МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Евгения Йорданова

Малкият човек седеше пред телевизора в малката си стая. На малката си маса беше постлал стар вестник, ядеше студения си боб и търсеше кусури на големите хора. Избиваше комплексите си по простичкия начин - оплюй тези, на които не можеш да приличаш.

Старият телевизор на Малкия човек беше толкова прашен, че програмата по БНТ се гледаше размазано.

Мръсно, гладно и мързеливо беше това жалко съществуване; тъжно размазано и безлично ежедневие, изсипано във всичките тези 365 дни от годината.

Стая, в която имаше една маса, едно легло, един стол, два кашона с нещо и нищо друго. Стая с балкон. А на балкона една печка и всичко останало, което може да се изхвърли спокойно, без изобщо да липсва на някого.

Малкият човек, освен да клепа с недостойни думи онези, на които не приличаше, не познаваше, но по БНТ наричаха звезди, имаше и друго занимание. Мечтаеше. Мечтаеше откъде да му дойдат пари. Ама отнякъде. От където ще да е. Мечтаеше да го обича някой. Мечтаеше и сънуваше, че някой е изчистил малката му стая с балкон, която беше получил в наследство от баба си. Та това малко нещо, в което живееше, му беше дошло в наследство.

За какво сам се беше потрудил? За нищо. Животът му беше странен. Работеше понякога. Продаваше кръвта си на повикване, при нужда. Разхождаше кучето на един съсед. На повикване. Живот странен, между храната и първа телевизионна програма. Когато навърши шестдесет и три години, държавата му подари социална пенсия и му осигури залъка с боб, картофи, ориз и лук.

Малкият човек живееше безчувствено в сивото си ежедневие, докато един ден нещо се случи. Звънецът звънна. Той излезе в коридора, отвори вратата и видя непознат мъж.

- Добър ден! Атанас Атанасов търся?

- Аз съм - това беше името на Малкия човек.

- Това писмо е за Вас!

Разписа се, взе писмото и се зачуди. Писмо. До него. Това не си спомняше да се е случвало. Отвори писмото и зачете. Очите го заболяха. Появиха се чувства в малката му човешка душица и той възкликна:

- Ай, ай! Ами сега!?

Пак зачете написаното върху белия лист. Не беше за вярване. Деветдесетгодишната му баба самотно беше напуснала тъжния си свят и пирувайки някъде в рая, го направи още по-страдащ. Не беше я виждал повече от десет години, а тя му беше единствената роднина.

Преди смъртта си беше оставила завещание за него с цели двадесет и четири хиляди лева. За него оставаше и къщата й на село с пет декара двор. Малкият човек беше загубил надежда, че ще му се случи някога нещо, което да го извади от жалкото му съществуване. Беше му странно. Започна да усеща треперене в краката си. Не знаеше какво да прави в безнадеждната зависимост от текста на писмото.

Малкият човек беше забогатял. Никога досега не беше имал такова имане.

- Пари. Толкова много пари. Мила бабо, моя мила бабо! Мечтите се сбъдват.

Изведнъж се почувства Голям. Богат. Сякаш опечален, но и щастлив. Очакваше го светло бъдеще. Немотата беше си отишла в зимния мрак.

Аз съм Богат и Човек

Малкият човек си помисли, че вече е Голям Човек.

Отиде в кръчмата, яде и пи колкото можа, макар да беше отвикнал от каквото и да е разточителство. Едва се прибра. Полегна да се отмори. Заспа и повече не се събуди.

Цял живот беше страдал, но умря щастлив.