Бела Велчева

Сънуваше. Беше сред поляна с цветя. Зелено и цъфнало като напролет. Отнякъде дочу името си.

- Стойне! - майка й я викаше.

- Мамо! - затича се към нея. Усмихнатата й майка с протегнати ръце, но толкова неясно лице. Сякаш облак го закриваше.

- Стойне, Стойне!

Рязко отвори очи и замижа. Ярката светлина я заслепи. Поляната в миг изчезна.

- Затворете този прозорец, че ще ги разболеем! Проветри се вече - нервен глас се дочу от някъде.

- Стойне, добре ли си, миличка?!

Стойна се надигна от леглото. Заоглежда се неразбиращо. Кои бяха тези непознатите хора, как беше попаднала тук?

- Викни майка - едва прошепна.

- Какво, Стойне?

- Майка викни - гласът й стана  по-силен. Изкашля се.

- Чакай, ще ти дам вода.

Чакаше и се оглеждаше. Срещу нея имаше две легла с очертани силуета върху тях, две високи шкафчета и голям прозорец. Надигна поглед към тавана, крушката ярко светеше, поклащайки се леко на провисналия кабел. И си спомни коя е. Жената с бялата престилка й подаде водата.

- Как си? - попита я загрижено.

- Добре съм, Дорче. Ама знаеш ли какъв сън сънувах - мама! - гласът й прекъсна.

- Сънува, Стойне, ама събуди твоите съквартирантки. Оплакват се, че не могат да спят от теб. Сестрата да не е забравила да ти да даде успокоителното вчера вечерта?

- А, даде го - но сама не помнеше дали беше така.

- Искаш ли да ти дам сега друго?

-А, не! Аз се събудих вече.

Дорчето се засмя. На кръглото й лице се появиха две тръпчинки.

- Хубаво! Айде, че тоалет ще правим и закуската ще ти дам. На теб по-рано, ако си гладна - намигна й.

От съседното легло се дочу:

- Студено ми е!

- Е, не спря да се оплакваш бе, Величке. Трябваше да проветрим, ще се издушите иначе, че и мен покрай вас ще уморите.

- Затвори прозореца, духа ми на врата!

- Затворен е. Ето още едно одеало. Така добре ли е? Как пък на това легло все мрънкачи спят - и Дорчето излезе от стаята.

Стойна се намести в леглото. Ръцете й спокойно стояха подпрени на завивката, оглеждаше ги - стари ръце, изсъхнали, с плътни вени, очертани над тънката и сбръчкана като стар пергамент кожа. Вените се разклоняваха по пръстите й като клони. Чуваше се глъчка в коридора. Стойна затвори очи, искаше й се да не се беше будила, толкова хубав сън беше. Опита се да си го припомни - поляна и цветя, и протегнати ръце. Една сълза се търкулна от очите й. Как се беше изнизало това време? Сама не знаеше вече на колко години е. След деветдесет спря да ги брои. Беше стара, в старо тяло. В стаята им имаше закачено огледало над мивката, но само един път се погледна. Изплаши се. Колко беше остаряла, косата й гъста, но бяла, стърчеше на всички посоки. Лицето й слабо, очите хлътнали навътре. Не се позна. Не познаваше това старческо лице. „Колко съм страшна” - каза тогава на глас. Годините се бяха натрупали върху тялото й и то се беше превърнало в товар, който трудно поместваше. Само душата й беше същата, тя не остаряваше, понякога се уморяваше, отчайваше, но си беше все тя -душата на Стойна.

- Величке, Величке! - викна Стойна. От съседното легло се размърда силует - ти като сънуваш млада ли си или си стара, а?

- Не сънувам - чу се сърдит отговор.

- А аз се сънувам все млада. И майка днес сънувах, викаше ме.

- Сигурно ще те прибере скоро при себе си - отвърна Величка. Надигна се в кревата си  и я погледна в очакване.

- Да не дава Господ - прекръсти се Стойна, - не искам никой да ме прибира.

Величка изхриптя глухо.

- Че то, Стойно, това  живот ли е? Да изгнием тука захвърлени!

- А, децата плащат много пари за този санаториум, не говори така.

- Лесно ти е на тебе, Стойно, нали не си си преписала апартамента, можеш да си отидеш. Ама и внучките ти не са прави, редно е да те вземат у тях, все ще се намери едно легло, ама нямало място, няма за теб, притрябвали сме вече на някого.

Стойна посърна.

- Аз съм казала на внучките, че ще стоя до пролетта. Ще си налягам парцалите, няма да плащам парно, после ще си отида в апартаментчето. Криво-ляво ще се оправям и сама.

- И кой ще ти носи храна ма, Стойно, кой ще те мие, че ти едва ходиш, нали пак ще паднеш. Ех, дете си погребала и няма кой водичка да ти донесе, а аз при жив син гния тука.

Баба Стойна прехапа устни. Съжали, че попита Величка как сънува. Затвори очи и пак подпря глава на възглавницата. Тя ще ми каже, че не мога  да се оправям сама. Ще се оправя, както се беше оправяла цял живот. И много лошо, но и добро беше видяла. Господ не я пожали. И детето си младо загуби, и мъжа си оплака, и болест коварна я повали. И голяма любов на стари години срещна. И сега има за какво да живее. Ето, внучките растат, най-малкото правнуче сега ходи на градина, после ще тръгне на училище. Ще го види как носи тежката чанта по-голяма от него. И как играе на бокс и с пистолета, сигурно ще бие децата. Баба Стойна се засмя: „Ама няма да го видя, защото ще съм далече. Ще съм си в апартаментчето.”

От коридора се чуха стъпки и подрънкване от подвижна количка. Дорчето отвори вратата и силно се провикна:

- Хайде, дами, време е за тоалет и закуска!

Баба Стойна се надигна, намести пред себе си проходилката и каза:

- Ама много си хубава, бе, Дорче! Какво ще правя догодина без теб?

- Тука съм, лельо Стойне, не бой се!

Баба Стойна поклати глава, но не отговори. Още една зима и после щеше да си  е у дома.