БЛАГОДЕТЕЛЯТ

Иван Хаджимарчев

Студентът Ташко Ташков получи писмо от родителите си.

„Мили сине - пишеше баща му, търговец на стъклария - поздрав от майка ти и от мен. Гледай си учението, прилежавай, както трябва и не му мисли много. Търговията не върви, наистина, ала докато сме живи и здрави, на всичко ще му намерим колая и няма да те оставим. После, пази здравето си, че то е най-ценно за човека, а за тебе, какъвто си слабичък, то е от първа необходимост. Ние те знаем за много тих и прибран, имаш добро сърце, с никого не се караш и вярваме, че докрай ще се запазиш. И от кръчмите гледай да отбягваш, както досега, с лоши другари не се събирай, които играят карти и други, ходят по съмнителни заведения или залудо пущат парите си в машинките, наречени ротативни. Те не довеждат до нищо хубаво, тия машинки, само дето развращават народа и го карат - при тая немотия - да дава и последните си стотинки на вятъра. И още, мили сине, ти съобщаваме, че на 10 число непременно ще ти пратим 1000 лева, да си купиш палто, че твоето, както пишеш, се е твърде охлузило и не ти топли вече…”

Ташков, първокурсник в Историко-филологическия факултет, сгъна писмото, прибра го внимателно във вътрешния си джоб и дълбоко се замисли, загледан в недопитата чаша чай върху мрамора на масата му. Ненужно е да се притуря нещо повече за обрисовката на характера му. Нека подчертаем само, че това „имаш добро сърце”, което изричаше баща му, не бе по-безопасно от всякакъв вид хазарт и увлечения на младостта.

Недавна той подари чифт чорапи и една износена фланела на някаква си бедна стара жена. Това бе някаква непобедима страст у него: останеше ли незает и чувстваше ли празното в живота, той все ровеше и ровеше между вещите си - не би ли се намерило нещо, което да подари. Майка му го бе научила от дете на този религиозно-суеверен навик и той да искаше, мъчно можеше да се отърве от него.

Сега, загледан в чаената чаша и затрогнат от доверието на родителите си, Ташков мислеше и чертаеше планове за бъдещето, несмущаван от високия говор и блъскането на пуловете о таблите.

След два дни, значи, на десето число, ще получи 1000 лева за нов балтон.

- Ташков, мечтаеш ли? - неочаквано се провикна от другия ъгъл на задименото кафене един негов колега и накара повечето от студентите да извърнат глави. Едновременно с това по лицата на всички се разля широка и добродушна, но и пълна със закачливост усмивка.

- Ташков, не ми харесваш все така умислен - обади се друг.

- Ташкон, Ташкон! - прибави първият студент. - Мечтаели са и всички поети и не би ме учудило, ако някой ден науча, че си издал стихотворна сбирка.

Весел смях проехтя отвред, полетя над главите на играчите и бързо се сля и стопи в пукота на таблите.

Още от гимназията, като суъченици, този студент, син на аптекаря от родния му град, го мразеше заради неговия тих и неподатлив характер, но „Ташконът” гледаше на него с чувство на превъзходство и не му се сърдеше, нито слушаше постоянните му закачки.

„И аптекарският син, и почти всички около него в това кафене не са нищо повече от празни гърнета и не заслужават отговор” - помисли високомерно той и остана погълнат от себе си.

„След два дни, значи - продължаваше да мисли той, като отправи поглед към улицата. - Пък и защо ли му е балтон? Времето навън е хубаво, ноемврийското слънце топличко препича през стъклото на прозореца и като че ли няма да има сняг и зима. Не би ли сторил по-добре, ако си купеше един тренчкот от евтините? И от хилядата лева ще му останат пари, които би употребил за други нужди. Това биха одобрили и майка му, и баща му.” (Ах, той нищо не предприемаше, без да е уверен, че това или онова би доставило удоволствие на старите).

Докато размишляваше така, душата му се пълнеше с най-благородни чувства. Закачките на колегите не му бяха особено неприятни. Всеки е свободен да се развлича според природата си.

Но тези колеги го мразят донякъде, защото той се отделя от тях като роза от стъблото. Да, той е нещо друго, забъркан не от същото тесто.

Той ще си остане прибран, няма да измени на себе си, нито ще се увлича в празни неща и ще гледа да оправдае надеждите на майка и баща; ще запази първите си чувства и детско отношение към света, - че и сега дори той беше едно голямо дете.

Изведнъж някъде наблизо прогърмя войнишка тръба. Ташко напрегна поглед през прозореца и видя една камионетка, спряла при отсрещния плочник, отрупана с най-различна вехтош - дрехи и къщни потреби.

- Помощната комисия събира стари дрехи за бедните столичани - обади се зад гърба му аптекарският син.

Ташков го погледна през рамо и тъжно се усмихна. Ако той имаше лошо сърце, веднага би метнал в лицето на този свой съгражданин и колега: Защо не дадеш и ти нещо за бедните? Баща ти е бъкан с пари - защо не дадеш? Всеки ден пропуквате сума левчета на таблата и в машинките, защо не дадете и вие?

Около камионетката се събраха стари жени, наизлезли от близките домакинства. всеки даваше помощ според силите си и всички гузно примигваха.

Като гледаше това студентът, в гърдите му се набираше една необяснима тревога и задавяше духа му. Спомни си няколко реда от свещеното писание, които често чуваше от майчините уста през детството: „Някой си человек имал 100 таланта и дал на бедните само 10 таланта; вдовица една имала всичко 5 таланта и ги дала и петте…” Кой - пита се всъщност - е дал повече?

И защо тия синковци, които пръскат пари по плоски и мимолетни удоволствия, не дадоха нищичко: - искаше да предизвика той, но аптекарският син го изпревари, повдигайки нов, бурен и самодоволен хохот сред студентите:

- Ташков, знаеш ли що е благодеяние?

Мълчание.

Докато изведнъж една искра на умиление проникна и запали кръвта му. Той помисли, че майка му много би се зарадвала, ако научи, че нейният син е подарил нещо, стоплил е нечие сиромашко сърце. Главно, той ще удари плесница на всичките „гърнета”, които безучастно гледат нататък и се държат хладно като статуи. Но какво да подари? Той няма нищо ценно у себе си. Не, има! То е на гърба му. Защо му е вече той? Нали е стар и отъркан? Пък и след два дни ще получи запис от 1000 лева и ще си набави нов.

Ташков шумно се дигна от стола и нервно засъблича балтона си. От съседните маси го гледаха неколцина младежи и четяха в очите му една дива решителност. Сетне с бързи стъпки се отправи навън и отърча при автомобила.

- Вземете го! За бедните! - каза високо той, но изведнъж му стана студено, затрепери и затрака зъби. - Той не ми трябва. Аз след два дни ще си купя нов.

Хората, натоварени са приемат помощите и на които той говореше с блеснали очи и засечен глас, като да бяха схванали каква е работата, че той оставаше само с късото си палтенце, и гледаха на него така, като че ли се съмняваха в чистотата на разума му.

Това го огорчаваше, тяхното колебание принизяваше помощта му, мъчеше честолюбието му, а очите му се наляха със сълзи от безсилие и гордост.

- Защо мълчите? - попита някак разочарован Ташков. - Вземете го, аз ви моля, той все още ще може да стопли нечии бедняшки плещи, а за мене не мислете.

Като каза това, той забърка из джобовете си и извади писмото.

- Ето. Утре-вдругиден аз получавам тази сума и ще се наредя как да е.

Един младеж от комисията грабна балтона и го запрати в камионетката с думите:

- Браво, колега!

Ташконът облекчително въздъхна и изтри потното си чело. огромен товар сякаш слезе от гърба му.

С подсечени и треперящи крака се върна в кафенето и зае мястото си в ъгъла. Но макар и да беше доволен от себе си, липсваше му смелостта да гледа в очи колегите си.

Последните като да бяха поразени от разигралата се сцена: също отбягваха да го гледат, не го дразнеха вече и си шепнеха помежду и нещо го осмиваха. Всичко това Ташков вземаше за почтителност спрямо него и радостта му растеше, растеше.

Есенното слънце се скри зад облак. Задуха мразовит вятър. Листата на дърветата зашумяха, завъртяха се високо в кръг, политаха и застилаха голата земя с овехтял килим. Взе да става студеничко; хората плътно прибираха яки около тънките си шии.

***
Няколко дни вече Ташконът не излизаше никъде. Връщаше се от лекции и с часове оставаше пред прозорчето на квартирата си, в очакване на раздавача, който винаги и студено заявяваше:

- Не, няма запис за вас!

Светът почваше да му изглежда мрачен като гроб. В университетската аудитория колегите също бяха хладни към него. Те го гледаха как зъзне в тънкото си палтенце, скришом се подсмиваха, а това безкрайно нараняваше честолюбието му. По същата причина той отбягваше да ходи в кафенето.

Но тия „гърнета” сякаш не подозираха страданията му и продължаваха да го мъчат като никой не влизаше в разговор с него. Той бе безинтересен и сив за тях и не можеше да спечели приятелството им.

О, да можеха да го наругаят, дори да му причинят каквато щат физическа болка, би било стократно по-добре, отколкото да странят и с това да му причиняват непоносими душевни мъки.

И защо бе всичко това така? Заради някакъв си неполучен запис от 1000 лева, който щеше да му развърже ръцете; щеше да пресече пътя на подигравателните шушукания там - в кафенето, и тук - в аудиторията.

Но десето число бе минало, а записът не идеше.

***
Навън валеше ситен дъждец, примесен с бързо топящи се снежинки. Изквасен, измръзнал и с посиняло лице, нашият приятел се върна от лекция. Затвори се в стаичката си, отчаяно грохна на стола и захлупи лице върху старата клатеща се масичка, отрупана с книги.

Така проседя няколко минути, без да мисли за нещо, не мислеше и за измокрените си рамене и гръб. Какво ставаше с домашните му, той не знаеше, и мълчанието им го докарваше до лудост.

Той стана и спря пред прозорчето. Хората бързаха насам-нататък под непрекъснатия есенен дъжд, на места правеха прибежки и бързо пресичаха улицата, за да подирят защита под стрехите на зданията.

Между тях имаше бедни и богати, добре облечени господа и зъзнещи несретници в окъсани връхни палта, но все пак бяха палта и предпазваха донякъде - помисли Ташков и остро потрепера.

Откъм кварталната градинка се зададе раздавачът и пак тъй студено и безучастно каза:

- Не, няма запис за вас!…

Вместо запис, той му връчи второ писмо:

„Мили сине - пишеше пак баща му - ти ще трябва да почакаш за 1000-та лева. Осен че търговията не върви, но се случи и друго нещастие: майка ти получи втора атака от апендисит, и докторът каза, че ще трябва незабавно да се оперира, иначе може да я загубим. Така че, сине, ти можеш още да походиш в стария балтон, докато се улесним и ти пратим с първа поща хиляда лева. Ти си добър, ще влезеш в положението ни и няма да се сърдиш.”

Като прочете писмото, свят му се зави. Сякаш един коварен присмех беше собствената му съдба. Навън дъждецът продължаваше да ситни, а той трябваше да посещава лекции. Наличните му средства бяха твърде оскъдни - във формата на купони от гостилницата, и трамваят се явяваше като лукс за него.

Изведнъж му хрумна една твърде чудна мисъл. Да отиде ли при помощната комисия, да изложи работата и поиска обратно балтона си? Или да му дадат някой друг! Но тутакси се разкая, удари с юмруци слепите си очи и викна:

- О, колко подло е човешкото сърце и какви безчестни мисли запълват пустата ми глава!

Той горчиво се упрекваше, задето бе помислил най-недостойното и за да не бъде повече изкушаван в самотата, грабна шапката си, дигна яката на палтото си и хъкна навън. Но где да иде! В кафенето? Не! Другаде където и да било, само да не мисли, да не мисли вечно едно и също. И безцелно заскита из улиците под есенната мрежа на дъжда, която като гъсто було закриваше хора и предмети.

Ставаше ли му нетърпимо студено, той плеснеше ръце, подгоняше се, като обзет от истинска лудост, усилваше крачки и се блъскаше в минувачите, които го изпращаха със сърдити очи.

По едно време, сгугушен и треперещ, той застана под стрехата на високо здание, за да почине. следният миг, когато извърна разплакани от дъждовната влага очи към ореховата врата зад гърба си, забеляза една металическа табелка с надпис: „Грижи за бедните. приемат се разни помощи от благодетелни граждани”.

- Ето! Тук е балтончето ми! - се откъсна внезапно полузадушен вик от гърдите му.

Табелката беше някакъв нов укор и по-жесток от всичко, присмех за измръзналото му сърце. Изкушението отново и светкавично зачовърка въображението му. - Да се качи ли да изложи работата? Не, не! - Той се канеше да тръгне, но нещо извън волята приковаваше краката му към плочника.

Най-сетне с мъка се освободи от коварното желание да плюе на табелката и хукна надолу по улицата.

Но не мина много, когато, като влачен от някаква чужда сила, той отново попадна на същата улица и място; и пак същата орехова врата и прикрепена към нея металическа табелка, с магически привличащия надпис, го мамеше, мамеше. И чудно, как в последните седмици, докато чакаше записа, неговото сърце изведнъж се бе променило.

Той скърцаше зъби, смушил дълбоко в джобовете на палтенцето си юмруци и си казваше: Защо да бъда благодетелен, когато мръзна в тоя студ? Защо не дадете вие, пететажни и шестетажни здания - нали собствениците ви са въшкави с пари? Защо не дадете, да ви вземат дяволите?

Това бе тия дни негова постоянна мисъл, сякаш само той беше дал и като да се считаше измамен, ограбен, онеправдан от хората и обществото.

Тръгна в друга посока като завираше все повече нос под яката си, за да не го познаят случайно срещнатите колеги, и зъзнеше като бездомно куче.

Да отиде в кафенето да се постопли? Но нали там го очакваше нова и по-отвратителна беда в лицето на безразсъдните закачки и смехове от страна на „гърнетата”. Ташконът - благодетел. Отгде накъде? Нима той е аптекарски син, та си угажда на разни прищевки? Дотолкова ли се бе размекнал и заслепил, и нямаше ли кой да го поучи, дори да го „наплеска”, когато направи благодеянието?…

Гърлото му се давеше в сълзи при тия натрапчиви представи, които не му даваха нито минутен покой. Но той реши - става, що става - да отиде в кафенето. Ще им признае, че е прибързал с една неуместна постъпка, в очакване на запис от къщи, и още, че е дурак - и нека колегите му простят тая малка, но дръзка грешка. Не, не! Това не бива да става. Най-добре, той ще излъже, че е получил сумата, но тъй като не му е студено без балтон, дал го е на бедните. Нека дадат и те, да ги видим!

- Защо не дадете и вие нещо? - Да, сега той вече няма да мълчи и смело ще попита.

И тръгна. Но още при прага на заведението, пред запотения прозорец на вратата съгледа една лукаво усмихната физиономия, която за миг попи всичката му решителност.

- Ташкон! Ташкон! - викаше един познат глас зад гърба му, но Ташконът бързо се върна назад и отново зацапа из неприветливите улици на града.

Да се прибере дома той и не мислеше. Самотата му тежеше. Стига се е крил като язовец в дупката си, нека походи малко, да се проветри.

Същевременно се заглеждаше след минувачите, като че ли търсеше да познае балтона си. И, благодарение на безредието в трескавия му мозък, той почваше да се унася в най-безплодни, измамливи желания, като размишляваше: дано срещне оня бедняк, върху чиито плещи лежи сега този износен балтон.

Ще му изповяда всичко открай до край: че той не е никакъв благодетел - отде на къде, когато търговията на стъклария не върви; баща му едва свързва двата края; за операция трябват пари.

Че той изобщо не е дал балтона си от някакво състрадание към столичните бедни, а просто на просто искал е да удари плесница на „гърнетата”, които имат, а не дават нищо; и сетне, че всичко това се е породило в него твърде внезапно и е станало от едно плоско тщеславие, че той всъщност е искал и да изпита себе си: кой дава повече - вдовицата или… Имало един богаташ, който имал сто таланта… аптекарския син… защо не даде и той нещо?

Мислите му почваха да се объркват, зъбите му тракаха, погледът му се замрежваше: трескав огън обземаше гърдите му, но той продължаваше безцелно да върви, като не обръщаше внимание на това, че бе мокър до кости.

Но къде е търсеният бедняк? Дано го срещне! Той ще го изслуша и разбере. и ще му каже: Ташкон, моето момче, вземи си обратно вещта. Сгрей се отново, защото виждам, че си трескав, гърлото ти гори в огън, устата ти е обезслюнчена, побеляла като пепел, а краката ти пияно се огъват. Вземи си вещта, Ташкон, и втори път да не си устройваш подобни шеги с бедните! Те са дадени да ги правят само охолните богаташи, ония, които имат 100 таланта и могат, ала не всякога откъсват и 10 таланта дори! „Познай себе си!” - е казано някъде, Ташкон, и си вземи обратно балтона, казвам ти, иначе ще те напляскам, за да помниш мястото си в блатото на жабите! Хайде, вземай… и не му мисли много-много… Ние те знаем за тих и прибран, с никого не се караш… и пази здравето си, че то е най-ценно за човека, а за тебе… какъвто си слабичък, то е от първа необходимост…

*
Изквасен, изморен, потънал цял в трескав огън и с размътена глава, той едва се прибра вкъщи и легна на леглото. Ушите му страшно бучаха, устните му бяха пресъхнали и трепереха неудържимо. Сетне всичко притъмня край него и се сля в една безобразна маса, цял хаос.

Бързо се унесе и му се стори, че някаква ръка се подаде изпод възглавницата, затули очите му със записа, който изпращаше баща му с „първа поща” и на който личеше сумата 1000.

- Дай тук! - викна Ташков. - Много се забавихте вие, мои бедни родители!

Но ето, цифрата почва да се уголемява и кара очите му да се разширяват учудено. Между това, цялата стена се наваля, натиска гърдите му и изведнъж почва да се руши, докато се превръща в грамада камъни, а из грамадата пък израства оня същият бедняк, възсяда гърдите му и иска да вземе записа…

- Не можеш ме измами ти мене! - бълнува високо трескавият.

Беднякът отвръща:

- Погледни: 10 000!

- Лъжеш! Погледни сам: 100 000!

- Не! Нали тук пише: 1 000 000!

- 10 000 000!

- 100 000 000!

- Милиони! Милиони! Махни се ти, стари бедняко, със своята мръсна вещ! Не виждаш ли милионите?

- Милиони! Ха-ха-ха! - смее се беднякът. - Ти сляп ли си? Погледни: - 1 000 000 000 000! - Аз дори не мога да прочета тези безбройни нули…

- Сега ще облека целия свят!

- Не желаеш да ни обличаш! - сърди се беднякът. - Или искаш да те напляскам?

Беднякът ляга с цял ръст върху него и почва да го души. Не. Това е редицата автомобили на помощната комисия, която минава през гърдите му и го задушва.

Сетне той вижда повиснали по стените и от тавана, като грамадни гроздове, множество балтони и почва да му става нетърпимо душно.

- Отворете прозорците! Строшете прозорците!…

Но как ли ще надене всичките тези балтони?… Все пак, другарите му няма да му се смеят. И той тръгва към кафенето, натоварен с грамада стари дрехи. Краката му се заплитат, дъхът се бие до премала в гърдите му, едва се влачи… Спира до прозореца, отваря го и крещи:

- Отворете прозорците! Да влезе въздух, повече въздух!

Едва тогава хазяйката го чува и идва в стаята му.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Нито често слаганите по съвета на лекаря вендузи, нито мокрите чаршафи помагаха. Ташков се мяташе в леглото, температурата го задушваше и той продължаваше да бълнува за повече въздух, макар прозорците дене и ноще да седяха изцяло отворени, и не чуваше гласа на жената:

- Дни поред постоянно се разправя с някакви записи, балтони, камиони… Ташко! Ташко, ела на себе си, баща ти пристигна!

- Ташко, сине мой, не можеш ли да ме познаеш? - надвесен над него, питаше с разплакан глас бащата.

След няколко часа вече болният не познаваше никого.

- Къде ли се е простудил и хванала тази двойна пневмония? - продума хазайката като на себе си. - Такова тихо и добро момче, чудно ми е, Господи!

*
Два дни по-късно, внезапно между студентите в кафенето настъпи тиха глъчка и всички станаха на крака. Вън по улицата минаваше треторазрядна погребална кола. Но никой от колегите студенти не разбра, че вътре в дъсчения ковчег бе изопнал крака Ташконът. Върху смъртната му маска лежеше, сякаш, един тих въпрос:

- Защо не дадете и вие нещо за бедните? Аз дадох всичко!…

1942