СРЕЩИ С МОЯ ДВОЙНИК
Из „Сърце като слънце” (1978)
ОДА ЗА ЧИТАТЕЛЯ
Не, аз не мога да гледам назад,
нито да седна и да почина -
в неуморима и шумна дружина
моят читател е винаги млад.
Бие сърцето му с порив и страст -
бързо и лудо да страда и люби,
с вик да печели и с болка да губи,
и да расте всеки ден, всеки час.
Само на смелите той е другар.
Вярва в Снежанка, в добрите джуджета.
Литва зад девет звезди до десета.
Лично познава Жул Верн и Гайдар.
Плиска в нозете му извор сребрист.
Право в душата му гледа Балканът.
Нетърпеливо напред го подканят
стрелнати друмища, орлова вис.
Сняг навалява. Шуми листопад.
Много премени земята променя.
Но във ръката си с клонка зелена
моят читател е винаги млад.
Тънък и тръпен, върви в своя път
с две очи, дето дълбоко дълбаят -
всичко да видят и всичко да знаят,
лошо и хубаво да преценят.
На неподкупните свои везни
той ни претегля и вярно и честно.
Може би нещо, за нас неизвестно,
сила у него набира, кълни.
С мен не веднъж и не дваж се прости,
тръгва си той, надалече оттука.
А всяка заран ей го - свирука,
същият хлопва на мойте врати.
В нашия тъжен и радостен свят,
дето се раждат и дето умират,
дето другари се трудно намират,
моят читател
е винаги млад.
СРЕЩИ С МОЯ ДВОЙНИК
ТЪНКОСТВОЛО,
ТРЕПНА ПОД НЕБЕТО…
Тънкостволо,
трепна под небето
посред хоровода от цветя
и в сърцевината си дръвчето
първо
нежно кръгче
извъртя.
Там заключи грейналата пролет,
детските си пориви и страх,
там изплака жаждата за полет,
песничката на гласеца плах.
Утре над могъщите балкани
борът
ще издигне
връх зелен.
Но дълбоко в него ще остане
кръгчето на пролетния ден.
Животворен сок ще го изпълва
до високата синевина
и ще се обажда песен първа
от самата му сърцевина.
ПРЕДПРОЛЕТ
Две момчета на покрива
още от сутринта
духаха, бузи издули,
духаха с топли уста.
По капчуците капките
звънко запяха.
С керемиди червени
огря всяка стряха.
Затопуркаха бабички,
весели всички.
Наизлязоха татковци
с детски колички.
Топката се търкулна
и заподскача
посред куп от играчи
в разгара на мача.
Първо листче потрепна
върху ябълков клон.
Като син балон светна
голям небосклон.
Ранобудна тревица
поразбута пръстта.
От разтворен прозорец
песничка полетя.
Мартеници се сплетоха
червени и бели.
От гората долитнаха
чучулигови трели.
…А не гледаше никой
към децата, които
там от покрива духаха
силно и упорито.
Не, не беше отишел
трудът им залудо -
пролетта бяха викнали,
бяха сторили чудо.
ПРАЗНИК
Мога ли,
мога ли
да пропътувам
жълти полета, зелени гори,
цяла България - без да сънувам,
без от дома да изляза дори?
Мога ли мигом да стигна Балкана
до опълченския Шипченски връх,
с Вазова обич и страст да застана
в лютата битка, в братския дъх?
Мога ли,
мога ли вдън-висинето
да полетя и със своята длан
сам да докосна Луната, отдето
хитро
ми смигва
Ян Бибиян?
С яка стена Каменарче се бори.
Блед Гаврош над очи е прихлупил каскет.
А с колелата си Катя и Джори
тичат
към нас
през години безчет.
Броди по белите приказни друми
къща на патешки смешни крака
и си мълвят
с Каралийчеви думи
цвете и камък,
щурче и река.
Златните ябълки вехнат унили
сред пещерите на Долна земя.
С Малкия брат ще намеря ли сили
да се преборя
с Триглава ламя?
Своя дом дири облаче бяло -
бяла къщурка с две бели липи.
Тайни
и палми,
и слънце събрало,
морето край остров Тамбукту кипи.
Прави Чернишка
пъртина през зимата.
Слиза от Рожен
Орфей светлокос.
Цупи се
Нейно Величество Мимето,
стиснала устни,
навирила нос.
Звънък стих родния Въбел си спомня.
Греят цветушки
по сини бърда.
Щедро понася берковската стомна
на зажъднелите
жива вода.
Синьото влакче пресича платното
на булеварда и пее насам.
Вглежда се в мене Наско Защото…
Вече не питам,
научих и знам -
мога със книгата да пропътувам
царства и време,
поля и гори,
цяла България - без да сънувам,
без от дома да изляза дори.
ПОДСЛУШАНИ ДУМИ
ПРЕЗ СЕДМИЦАТА
НА ДЕТСКАТА КНИГА
- Гледам ви,
а сърцето ми бие,
с много обич си мисля за вас.
Мойто име не знаете вие,
но отдавна познавам ви аз.
Вие бяхте с усмивка голяма
в заревото на всеки мой ден -
и в най-сладката дума на мама,
и в най-първата песен над мен.
Блед и тръпен, от светлата сцена
се изправях с открито лице
и усещах ръка вдъхновена
да държи мойто малко сърце.
Ваша книга дойде като птица
да ме води към чудни страни.
В пионерската млада редица
песента ви призивно звъни.
Вие крачихте с моето детство.
Всеки щедро ме надари.
С вас повярвах, че има вълшебство,
че вълшебници има добри.
С вас обикнах народ и родина,
за безстрашни дела закопнях.
Искам с вас дълъг път да премина,
да не зная умора и страх,
с обичта ви кръвта ми да бие,
песента ви да пей с моя глас.
Мойто име не знаете вие,
но отдавна познавам ви аз.
СЪРЦЕ КАТО СЛЪНЦЕ
Ни малко, ни много голямо,
момче както всички почти,
но дето в гърдите му само
сърце като слънце тупти.
След него, отдето премина,
стопиха се буците лед,
в снега очерта се пъртина,
потоци запяха отвред,
дръвче се повдигна на лакът,
полюшна зелено листо.
Не беше повеял южнякът,
а просто бе минало то -
ни малко, ни много голямо,
момче както всички почти,
но дето в гърдите му само
сърце като слънце тупти.
След него от синята стряха
крила чучулига изви.
Рояци деца се събраха,
заспориха буйни глави.
Гълчавата беше позната,
несдържан бе звънкият смях
и весела бе им играта,
защото стоеше сред тях -
ни малко, ни много голямо,
момче както всички почти,
но дето в гърдите му само
сърце като слънце тупти.
По своя път, мъчен и лесен,
аз радостен крача все пак,
когато за дружба и песен
до мене е тоя хлапак.
Не го питам как се нарича,
не зная отде се е взел,
събрал върволицата птича,
редицата детска повел, -
пристъпва до моето рамо
момче както всички почти,
но дето в гърдите му само
сърце
като слънце
тупти.
ГЕНЧО ТЕХНИКАТА
Генчовият джоб е пълен с гайки и бурми,
пълна е главата му с хитрости безброй,
а очите му просветват като две ками.
Генчо е в кварталните сражения герой.
Генчо може да погали по главата лъв,
от пирати, даже еднооки, страх не знай.
Не е плакал от порязан палец и от кръв,
цяла опера изслушвал е от край до край.
Генчо Техниката е телевизионен спец,
с чукче и с отвертка апарата разглоби -
млъкна скрилия се в телевизора певец,
с две - три нови части Генчо се сдоби.
Генчо на тавана е монтирал звездоплан
и писма си пише с Главния Теоретик.
Генчо бе миньор, артист…Сега е капитан
и дружи с един двуметров свой съученик.
Генчо, жилав като дрян и като пумпал жив,
бърза в тайни планове потънал всеки ден,
носи своята известност скромен и щастлив,
с атомна енергия и воля зареден.
Баба му се радва: - Взел е моите очи,
има челото и дядо Генчовия нос,
вуйчовите вежди…Генчо слуша и мълчи -
хубаво, а той къде е, ето ти въпрос?
- Генчо - казва майка му - роди се през април
за шега първоаприлска и за мой късмет.
А баща му смее се, че негов Генчо бил
от държавната лотария печеливш билет.
УЛИЦА „ДЕТСТВО”
Скърших пролетно клонче от върше елово,
сплетох слънцето в снопче лъчи.
За минута притворих очи и отново
нашироко отворих очи.
И повтори се мигом доброто вълшебство -
все надолу,
с години назад,
аз пропаднах
до шумната улица „Детство”,
заблестяла от свежест и цвят.
Извишиха се къщите чак до небето.
Младо ято над мен прелетя.
Заболя ме от острото трънче, което
се заби в мойта боса пета.
Сладкогласо засвири една окарина.
Засвистяха безстрашни шейни.
Завъртя панаирът под Нова година
колело от безброй светлини.
От ръцете ми рой хвърчила пъстропери
разпиляха се в синия ден.
И едно луничаво момче се премери
от стрелбището право към мен.
Бе душата ми радостна песен богата.
С длан докосвах звездите комай.
С най-добрите другари вървях по земята
в най-красивия български край.
Щедър бях и за своето време нехаех,
свършек нямаше пътят голям.
А какво занапред ме очаква, не знаех,
нито исках да питам и знам.
От игрите ми улица „Детство” ехтеше.
Аз над приказки свеждах се тих,
отмалявах от нежния дъх на череши,
от товара на първия стих…
ВНУЧЕТА БАБИНИ
Данчо и Ванчо -
две братчета мили,
Данчо и Ванчо -
две умни глави -
с глъчка са целия град огласили.
Бабата
помежду им
върви.
Те за ръка са я грабнали здраво,
дърпат я, почервенели от плач,
Данчо надясно, а Ванчо наляво:
- Искам на кино!
- Не, хайде на мач!
- Синьо балонче! -
Туй Ванчо си знае.
- Жълт балон! -
глези се малкият брат.
Жълт или син? А пък баба се мае -
има ги само зелени по цвят.
- Бабо, носи ме, протри ме чепика -
вдига единият тъжни очи.
- Бабоо, стигни ме! - другият вика
и презглава към трамвая хвърчи.
Данчо и Ванчо -
две братчета мили,
Данчо и Ванчо - две умни глави -
с глъчка са целия град огласили.
Бабата
помежду им
върви.
Ето след дългия път у дома са
рожбите бабини, внучета две.
Данчо е гладен - реве на два гласа.
Ванчо, защото го хранят, реве.
- Тюю, че горещо! -
пищи едно внуче.
Другото хленчи:
- От студ се сковах!
Внучета бабини -
котка и куче,
слънце и облак,
сълзи и смях.
С рев и забава,
с писък и врява
ден и нощ тъй си животът върви.
Данчо заспива, а Ванчо запява.
Данчо и Ванчо, две умни глави.
ЛЕТЦИ
Те не бяха асове от въздушна линия,
а си разговаряха също като тях.
- Филипе, летя ли бе? -
питаше единият.
Филип отговаряше:
- Цяла нощ летях.
Тайно аз подслушвах ги.
- А Москва видя ли я?
- Всичко, дето казваш, случи се и с мен.
Рано тая заран стигнах до Австралия.
Уморих се, брат.
- И аз съм уморен.
Двамата видяха ме.
Млъкнаха засрамени.
Отстрана аз гледах ги, по-смутен комай.
Братчета,
не спирайте думите си пламенни,
всичко разкажете си честно и докрай.
Как да разберат летците чипоноси,
че макар голям и аз съм като тях -
цяла нощ и мене странен сън ме носи,
над Бермудския триъгълник летях.
ЧИЧО СТЬОПА ОТ НАШИЯ ГРАД
Михалков го описа в поема
и оттам слязъл, строен и млад,
своя пост всяка заран поема
чичо Стьопа от нашия град.
Камионите с клаксони свирят
и колите са цяла река.
Но във миг изръмжават и спират,
чичо Стьопа щом вдигне ръка.
Синя детска градина минава,
марширува задружен отряд.
Чичо Стьопа зелен път им дава
в листопад,
в цветопад,
в снегопад.
Затова, щов звънчето повика
на училище всички и мен,
станах пръв и от росна иглика
китка свих в септемврийския ден.
Спрях и вдигнах в ръката си цвете.
- Чичо Стьопа, здравей - казах аз, -
моля моя букет приемете -
празник имаме двамата с вас.
ШЕПОТ
Само да сложа ухо до пръстта,
до студовете, до белия сняг -
чувам въздишката на пролетта,
живия глас на далечен южняк;
само да сложа ухо до пръстта,
чувам - пшеничното зърно кълни,
сбират се в път подранили ята,
плисват реките на летните дни.
Само да сложиш ухо до пръстта
и да притихнеш, ще чуеш и ти
как, полетяла с деня и с нощта,
цялата топла планета тупти.
КЪМ ВЪРХА
Отдолу
пропастта
тъмнее страшна,
трещи низ нея яростна река.
И подир миг ще падна. Но ме хваща
другарската уверена ръка.
Заставам на скалата неспокойно,
от изгледа красив опиянен,
а радостта ми - тя нараства двойно,
когато има друг щастлив до мен.
Нагоре с хубости е по-богато,
но стръмнината
спира ми
дъха.
Да бъде славна дружбата, която
помага
да се вдигам
към върха.
ДВОЙНИКЪТ
Не в някаква приказка, нито на книга,
а там, дето Струма тече
и Рила на рамо небето повдига,
дружах с едно храбро момче.
То с мене се смееше, с мене скърбеше,
обичаше, както и аз,
да сплита свесла от узрели череши,
да тича след птичия глас.
Уж двамата бяхме досущ като братя,
но само за моя познат
по-силно и остро дъхтяха цветята,
по-щедро разтваряха цвят.
Крилати певци от небето голямо
към него летяха без страх,
спокойно кълвяха зърна от дланта му,
а той се разхождаше с тях.
Завиждах му аз и за дните, в които
слетеше внезапна беда -
умееше той да изрича открито
и яростно
„не”
или
„да”.
Лежахме край Струма през нощите летни
и можеше моят другар
с ръка да прелиства звезди и планети
в небесния златен буквар.
В очите му слизаше Касиопея
с безмълвен и ярък безброй…
Хей, друже,
къде по света се зарея?
Къде си ти,
двойнико мой?
Аз искам по своя живот да премина
със твоя смях, с твойте очи.
Без теб е сърцето ми наполовина,
без теб радостта ми горчи.
