ГРАДСКИ ПЕЙЗАЖ

Евгения Йорданова

Огромни пространства, посети с бетонови блокове. Не можеш да чуеш хъркането на съседите, защото съседи вече нямаш. Висят сградите, в които хора почти вече не живеят.

Градинки няма, защото всичко е посято с бездушни постройки, в които някога кипеше живот. Детският глъч огласяше междублоковите пространства. Нощем прозорците светеха някога. Чуваха се песни отнякъде, от друго място кавги, но имаше глъч. Имаше живот в калта. Сега остана само калта.

Децата ми отдавна станаха емигранти. Тръгнаха синовете ми, а после взеха и жените си. Там, в Канада, се родиха внуците ми. Сега парите вече не им липсват. Тук останаха празните апартаменти и мебелите в тях. Останахме тук-там все още живи старци. Понякога децата се връщат в страната, която обичат, за да ме зарадват и видят бащиния дом за седмица време.

Оглеждам се и си мисля, че в този блок вече живеем само двама, аз и Гошо от петия етаж. В целия вход сме двама, аз пазя мазетата, а той - таваните. От десет апартамента само в два някой се движи. Да, но и двамата се радваме, че сме живи. Това е пак добре, защото отсреща живее само една моя съученичка и в целия блок, на шест етажа, тя е сама и вечер се усмихвам, когато погледна към блока и видя, че тя светва лампата. Значи е жива.

Пълен мрак цари. Вечер се броим хората като светлини. Виждам колко е тъмно и пусто. През деня не може реално да прецениш колко малко хора сме останали. Сам си говоря. Сам си пиша. Сам си чета. Така ми казаха докторите. Трябва да мисля и да правя гимнастика за мозъка. Децата ми се хвалят, че са добре. Съмнявам се. Видях ги колко са изморени, когато това лято дойдоха. Донесоха ми подаръци от Ниагара. Артисти. Очите им са без блясък. Уморени очи. По-страшното е, че малкият ми внук не говори български. Защо децата ни избягаха в чужбина?

Всяка вечер преди лягане този въпрос ме тормози вече десет години. Отговор нямам. Отидох им на гости и изтърпях трудно само десет дни. Броях часовете до деня, в който самолетът щеше да ме върне тук, у дома. Вярно, че там всичко е подредено, чисто, организирано, но те излизат сутрин и се прибират от работа късно вечер. Работят много. Живеят натясно. Веднъж в месеца отиват да си изядат сандвичите, които си правят вкъщи, някъде на тревата. Викат му пикник. Казват ми, че там живеят хора с висок интелект, които знаят за какво живеят. Аз си мисля, че там живеят самотно и скучно. Какъв е този живот, без роднините и без приятелите, аз не знам. Къде отидоха хората. Как ми се иска сутрин да заведа внучето си на разходка и да му купя сладолед.

Вчера с Гошо пихме кафе рано сутринта, защото е по-евтино за пенсионерите. На улицата си играеха няколко циганета. Двамата се спогледахме и решихме да им купим по един сладолед. Все едно го купуваме за нашите внуци. Децата са си деца. Всички обичат сладолед. Зарадваха ни се чуждите деца, а нашите ще ни забравят имената вече. Обаждат ми се. Все ме питат дали ми стигат парите. Здрав съм. Стигат ми. В една стая живея. Останалите пет са празни. Има само мебели.

Градски пейзаж. Вечер блоковете не светят. Издигат само бетонните си тела гордо през деня. Блок до блок. Човек през деня ще си помисли, че градът ни е пренаселен. Денем не можеш да пресечеш улицата. Кола до кола се търкалят по асфалта, а във всяка кола има само по един човек. Много коли, много котки и кучета.

Забелязвам напоследък, че и врабчетата изчезнаха. Те пък къде се свряха, да се чудиш чак. Хвърлям хляб на балкона си. Сега идват само гълъбите. Врабчета няма.

Мислех да си взема куче, да има за какво да се грижа. Ще изчакам пролетта. Долу има две кучета, които храним. Мъжко и женско. Много се обичат и това е моята атракция. Наблюдавам техния живот. Като роди женската, ще си взема едно от кутретата. Вече съм го решил. Ще си имам приятелче.

Защо ли отидоха толкова далече децата ми? Какво им липсваше тук, да се чудиш. Мисля си, че съм много виновен, че не успях да ги възпитам. В мен и в жена ми е грешката. Не успях да ги науча, че камъкът си тежи на мястото. Не ги научих да обичат Родината. Силата на рода, на най-важното не ги научих. Колко е спокоен животът тук. Навсякъде има бури, студ, бедствия. А те са там. Тук природата е с нас. Тази вечер ми е много стегната душата. Ще взема да си лягам. Часът е вече десет. Ще си запаля една цигара на терасата и лягам. Мъртвило. Прозорците в нашата махала не светят. Свети само моят.

Градски пейзаж. Мрак и тишина. Само кучешки лай и спирачки на забързана кола, нищо друго. Що песни се пееха по това време преди години. Де, гиди, луди-млади години… Така бързо отлетяха, че сега само се чудим било ли е някога, или всичко е само сън. Да си пожелая лека нощ и ако е рекъл Господ, да ми подари още някой и друг ден.

Красиво нещо е животът. Самотата ме отчайва, но важното е, че съм жив. Що народ си отиде. Как ли са глупавите ми деца? Дано да са живи и здрави!

Оплаква се всеки на всеки. Що за болест разболя народа? Кой както те срещне и започва да ти се оплаква. Всичко имаме, щом сме живи. Остава ни само да се радваме на живота. Ако можем. Останаха градове с бастуни.

Самолетите всеки ден от летището излитат пълни с младежи, казаха го по телевизията. След сто години тук българи няма да има. Ще останат само циганите. Как се радваха на сладоледа, дето им купихме с Гошо.

Мирослав заспа. Засънува как къщата му е пълна с хора, синовете му, снахите и внуците. Силвия, жена му, печеше баници във фурната. Холът беше пълен с народ и весело, весело. Той се усмихваше в съня си. От радост сърцето му подскачаше..