ОТ МИСЪЛТА – ПРЕЗ МОЛИВА – ДО ЛИСТА…

Драгомир Шопов

***
От мисълта - през молива -
до листа.
За думите все по-далечен става пътят.
Понякога е невъзможно да се извърви.
И току виж, че пътят е изчезнал
и няма кой
на изоставените думи да помогне.


***
Съборена от вятъра,
една звездица се откъсна от небето
и падна върху листа ми,
а той не изгоря, не се изпепели.
Звездицата засвети,
показа тя пътечката на мойте думи,
които трябва някъде да стигнат.


***
Искаш ли да си измислим едно слънце,
едно слънце само за нас?
То да свети в уморените ни сърца.
То да стопля треперещите ни ръце.
То да изгрява в думата,
с която ще те прегърна.
Знаеш ли ти какво значи
да прегърнеш някого с дума?


***
Старицата не пресича вече пустия двор.
Счупи се тояжката й,
с която подпираше здрача.
Беше събота.
Ангелите напуснаха своя божи затвор
и казаха на очите й да не плачат.
Тя ги послуша.
Избърса очите си с една тревичка
и сви колене - да си почине накрая.
Няма друго. Това е всичко.
Продължението е навярно в рая.


***
От вятъра нататък няма нищо.
Изчезнали посоки. Мъртва тишина.
Не топли вече старото огнище
и се стопява неочаквано деня.
Къде са хората, които помня?
Къде е къщата, къде съм аз?
Къде остана любовта бездомна?
Часовникът е спрял.
Минути няма. Няма час.
Ако съм нужен някому - ще ида,
дори да извървя безкраен път.
По него знам, че Господа ще видя
и нищо, че навярно ще ме чака съд.


***
Неосветеното пространство
на утринната самота.
Тук гълъбът извършва тайнство:
събужда със крила света.


***
Какво по пясъчния бряг ме спира,
за да не тръгна по вълните бос?
Дали са водораслите, в които
гласът на гларусите се заплита
или са разпокъсаните миди
със бисери, превърнати на прах?
А може би е мъничката стъпка
на някое дете, докоснало вълните,
готово този страшен свят да укроти
със своите разперени ръчички…


***
Откъде тази песен? -
Изпод чергата на тревите.
От китеника на жълъдите.
От гнездата
на боровите иглици…
Имало значи
в този свят,
заразен от ненавист,
едно място за песен!


***
Чета в снега следите на врабеца,
оставени на моя стар балкон.
И значи няма самота,
щом малкият живот
с крилца премръзнали,
с изплашени очета
е бил съвсем до мен -
на сантиметри недоверие.


***
От болка е снегът. Вали
и вдън душата ми се стели…
Дали със тебе сме били
във дните черни или бели?
Ще ни запомни ли снегът?
Снежинките по твойте пръсти
дали ще кажат някой път
как в чистотата им възкръсвах?
Дали ще помнят как вървях
неоскрежен през страшни зими
и как превръщах студ и страх
в картини, в образи и рими?
От болка е снегът. Вали
и вдън душата ми се стели…
Дали със тебе сме били
във дните черни или бели?


***
Каква надежда в бялото кокиче,
че няма зимата да го прекърши.
Каква надежда в тишината,
че тя ще оцелее, за да чуем
какво ни казват старите дървета
и старите звезди.
Каква надежда във ръцете ми,
че пак ще те докоснат.
Каква надежда във стиха ми,
че ще получи милост от онези,
които са познали
себе си във него.


***
Сняг блести, но примесен със кал.
А по клоните - никакво птиче.
Боже мой, за света ми е жал.
Този свят е самотен и ничий.


***
Заваля и по мокрия път,
в заблестелите мънички капки
две дървета самотни стърчат,
до небето размахали шапки.


***
Повярвай на дъжда. И нека пада -
за спечената пръст каква награда!
За сухото дърво - каква утеха!
А и за теб, захвърлил свойта дреха…


***
Усещам стъпките на есента
по тихата пътека, зад която
гердани от тютюневи листа
са кръпките на бедното ми лято.


***
Отива си от нас, отива
това, което е било.
А думите са съпротива
срещу прииждащото зло.


***
Умореният вик на тревата.
Неразбраният зов на кръвта.
Угнетена, душата се мята
без подслон, без подслон във нощта.
Като просяк, останал на пътя,
който няма къде да върви.
Ах, душата, душата безсмъртна,
ала жива все още, уви!


***
На кръпки сняг, отвесна нива.
Прозрачен въздух, смесен с боров хлад.
Тук от очите ми се скрива
чернилката на днешния ни свят.
Така е чисто! Конче бяло
с копитца кърти мъката у мен.
И сякаш почва от начало
живота ми. От този първи ден.