ПРОЩАЛНО СЛОВО
Произнесено на погребението на Веселин Андреев, 14.02.1991 г.
Скъпа Вера, мили Лиляна и Вовка, нежни внучета…
Уважаеми близки, роднини и приятели!
Вече три дни главата и сърцето ми са преизпълнени със скръб, главата и сърцето ми едва побират и издържат на нахлулите спомени, трепети, мисли и въпроси.
Божичко, колко много въпроси - сложни и съдбовни - които животът, творчеството и трагичният край на Андро поставят пред мен и пред всички нас.
Зная, че вече няма да чуя сипкавия, приглушен, мек и мъдър глас на приятеля и другаря, с когото съдбата ме свърза да извървим заедно, почти неотлъчно, изминалия труден, героичен и противоречив половин век, и затова се чувствам обременен с непосилния морален дълг сам да си отговоря на тези въпроси.
Мили деца, крехки внучета,
Вече три дни търся думите, с които да ви вдъхна кураж, да приютя осиротелите ви сърца, да погаля обременените ви чела. Нe можах да ги намеря.
Вярвам обаче, че много по-силна подкрепа във вашата скръб ще получите от обичта и уважението, което българският народ така спонтанно и искрено оказва на вашия баща и дядо, на големия революционер и писател Веселин Андреев.
Мoята скръб си е моя скръб, моите угризения са си мои угризения, но днес, в този миг, аз заставам пред политическия комисар на бившата бригада „Чавдар”, за да изразя почитта и преклонението на неговите съпартизани и ятаци, на другарите му от антифашистката борба.
Веселин Андреев - Андро и приживе чувстваше нашето уважение и благодарност към него за смелостта, за таланта му, за нравствения му пример, за „Партизанските песни”, за трилогията „Умираха безсмъртни”, за литературните образи, с които той обезсмърти героите от бригадата. В това отношение съвестта ни е чиста.
Но днес ние още веднъж и още по-развълнувани прекланяме глави пред него, изпълнени с благодарност за завета, който оставя на поколенията с предсмъртните си думи: „Нека антифашистката борба, партизанското движение да останат светли страници в историята на нашия народ, каквито те са наистина”.
Благодарим ти, Андро!
Човек може да се откаже от една партия, както и партията може да се откаже от някого - това е ставало неведнъж и дваж - но нима някой би могъл да се отрече от борбата си срещу реакцията и фашизма, от най-светлите пориви на младостта си?
Кой би осквернил саможертвата на загиналите си другари - живели-недоживели, любили-недолюбили? Ти не се отрече.
А от себе си ще добавя: благодаря ти, ти пое чужди грехове и ми даде още един светъл пример. Страхувам се да кажа, че това е пример за подражание, но така или иначе, той изправя всеки от нас пред суровия съд на личната съвест.
Ти избра да напуснеш, но ми се струва, че напускането и оставането, в тези времена, са еднакво тежък избор.
Сбогом, Андро!
Прощавай за тези написани думи. Другите, ненаписаните, аз си ги казвам, когато съм сам, с мисъл и братска обич към теб.
Ти също предпочиташе написаните думи. Винаги съм се изумявал, още от първото ни запознанство, колко дълги писма пишеше до много хора - на ръка, с твоя ситен красив почерк. Завиждал съм на тези хора.
Ти избра с писмо да се простиш и със земния си живот. Ти пожела писмото да бъде и политически акт. Не всички ще те разберат правилно, а много - по-грубите и безскрупулните, за които чуждата гибел е тяхно раждане - ще злоупотребят с него. Въпрос на чест, морал и най-елементарно възпитание.
Нo аз зная, че ти ни напусна и тръгна на дълъг път да търсиш Сашка, Антон, Брайко, Орлин, Горазд, Лиляна, Малчика, Сашо, Йорданка, Васко, Педро, Митрето - хилядите твои безсмъртни герои в живота и литературата.
Не ги търси, Андро! Те са при нас и ти вече си между тях, рамо до рамо, като равен с равни.
Мир и спокойствие на твоя изтерзан дух!
Сбогом! Обичаме те!
