САМОТАТА ИМА ИМЕ

Нели Арнаудова

Неговата се нарича Дори. Висока блондинка с къса коса - прическата на красивите жени. Не я промени през целия си живот и на сватбата, на която им кумувахме.

,,Защо престанахме да се срещаме?” - питам Дони, който шофира по стръмните завои на Странджа. ,,Времето ли ни раздели, или се зазидахме в собствените си светове?” Не получавам отговор.

Съпругът ми е съсредоточен в пътя. Спираме пред смесения магазин в селото. Миризмата на домашен хляб ме връща в детството, а старицата, която ни поздравява, е облечена като баба ми в сукман и забрадка. Усмихнато ни обяснява къде се намира къщата - любимото място на Дорито. На прага ни посрещат Иво и Ники (брат й) - мъжете, наказани да оцеляват с нейното отсъствие. Поднасяме съболезнования, без да задаваме въпроси, а очите на всички се пълнят със сълзи. Показват ни градината. Лозниците се огъват от гроздето, а то чака да бъде откъснато. Ники ни дава ръкавици, ножици и кофи. Започва беритбата. Говорим за децата, за живота и Испания. Иво избягва погледа ми. Моля го да ми покаже еко пътеката, която минавала през гората. Той учудено прокарва ръка през посивелите си коси. Дони остава с Ники, да довършат гроздобера, а ние поемаме по баира, който есента е облякла в златно.

- Искаш ли да ми разкажеш? - хващам Иво за ръката.

- Защо, можеш ли да ми помогнеш? - спира и ме гледа с уморените си от скръб очи.

- Не, но искам да преживея загубата й, защото я познавах.

- Откъде да започна? - сяда върху листата и ми прави място. Те са сухи и топли.

- Месец преди последното й пътуване почина сестра ми. За кратко, от рак. Решихме да не казваме на дъщеря ни, защото й предстоеше раждане. Това беше причината да заминем за Испания, въпреки че Дорито се лекуваше от сърдечно заболяване и вземаше много лекарства. Сложихме ги в чантата и развълнувани се качихме в самолета. Когато излетя, тя пожълтя и започва да се задушава. Пътниците се паникьосаха, а стюардите разтревожени обикаляха около нас. Сложиха й кислородна маска, Дорито държеше ръката ми и се усмихваше с очи. Толкова се изплаших, не знаех какво да кажа…, само повтарях, че като кацнем, всичко ще се оправи. Когато това се случи, я чакаха с линейка и отведоха в интензивно отделение на мадридска болница. Не ни разрешиха да влизаме в стаята. Тя ни махаше с ръка през стъклото. След ден се обадиха, че е починала. Изследванията показали, че не е имала проблем със сърцето, а с белите дробове. Как ли се е чуствала сама? Какво е мислила, разбрала ли е, че умира, беше на четиридесет..? - Иво ридаеше безнадеждно и виновно, като дете, счупило скъпа играчка. Псувах наум некадърните лекари, хипократовите клетви и дяволския сценариий. Седяхме, отправили взор напред, като че ли очаквахме Дорито да се появи.

- Това не е всичко, Нели, нямах пари за погребение, не разбирах езика. Познати на децата сложиха кутии за дарения в няколко магазина. Хората помогнаха да съберем сумата за кремиране. - Иво вече не бършеше сълзите си и не се срамуваше от тях. Аз плачех с него, съсипана от мъката, прегърбила двуметровия мъж….

- Татяна се стресира от смърта на майка си. От датата, определена за раждане, минаха десет дни. Когато то започна, всичко се обърка и се наложи спешна операция, за да ги спасят с бебето. Седях и се молих да не загубя и нея. Роди се внукът, а аз не можех да се зарадвам, бях съсипан. За България пътувах сам, прегърнал урната. Вече седем години не мога да събера сили да разпръсна праха й… Без нея аз съм никой, Нели, никой!

- Татяна и малкият как са, къде са? - правя опит да го върна в настоящето.

- Добре, вече са тук, малкият ще е в първи клас. Купихме чанта, униформа, читанка.

- Защо не се опиташ да се успокояваш покрай децата? - съветвах човек, който с любовта беше загубил себе си.

- Защото те имат свой живот, свой дом, а аз се прибирам сам. Сутрин се събуждам с мисълта, че не се е случило, а вечер заспивам с надежда да я сънувам…

Не зная как да му помогна. Иво не иска да я преживее, не иска бъдеще… но мога да му върна миналото:

- Помниш ли, че на сватбата не можеше да закопчееш сакото си, а Дорито се появи ослепителна в семплата си рокля?

- Да. Тя е ослепителна във всичко. А на теб как ти хрумна да облечеш дъщеря си с рокля и шапка като на булката?

- Не зная, обичам детайлите. И синът ни беше на две години, но с костюм. А Дони каква реч дръпна като кръстник, тържествена… И танцувахме ламбада. Незабравима сватба…

- Да. След това годините станаха трудни, храната с купони, но бяхме млади, обичахме се и заедно правихме своите стъпки напред.

- Какъв беше този десерт със сирене крема, който Дорито  приготвяше, а ние всеки път забравяхме от какво е направен?

- Не помня, но ще ти намеря рецептата. Пазя всичките й неща. Често ги разлиствам и се любувам на почерка й - Иво се усмихваше.

Припомнихме си празниците, които сме посрещали заедно, местата, където сме били, малките неща с любимите хора, които правят живота специален…

- Нели, става тъмно, да тръгваме, слизането надолу е трудно…! - каза Иво и ми помогна да се изправя.

Когато се върнахме, момчетата бяха приключили с гроздобера и приготвили аперитива. Дони, доловил настроението ни, предложи да разгледаме албумите. Отново плакахме и се усмихвахме. Спомените ни направиха близки, бяхме заедно както преди.

Само Дорито не идваше…