. Въоръжен до зъби, както в никоя друга ера от миналото, обезпечаващ мъжете, жените и децата с всевъзможни точно стрелящи най-нови оръжия, този век се стовари над животинския свят като че специално, за да въдвори наистина дяволско опустошение на земята. Връзката между животните и човека , тяхното хармонично „съчетаване” в природата е разкъсана. Но хората на ХIХ-тото столетие дори не са подозирали това. През буйното време убийството на животните прерасна в клане. Унищожаваха всичко, което се движеше по земята или летеше. В края на този „щастлив” период някогашната Северна Америка вече не съществуваше. Подобно на огромен, великолепен храм, прозорците на когото са зазидани с камъни, а самият той е разграбен, Америка стана нещо друго, което е доста по-малко значително. За всичко, което остана, сме длъжни на усилията на шепа мъже и жени.”11/

В 1948 г. издава сборника „Северната ферма: Хроники от щат Мейн”1/. Съставена от впечатленията по местоживеене на автора, книгата отстъпва като  популярност спрямо „Най-отдалечената къща”, но задълбоченият анализ на Бестън се чувства в  четивата. Той се противи открито на „все по-дехуманизираната и дори антихуманна”  механизация на фермерството.14/ Активният труд, без излишни усложнения, е характеризиран директно:

„Работата, свършена свободно извън стените, работата, която е неразделна част от живота, работата заедно с приятели - има ли нещо по-добро?”14/

Четиридесетте години на миналия век са успешни за Бестън. Той е утвърден като почетен доктор в Боудин-колеж, Дартмутския колеж, където редовно изнася лекции, и в Университета на Мейн. В Харвардския университет е избран за почетен член на обществото „Phi Beta Kappa” и става почетен редактор на орнитологическото списание „Audubon Magazine”1/.

Независимо от множеството тиражи на „Най-отдалечената къща”, нейната двадесетгодишнина е отбелязана през 1949 г. със специално юбилейно издание.6/

В 1954 г. Хенри Бестън е избран за член на Американската академия за изкуства и наука, а през 1959 г. е удостоен с медала на Емересон - Торо, трети поред след поетите Робърт Фрост и Томас Стърнз Елиът.6/

В 1959 г. писателят отстъпва „отдалечената къща” на Обществото Одюбон в щат Масачузетс, с молбата „да бъде използвана като убежище и наблюдателна станция за всички добри натуралисти”. 2/ Природолюбителката Нейн Търнър Уолдрън, която прекарва по няколко седмици в малката къщичка  от 1961 до 1977 г.г., пише в своята книга „Пътешествие към най-далечния дом” за растящия интерес към книгата и делото на Бестън:

„Мнозина знаят за тази книга, някои я носят със себе си. Въпреки всичко, те идват, своего рода поклонници - възбудени от  чувството му на удивление, но и привлечени от надеждата във възгледите му. “15/

През 1964 г. „Полубакът” е обявен за национална литературна забележителност. На тържествената церемония, състояла се по инициатива на първата дама на Масачузетс и на представители на медиите2/, губернаторът на щата отбелязва в речта си, че знаменитата книга е „една от причините за откриването и съществуването на Националният парк „Крайбрежието на нос Кейп Код”1/

Хенри Бестън завършва своя жизнен път през 1968 г. в Нобълборо, щат Мейн. Десет години след смъртта му, силен зимен ураган, известен като „виелицата‘78″2/, предизвиква силно вълнение, което отнася във водата малката къщичка. От този момент първоначалното място на убежището е покрито от вълните на Атлантическия океан.2/ Днес на Външния плаж има няколко постройки от типа на „полубака”, в които обитателите им живеят така, както Бестън през двадесетте години на миналия век. Обществото на Хенри Бестън подема кампания за възстановяване на забележителната постройка.2/

В САЩ Бестън съвсем справедливо е признат за един от основателите на съвременното природозащитно движение.

През 2007 г. Фермата с камината в щат Мейн е внесена в Националния регистър на историческите места на САЩ. Върху възпоминателната дъска на дома - музей на писателя е поставен надписа: „Той търсеше истината и я откри в човешкото сърце. “1/

——————————

1/ Вж Google - Бестон, Генри - Википедия

2/ Вж Google - Самый дальний дом - The Outermost House - Википедия

3/ Вж „Американски морски новели”, Варна, 1977 г. - Уилям Бредфорд - „Как прекосили океана и стигнали читави в Кейп Код”, превод Васил Атанасов

4/ Вж Google, Уикипедия - Хенри Дейвид Торо

5/ Генри Бестон - Домик на краю земли, М., 1982

6/ Вж Google - Генри Бестон - Henry Beston - Википедия

7/ Вж Google, Уикипедия - Бак

8/ Вж Google - „Десет правила за изграждане на трайна и здравословна връзка с папагал - домашен любимец”

9/ Олдо Леопольд - Календарь песчаного графства, Изд. „Мир”, М., 1983 г.

10/ Птица, известна още като водна кокошка - Вж Вж Google, Уикипедия - Лиска

11/ Г. Бестон - Река Св. Лаврентия, М., 1985

12/ Одюбон, Джон ( 1785 - 1851 ) - американски естествоизпитател, орнитолог и  художник.- Вж Г. Бестон, Река Св. Лаврентия, М., 1985 г.

13/ „Последният мохикан” - роман на Дж. Фенимор Купер ( 1789 - 1851 ) - Вж Г. Бестон, Река Св. Лаврентия, М., 1985 г.

14/ Вж Google - Мария Попова - „Диктатурата на технологиите: как мързелът и удобството убиват цивилизацията - алтернативен изглед.

15/ Вж Google - https://stringfixer.com/ru/Henri_Beston - Генри Бестон