СЪСТОЯНИЕ НА ВЯТЪР

Росица Ангелова

СЪСТОЯНИЕ НА ВЯТЪР

Сега съм в листото на кестена
и долу в кафявата шума.
В окото на птица предесенна
и някъде между думите.
Прозирам през всичко наоколо
в сърцето, в самия му център.
И в ниското стъпвам високо,
пълзя и летя едновременно.
С очите си стъпвам по троскота,
но виждам отвъд минералите –
небето – предвечно и просто,
разтеглено изначално…
Отново изпълвам със вечност
мига, който бди над душата ми
и влизам в нещата, предречена
от всяко родено начало.


ВИСОКО

Високото е смелост на сърцето
докрай да се разтвори
в обичта.
Началото на капката –
небето,
прилича на отсечен водопад.
И в неговите знаци и значения
потапям сянка светлоотразена,
завърнала се в крехкото си тяло.
Тревата е висока
след косене,
защото пак започва
отначало.


НИСКО

Мравките,
отгледани в сърцето
нямат нищо общо със земята.
Те са пришълци от световете,
преди царството на хаоса.
Вярват, че подреждат
с пипалца
крясъците в кръвните ни клетки
и расте мравуняк от слънца
в орбитата на ръцете ни.
Вътре в сетивата – стебълца
ниското израства като цвете,
но самоотричайки плътта
рови из къртичини в небето.
Ниското прилича на високо.
Всичко е в посоката
на погледа.


БЛИЗО

Стъпка в съня ти:
пета или пръсти –
малка следа от свистене.
Вътре в обувката:
камък, откъснат
от силното земно притегляне.
Болчица. Скрита.
И в нея просъсква
пролетна остра коприва.
Парва дъха ти и се прекръства
светица и самодива.
Мълния блясва. Светла тревога.
Полутишина от целувка.
Събужда те писък и мирис на огън.
В ръцете си стискаш обувка.


* * *

Кратко е нашето време на този свят,
затова бързам да ти разкажа
как върху хълма звезди звънят
и ме събуждат за нощна стража.
Нямаме време да се снишим
и да надникнем в дъждовна капка
сякаш кориди са наште души –
самонападат се и ни причакват.
Нямаме време да бъдем зли,
да късат сърцата ни шипкови храсти,
дори нямаме време да ни боли,
защото това ни забавя ужасно.
Нямаме време за самосъд
и за споделяне на учтивост.
През мак и жито е нашият път.
Само слънцето ни отива!
Само вярата, че кънти
в една и съща небесна октава
тишината от „аз” до „ти”,
която ни вдишва и пресъздава.