Пенка Чернева

Скъпи дядо Дико, зная, че си там. Раят е създаден за такива хора като теб. И това е сто процента вярно, също както е сто процента, че хора като теб създават рая. Където и да се намират.

Убедена съм, че с твоето пристигане Горе е станало по-мелодично, по-хармонично, по-светло - ако е възможно и небесната светлина да има сравнителна и превъзходна степен. Само една мисъл не ми дава мира: дали ще се намери там Горе подходяща поляна до горичка и малка река? Защото аз така си представям мястото, където да се разположи едно Дикоилиевско хоро. Дъбова горичка, равна поляна и поток наблизо. Косо слънце, ситна крачка, ръка в ръка, женска плитка, мъжка китка. Дръж се земльо, дръж ни земльо, че мелодията ни носи надалече, нависоко. Твои ли сме, нейни ли сме…

Или пък музика за нежна отмала в късна неделя. Градската градина шумоли от госпожини рокли и детски панделки, от летни шапки и прошепнати въздишки. Капелмайсторът реши с разперени пръсти звуците и мелодията гони всичко тъжно, което може да се прокрадне на залез слънце.

Пръстите на твоите ръце. Те потрепваха на облегалката на креслото, докато слушахме заедно музиката. Ти слушаше със затворени очи и с ръце, които вече не ти се подчиняваха, но дирижираха невидимия оркестър. Следяха вървежа на тоновете, полета на хармонията. Паметта може да изневери за много неща, само не и за музиката. Там е безгрешна.

- Това е сигналът на полка. Баритоните са миньорни, флигорните тържествуват. Ето ги и басите - отворете прозорците! Сменяме гамата, хала ще духне!

Беше маршът, написан за другарите от Сливенския полк, водили боеве край Драва, когато Втората световна е била вече свършила за теб. За една нощ си го написал, а цели 15 и кусур години Радио София започваше предаванията си с него. За нощ, за ден - мелодията не си избира момента кога да се роди. На Серетския фронт. Или край завоите на Искър. Или на Оряховския бряг. Откъде вземаш толкова мелодии, мили Дико? - питал те неведнъж един капелмайстор, който те учил на хармония и дирижиране, с ясното съзнание, че сам има много да научи от “ученика”. А ти си признавал чистосърдечно, както винаги: един Бог знае откъде се вземат. Клокочила дълго дарбата народна, докато намерила излаз тъкмо през твоето, сърцето на бедното богато българско селянче. Разказваше ми: понякога мелодиите дойдат нощем, разшават пръстите ми, почна мислено да ги движа по клавишите на баритона. Стана, хвана се за нотите. Правя щим за един инструмент, после за втори, за трети - докато гръмне цялата духова музика. Протръби мелодията, после се отдръпне, поиграе си, огледа я от една страна, от друга, а флигорните, басите, кларинетите измъкнат поотделно всичките й хубости.

- Слушай сега тази закачка на кларинетите… - ръцете ти стискаха облегалката на креслото.

Ръцете ти. Потрепващите ти ръце. И очите ти вече не служеха по предназначение. Взе моята ръка. Като един гадател. Като същи ясновидец.

- Ти си хубава,  - каза ми. - И добра.

Това ли беше прочел на дланта ми?

И оттогава - до ден днешен - аз се старая да бъда такава, каквато ти ме нарече. За кое повече, за кое по-малко успешно. Често и за двете безуспешно. Но споменът за твоите ръце не ме напуска. И те са причината да ти пиша на адрес - там, Горе.

Жив ли беше по времето, когато се пееше онази песен: „Ръцете ти единствено виновни / за пламъка, изгарящ помежду ни…”

Мене ме гори пламък, дядо Дико, и не зная за добро ли е, за зло ли. Затова цяла ода за ръцете ми иде да напиша. Ти познаваше по ръцете какъв човек стои насреща ти. Помогни ми и аз да се науча. Макар че поназнайвам нещичко.

И за мен ръцете са показател за човека, с когото се ръкувам. Има топли, има студени ръце. Макар че невинаги топлият човек има топли ръце. Когато ми се случи да се ръкувам със студени длани, аз бързам виновно да се измъкна с шега - сърцето ми ей сега ще ги стопли. Има ръце за здравей, има ръце за сбогом. В далечен Узбекистан преди много години един много прочут стар майстор дърворезбар ми подаде на сбогуване и двете си ръце - и така остана завинаги близък в паметта ми.

А има и сбогуване на очи, които не се поглеждат, на ръце, които не се докосват. Така стана и с човека, с когото мислех, че ръка в ръка ще преминем през живота, ще прекосим времето и пространството. Пространството ни задуши, времето ни се скъса. Не знам точно защо. Заради кройката на душата. Заради коловоза на чувствата. Оттук - дотам. Ни сантиметър повече, ни сантиметър по-малко. Отрано и старателно моят човек бе попивал умности и полезности и те, оказа се, го бяха направо циментирали. Учили го например, че прозорецът трябва да се отваря, за да влиза свеж въздух - и той отваря широко прозореца и когато навън е плюс 35 градуса и може да влезе само огнен дъх и прахоляк. Учили го, че горещото трябва да се духа - но той духа и киселото мляко. И в същото време „топла храна” е мантра за него - и е готов да подтопля сладоледа. Без капка съмнение, че може да не е прав за нещо. Без грам разбиране, че другият до него също има представи, претенции, предимства, планове, потребности.

Леглото ни изстина. Не беше моят човек. Пуснахме си ръцете.

Ръцете. Някога, в старите свенливи времена, комай само хорото е срещало публично ръка с ръка, ръце с ръце. Хванат с нечия ръка просто си играеш хорото, друга направо ще прогори рана в твоята. Имат ли ръцете азбука? Според мен имат и памет. Поне с моите е така. Обичам да опирам длан о дланта на другия. Те са за мен лакмусът за химическия процес, който протича между двама души.

И ето сега моят смут, моята нова тревога. Сърцето ми отново е самотен ловец. Появи се на хоризонта ми човек, който напомни за забравената тръпка. В един прекрасен ден се ръкувахме. Изстинах. Оказа се от хората, които така свиват китка, че всъщност ти подават само пръстите си. Прегъната длан.

О, Диоген, къде си? Намери ли човека? Или срещна само онзи човек, заради когото си изрекъл: „Подаваш ли ръка на приятел, не свивай пръсти в юмрук.”

Кажи ми, дядо Дико, какво да правя със себе си? Бях готова да се устремя с отворена душа, с цяла длан. Какво може да накара отсрещният да ти подава не длан, а подобие? Не иска да те допусне до вътрешния си свят? Бои се от външния свят? Объркан - или пределно себичен - в света на радости, чувства, настроения? Страх от евентуална буря на любовта?

Господи, пак ли ще духаме киселото мляко?

Не искам това, дядо Дико. Повече не.

По някое време в едно от всичките твои велики хора, има ауфтакт. И в това „и-…”, което трае само миг, преди да плиснат следващите звуци във вакуума на тишината, човешкото сърце увисва прималяло, прескача само един такт, но в кратката бездна на тишина и безтегловност се събират светът, преди да се родим и светът, когато вече няма да ни има…

За другите не знам, моето сърце реагира така. Влюбването е моят ауфтакт. Когато те срещнах, дядо Дико, ти беше на много, много години. А си Горе толкова отдавна вече. Знаеш как са нещата и на Земята, и на Небето. Кажи ми една спасителна дума. Поне една. И прощавай, че наруших райското ти всекидневие.

П.П. Впрочем, срещнахте ли се в небесните градини с онзи началник, който веднъж ти бе казал иронично: ти, Дико, да вземеш да събереш нотите на всичките си хора и да ги подпалиш. И да изгорят нотите, хората пак ще останат - бе отвърнал ти кротко. - Тебе ще те свирят, докато си жив началник, мене са ме свирили и без да са чули името ми. Ти все обработваш чуждо. Извади, ако можеш, от сърцето си извади една своя мелодия, па я остави на хората да я играят и когато тебе няма вече да те има. Така му беше казал.

Но това е друга тема. Друга музика.

П.П.П. Вие там Горе каква музика слушате?