ЗЕМЯ

Андрей Андреев

ЗЕМЯ

Тук ще останем -
на тази земя,
от която сме тръгнали
и на която от път
ни посрещаха
или на път ни изпращаха.
Всякакви бяхме по нея -
неверни и верни,
но българи.
Всякаква беше и тя -
и кърмилница-майка,
и мащеха.

Всякакви бяхме по нея
и всякаква беше съдбата ни,
но и каквито да бяхме,
във нея намирахме верица
и да осъмнем напролет,
и да замръкнем сред лятото
или под ветрища есенни
и януарска виелица.

Още ни има на тази земя
на надежди и корени,
със непресъхнали кладенци
и със зелени нивя и поречия,
дето ни мамеше
денем и нощем
с гласа на просторите,
дето и денем, и нощем
й шепнехме: Мило Отечество!

Който остана,
в пръстта й лежи -
земетръсната,
който замина,
със камък върви
през годините.
Майките - нашите майчици,
нощем сънуват възкръсване,
братята денем се взират
в лика избледнял
на светините.

С тях ще останем
на тази земя,
от която сме тръгнали,
да изтъчем на живота
чергилото,
да му настроим
цигулката…
Господи, ти не забравяй,
че тя е земята на българи,
за да я помним и ние
и с гроба й черен,
и с люлката.


СЪВЕСТ

Вечер, когато си лягам,
нощем, когато се будя,
някой стои на прага,
някой ме гледа учуден.

Ставам, отварям вратата -
вятърът само на двора.
Жива ли грива размята,
с мъртвите ли говори?

Казват: сълза споделена -
мъка наполовина.
Тихо въздишам, край мене
вятърът мина, замина.

Дума дори не пророних,
нямам за вятъра думи.
А под звездите вековни
някой стои помежду ни.


АКО

Ако човекът жив все още помни,
ако духът му в нишите огромни
на битието и небитието
усеща още полъх от небето:
ако последната любов е ден последен
и от живота му, ако наведен
над себе си, намери там утеха
за онова, което му отнеха
тирани, словоблудци, бури, време ­
събраното във шепите си семе
той в слънчеви пространства ще разпръсне,
за да изчезне… Или да възкръсне.