ЗАКЛЮЧВАНЕ НА ВЪЛЧИТЕ УСТА

Петър Селяшки

По залез мама се разшета около цепалника, за да почисти и насече вършини за огъня, а на мен каза да напоя магарето. Било жадно още от вчера. Припнах и го закарах на чешмата пред мегданчето. В това време отнякъде изникна моят приятел Гого - синът на Митре бакалина. Дойде при мен и ми показа една шарена гумена топка. Моята беше от говежда козина. Сам бях си я направил. А такава, „купечка”, виждах за пръв път и очите ми останаха в нея.

Заиграхме се и за магарето се сетих, чак когато започна да се мръква. Отначало помислих, че може самичко да се е прибрало. Надникнах в подника, под сайвантчето, зад плевнята - няма го. Хукнах из махалата. Огледах всеки сокак, проверих по комшийските дворове - няма и няма.

Откъм Орлов камък се заспуска мъгла, в която се удавиха първите звезди на мартенската вечер, и от това мракът стана още по-гъст… Ами сега? Защо се улисах… Защо се улисах в проклетата Гогова топка? И страх не страх, казах на мама.

- Какво си гледал, бляйкуш?! Къде ще го тераме сега в тая темница?!… - сопна ми се тя и замахна с ръка, но не ме удари. Само разпери длан и ме чумоса. Това се считаше по-тежко от плесница. После взе няколко трески борина, запали две и тикна едната в ръката ми. Отново проверихме из махалата. Няма го. Като че в земята потъна това магаре. Излязохме извън село. Прескочихме през огради, прекосихме градини и долища, заизкачвахме се по полегатата бърчина Гюра. Мама върви напред и държи високо борината, поспира се, взира се наоколо и се ослушва. Същото правя и аз. Същото правят и сенките ни. Захласвам се в тях. Тръгнали са и те с нас, сякаш искат да ни помогнат да намерим изгубеното добиче. Но се опомвам. В гърлото ми засяда някаква буца, голяма колкото топката на Гого, само че твърда като камък. От време на време мама проточва глас и вика: „Мучи, мучи-и-и-и!…” , та дано опустялото хайванче ни чуе и изреве отнякъде. Но на - няма ни рев, ни стъпки…Опитва се и аз да викам, но не мога - избива ме на плач.

Поемаме по един склон с още неразтопен сняг, за да видим има ли следи. Напред забелязваме нещо черно. Човек ли е, животно ли е, или трънка? Не мога да различа: светлината на борината и белотата на снега заслепяват очите ми. Ха дано е магарето!… Приближава… Не. Човек е. С пушка.

- Какво терате, бе-е-е-й?… Хайван ли? - Спираме се с мама изненадани. Нашият съсед, ловджията Дунчев.

- Магарето ни се изгуби. Да си го видял нататък?

- Не съм, невесто. Нема нагоре никакъв хайван. Какво ще прави сегя по къра? Още е зима. Ама не е лошо да прекутните и оттатък Гюра. Там, в припека, има бая покарали зимнини, та може да се е запасло некъде из нивите. Нали знаеш, хайванска работа - юм има, но разум нема.

Припалихме нова борина. Обходихме и всички зимнини отвъд Гюра, газихме до глезени в подгизналата почва, но все напразно.

Върнахме се вкъщи капнали и омърлушени. Без много да се бави, мама претършува в долапа и извади оттам един катинар. Взе и този от сандъка, скачи ги един с друг, заключи ги и ги окачи на пирона до оджака. Сврян край огнището, наблюдавах това нещо и се сетих: мама заключи устата на вълците. Така направи тя и есенес, когато се изгуби кравата ни. Ето и сега… Ако вълците се нахвърлят тази нощ върху магарето, не ще могат нищо да му направят. Поуспокоих се. Умората и къкренето на гърнето с боб ме унесоха в дрямка и не разбрах кога мама ме е покрила с козинарника…

Качил съм се на магарето, а срещу мен иде Гого и подхвърля топката. Мъча се да я

уловя, ала тя пада на земята и тутакси се превръща в грамадна вълча глава с дълги и остри зъби. Отвори ли челюстите, от устата й излиза пламък и свирепо ръмжене, затвори ли ги, зъбите страшно изтракват. Магарето се подплашва и аз се премятам през врата му…

Сепвам се и отварям очи. В огнището пращят борови вършини. Мама седи на овчата кожа и вретеното й бръмка до ухото ми.

- От какво се уплаши? Хайде спи, спи!… - завива ме тя.

Разтревожен, отмятам крайчеца на козинарника и крадешком поглеждам към катинарите. Там си са. Висят си на пирона спокойно. И най-важното - заключени са. Отново се унасям в сън.

Рано сутринта пак се емнахме с мама по кърищата да търсим магарето. Прехвърлихме Гюра и се заспускахме към Иванов дол. Още от високото забелязахме, че долу, на една полянка, обрасла околовръст с дребна елша, нещо се чернее, прилично на забравена овчарска гуня. Насочихме се натам. Магарето!… Нашето магаре, изпънало крака, не мърда. На шията му зее голяма рана, единият му заден бут е целият разръфан…

- Тюх!… Разсипали са го проклетниците!… - удари се мама по бедрото. - Язък!… Язък!… Останахме си без магаренце…

Клекнахме до него с подкосени крака. Помилвах го по главата и сълзи замрежиха очите ми.

- Защо така направи, бре, сине? Защо го не прибра, бре, мамин?… Ами сега с какво ще си караме дръвца?! С какво ще чифтосваме кравата? Как ще си орем сега нивиците?… - завайка се мама и заклати отчаяно глава.

Чудех се как да й отвърна. И за да я успокоя, хрумна ми изведнъж:

- Татьо ще купи друго магаре. Като се върне откъм пашмаклийските села, ще донесе пари и ще купи друго.

- Ще купи!… Дано го мътните купят! Колкото пари донесе, за три дена ще ги пропие с другари в Буровата кръчмарница. На Буро той ще купи магаре, не на нас. На Буро и на Ламбрето Гайдаджията.

И мама пак заклати глава.

- Гледай… гледай какъв таксират ни найде!… Късмет, наш късмет… Фукарски късмет, пуст дано опустее! То си е било така открай време - лошотиите не ходят по чорбаджиите.

И въздъхна дълбоко. От това като че ли й поолекна. Посъвзе се и се изправи.

- И да се утрепем, това си е… Станалото - станало. Ти стой сега тук и гледай да не дойдат кучетата да го раздърпат хептен, па я ще ида да помоля Юмер да дойде да го одере. И ще взема мотика и лопата и да го зарием.

- Немой, мамо!… Жално ми е за него. Колко работа ни е вършило… Нека да си го погребем с кожата.

- Детешки приказки! И на мен ми е жално, ама от какво ще ти направя цървулки? - каза тя троснато и забърза към село.

Останах сам в пустия дол, потръпвайки от утринния хлад. Напрегнах слух - ни звук, ни шум. Огледах се наоколо - няма жива душа. „Ами ако вълците дойдат отново?!” - мина ми през ума. Обзе ме страх и хвърлих поглед към близката киселица. „Дойдат ли, ще се метна на нея”, рекох си и започнах да си представям за кой клон ще се хвана, къде ще стъпя, та да се възбера леко и бърже. На един от долните клони забелязах два съсухрени миналогодишни листа, които ми се виждаха отдалече като два ръждиви катинара. Мислех си за ония, окачени до оджака, и не можех да си обясня защо стана така с милото ни магаре… Нали мама заключи вълчите уста?

Слънцето се показа над Орлов камък и не след много надзърна в полянката и ми се ухили. Така както се ухилваше Гого. От това ми дойде малко кураж. И чак сега видях как две-три минзухарчета подаваха своите пламъчета близо до трупа на магарето. Същински свещички. Запалиха ги сякаш слънчевите лъчи. Те ми напомниха за истинските, които жените забучват в сахан с брашно и ги поставят до главата на мъртвец.

В този момент долових биенето на училищната камбанка и се разтревожих: не ще мога да отида на училище. И чудно - Гюра ли връщаше обратно нейния звън, или Иванов дол се мъчеше да го погълне, не знам, но той не беше такъв, какъвто го чувах всяка сутрин, а насечен и разреден, като на умряло.

Между увисналите ресни на елшите трепна мъничко птиче и заскача от клонка на клонка. Познах го - чичопея. Много пъти съм слушал песента му: „Су-чи, су-чи!… Чичо пей! Чичо пей!” Чуе ли я мама, току подвикне на съседката ни наня Яна: „Чичопеят запя. Хайде вече да сучим преждата за платното!” Ето го сега тук. Дали мама ще се завърне навреме, та да го чуе?

Затоплено от мартенското слънчице, чичопейчето се застоя на една вейчица и отново зачурулика. Но не както някога. Песента му сега беше тъжна и с други думи: „Му-чи, му-чи!… Стани бей! Стани бей!…” Повтори я, потрети. После литна над дола и се изгуби в отсрещния присоен скат, където светеше цъфнало дренче. Отиде сякаш да извести на другите птички за случилото се нощес на полянката. Какво умно и милостиво птиче!

След малко гласчето му пак зазвъня.

- Чуеш ли, чичопейчето те вика!… Стани! Пролет иде! - подгънах крака до главата на магарето. То ме гледаше с полуотвореното си око, в което имаше и жалост, и укор. И като че ли ме питаше: „Защо ме остави да се изгубя?!”

Погалих магарето по муцунката и заплаках на глас.