ЦЯЛОСТНО ИЗМИВАНЕ

Владимир Георгиев

Работеше като юрисконсулт в хлебозавода. Почти нямаше работа, а доколкото се намираше, не я вършеше добре. Оправдаваха го - беше млад, съвестен и некадърен, но първите две неща натежаваха над третото. После хлебозавода го закриха, а с него - и длъжността му.

Говореше се, че загубил всички дела, които му възложили. Но добрите хора оправдаваха този факт с обстоятелството, че е по-трудно да загубиш, отколкото да спечелиш. Зависи от коя страна на правдата си.

А и ликвидаторът на завода изобщо не го потърси, камо ли отговорност за делата да подири. Злите езици говореха, че бил прекалено зает набързо да продаде оборудването на безценица и да открадне, каквото е останало.

Така и стана - никой даже очите му не видя на този ликвидатор, дойде тихо и си замина като пустинен вятър, който замита след себе си всичко. Най-вече следите.

След десетина месеца на мястото на склада и големия силоз на хлебозавода откриха автомивка и юристът, както мнозина свои колеги, започна работа там, нищо че не беше по специалността му. То пък каква специалност ти трябва, за да работиш на автомивка?

- Не е така, драги - тупаше го по рамото собственикът на автомивката, който преди това беше директор на хлебозавода. - За всяко нещо се иска специализация. Ето, да вземем тебе. Ти какви коли предпочиташ да миеш?

- Най-всякакви - беше отговорът на Васко Траволтата, както наричаха юрисконсулта незнайно защо. - Най-всякакви, шефе.

- Това е и отговорът. Ти си широк специалист. Като всички юристи. Затова и ще преуспееш донякъде. В известен смисъл.

Така и стана. Васко Траволтата се увираше от години в полите на някаква партия, която по стечение на обсотятелствата влезе в парламента. И той - барабар с нея. Стана депутат. Не се възгордя. В свободното си време - а както се досещате, то беше в изобилие, той продължаваше да мие коли.

Твърдеше, че го прави по политически съображения - да бъде по-близо до избирателите си. Всъщност му беше досадно да стои в парламента и с часове да заседава там в най-всякакви комисии и да обсъжда въпроси, които изобщо не го интересуваха.

Един ден от разкошния мерцедес, спрял досами павилиона, в който пиеха кафе шофьорите, излезе спретнат висок господин с прошарена коса и елегантен костюм, огледа се и като видя, че Васко видимо скучае, хвърли му ключовете и заръча:

- Цялостно измиване. И внимавай!

Траволтата не беше мил до този момент толкова разкошно и лъскаво возило. Постара се. Собственикът остана доволен и му даде щедър бакшиш. Рече:

- Ако се стараеш така, един ден от тебе ще стане нещо.

Никой не му беше казвал такива мили думи. Знаеше добре, че е много трудно от него да стане нещо, въпреки че съдбата му се усмихваше през цялото време. Така и на разбра как все успяваше да избута изпитите в университета, даже не схвана как изобщо го приеха във висшето училище, при това при трето класиране, каквото по принцип нямаше.

После пък и депутат стана. Но нито правото, нито законотворчеството го интересуваха. А виж сега - някакъв скъпарски костюмар, богаташ, го хвали и дори му обещава хубаво бъдеще, ако се старае по същия начин, както никога не го е правил. Трябваше да помисли върху това.

- Какво толкова му мислиш? - засмя се човекът с мерцедеса. - Не ти се вярва, а? Как едно глуповато момче от автомивка ще стане нещо, как може, възможно ли е изобщо? Нали това си мислиш? Ще те открехна, момко. Създавай контакти. Тук е мястото да се запознаеш с подходящите хора. Да се учиш от тях. И да станеш човек.

- Това е трудно - склони глава Васко Траволтата. - Понякога си мисля, че тук ме мразят.

- Е, нищо в живота не идва даром. Ти какво образование имаш?

Траволтата каза. Богаташът се намръщи.

- Тревожно е, че си учил право. Но поне е добре, че си се преквалифицирал. Иначе щеше да си безнадежден случай.

Васко Траволтата за първи път остана доволен от себе си, задето беше премълчал, че е член на парламента. Костюмарът можеше направо да го накаже за простотията.

Шефът на автомивката забеляза, че Васко и мангизлията си поговориха, и когато мерцедесът отпраши, отиде да разбере за какво е станало дума.

- Доволен си отиде - каза Васко. - И бакшиш ми даде.

- Той разбра ли - вдигна вежди шефа в знак на почуда: задните номера на луксозната кола изобщо не бяха почистени, а и капките от последното пръскане върху капака не бяха избърсани със суха кърпа; за такива провинения никой не дава бакшиш, - узна ли клиентът, че вземаш и депутатска заплата?

- Не, не стана дума за това.

- А за какво си говорихте?

- Че ако се старая, от мен може да излезе нещо.

Шефът му си спомни за тъжното битие на юрисконсулта на хлебозавода и кимна с глава:

- Да, вероятно е прав. Но той не те познава добре. Май съм го виждал някъде. Мяркаше се в цеха с тунелните пещи, не му е много чиста работата. А ти не вярвай на всички.

Но Васко Траволтата вече беше взел решение. Стараеше се все повече и повече, но не за да стане човек, а за да излезе от него нещо. Какво нещо - не знаеше. Лошото е, че колкото повече се стараеше, толкова по-назле отиваха нещата. В парламента го изключиха от всички комисии, не че това му пречеше, но изведнъж се оказа изолиран.

Не ходеше нито на парламентарен контрол, нито на сесиите. Не се изказваше. Знаеше, че това негово старание ще му помогне, винаги е било така. Същото беше и в автомивката - показваше, по-точно демонстрираше усилие, но не го прилагаше.

Важното беше всяко негово действие да се навира в очите. Бършеше, търкаше с много движения, със суета и видима грижа, но никога не вършеше нещата както трябва. В същото време всички бяха доволни от работата му. И лошото водеше към добро.

Ала ето че един ден стана нещо, което никога не беше очаквал. Съдбата му помагаше, както винаги, и той не очакваше нищо друго от нея, освен да се държи по обичайния начин: да му разчиства пътя към лек, сравнително спокоен и приличен живот.

Но срещу него тръгнаха не депутатите, тези от неговата партия, които иначе имаха основание да го мъмрят за безделието му или за безразличието, с което се отнасяше към парламентарната дейност, срещу него се изправиха колегите му от автомивката.

- Чакайте - възрази им той, - какво искате от мене?

Те му бяха стари познайници от завода - хлебарите бяха станали парцаливи, намръщени и впиянчени миячи, но понеже преди време нито един от тях не знаеше какво прави и с какво точно се занимава юрисконсулта, никой и не обръщаше внимание на онова, което той наричаше работа.

Сега бяха на едно място и всичко се случваше пред очите им - те виждаха, че Васко Траволтата не върши нищо сред огромно изобилие от чупки в кръста, от финтове с парцала и резки движения по стъклата на автомобилите.

- Колите си тръгват от автомивката по-мръсни, оттколкото са дошли, когато ги миеш ти - изръмжа един от колегите му.

- Нищо не правиш!

- Само се преструваш!

Нахокаха го здраво. Той се изуми, не очакваше подобно озлобление. В крайна сметка винаги е било така и дори това да не беше напълно вярно, въпреки че беше, никой досега не беше възразявал. Открито.

- Но кой се е оплакал от мене? - вдигна рамене той престорено безпомощно.

- Ние! - проехтяха гласовете на мъжете. - Махай се!

Към тях се присъедини и шефът му, който иначе се отнасяше снизходително към преструвките на някогашния юрисконсулт. Васко Траволтата недоумяваше за какво им беше на всичките хора, окаяни и унижени от собствената си мизерия, тази излишна съвест, с която измъчваха и себе си, и него.

Нали важното беше клиентът да е доволен, а не работата да е отлична. Който поръчва музиката, той… Как беше поговорката? Няма значение. И в парламента беше така. Нямаше нужда от особено вътрешно старание, щом все пак вършиш онова, за което са те наели. А как го вършиш, това вече е въпрос на лична преценка и професионализъм. Щом няма недоволни, значи всичко е наред. Да не забравяме, че който поръчва… Как беше?

Мина време оттогава. Днес Васко Траволтата е шеф на същата тази автомивка. Не уволни никого, когато зае поста, но работниците сами напуснаха. Бившите пекари бяха някакви сурови и не особено понятни хора - притежаваха чест в по-голяма степен, отколкото животът можеше да изтърпи. Животът, който харесваше Васко. Сякаш пък друг живот има.

Заговори се, че за Васко Траволтата ходатайствал маститият баровец с мерцедеса. Той бил ликвидаторът на хлебозавода. Но не било съвсем сигурно. На следващите избори юристът отново влезе в парламента - със същата или с друга партия, един господ знае.
Завързана, оплетена работа. Ама такъв е животът - кълбо прежда, краят му се вижда, а от началото никой не се интересува. Какъв е смисълът да го разплиташ?