Осман Мустафов

ЛИРИЧЕН ВЯТЪР

В копнежно-кадифена нощ,
с летяща мисъл над полята,
посях аз благодатно зрънце
в недрата топли на земята.

Отключих леко с рима стройна
вратите, оковани във вериги.
Лиричен вятър нека да руши
и бариери, и душевни диги.

Дано! Дано поне в едно сърце,
във кътчето му тъмно, най-потайно
разбули мрак, разбие ледове,
лъчът на слънцето сияйно.

На слепия да дам очи -
да вижда залеза в позлата.
На глухия - да чува плач
и шепота гальовен на листата.

На гладния - парченце хляб,
душата гола да нахрани.
И в лудия, объркан свят
любов и вяра да остане.

Светът въздиша уморен.
Добро и зло животът мята.
А зрънцето - филиз зелен,
под сянката му спи Земята.

***

Сред есенните листи на годините
съм плод узрял.
Зародиш бях. Покълвах в пъпка.
Къпеха ме топли дъждове.
Разтвориха ме слънчеви лъчи.
Бях жаден, любопитен цвят.
Бях цвят с отворени очи.
Как бързах всичко да опитам:
на утрините сини - свежата роса,
на диви нощи - пламенния шепот.
Ухаех, греех с розов цвят.
Опрашиха ме жълти пеперуди.
И станах плод зелен.
Наливах се с нектар от птичи песни.
Неканени - дойдоха бури.
От облаци бухлати - ледени градушки.
От земетръси - огнени вулкани.
Сълзях от човките на хищни птици,
Но здраво се държах на своя клон.
Не паднах. Закалих се.
И с дъх на мъдрост -
сега съм плод узрял.

УЛИЦИ

По улиците всеки ден вървим.
Реки от хора.
Улици, със тежка пръст, попили
кръв от бунтове.
Улици - целунати от първи детски стъпки.
Улици - шедьоври. В бароков стил
и с блеснали витрини.
Улици с монетни дъждове сред
джипове и лимузини.
Улици - в гета. Сред кал.
С бездомни кучета.
Скърцащи каруци, понесли бремето
на мъката и на желязо от боклуците.
Улици, със алени фенери,
предлагащи плътта.
Улици - в подземия,
където се продава съвестта.
Улици на любовта - със серенади
под балконите във лунни вечери.
Улици - със топли ветрове и зли виелици.
Улици - задънени, понесли на човешкото
безумие лавината.
Улици, улици - цветни и сиви.
Към върхове и към тресавища.
Многолики улици.
През тях животът ни тече.
Под едно слънце.
Под едно небе.

***

Живеем някак си. Патриции, плебеи.
Падения. Възходи. Раждания. Смърт.
Пропуснати сезони. Изгреви. Любови.
Като река изтича земният ни път.
А на Живота в кратките предели
загадка си остават белите петна -
залутани прашинки във Всемира,
неразгадани тайнства-чудеса.
Какво е Времето неизмеримо?
И кой рисува твоята Съдба?
Вселената - без хоризонт, смълчана
във пелена на сребърна мъгла?
Къде е краят и къде началото
на синия, небесен океан?
Въпросите се сипят - Леониди
над Свят от никого неразгадан.
Над нас изгрява пак луна мистична.
Трептя звездите в нощния си поход.
Застива Космосът във тишина антична.
Земята спи под тъмния й грохот.

МОЖЕШ САМ

Не разплете Гордиевия възел
и пропадна в долната земя.
Търсиш път нагоре с фенера,
който Диоген ти завеща.
Сред влечуги, хищници и сноби,
луташ се във мрачния тунел.
Не беше праведник, по-скоро беше грешник,
в тъмни мелодрами си се вплел.
Белия овен не чакай.
Върху скрина - прашен е фетиш.
Чанът му отдавна онемял е.
Можеш сам да се спасиш.

СЕЯЧЪТ

Къде изчезна, селяко, с добрите лъжи?
Дали в Червената книга намери подслон?
Дали не отплува в морето с гемия
или си притихнал, забравен в звездния дом?
Колко уроци ни даде, достоен Човеко?
Колко вяра заложи в своята стръв?
Колко надежда пося в очи на страдалец
и в небесната нива, сред сеячите, пак ли си пръв?
Идвай, Моканино, като звезден месия.
Прероден и поръсен от лунни лъчи.
Идвай - с вълна на сияние чудно
и радост посявай в тъжни очи.
Спусни се отгоре отвесно по небесната жица,
с малкото бяло птиче в ръка.
Йовков по калния друм пръв ще те срещне
с топла прегръдка, под моста на цветна дъга.

ЗРЪНЦЕТО

Отдавна с моето мълчание говоря.
Отдавна мисълта ми там не дреме.
Посях от нея семенцето златно
в гънка на безпаметното време.
Една лисица тайно ми завижда,
влюбена във рижата си грива,
но знае колко мразя мрака
и знае, че със мен шега не бива.
И ако дръзне в малката ми радост
да се прицелва с примитивна прашка,
със ножица от моя стих нестроен
ще й отрежа дългата опашка.
Отдавна с моето мълчание говоря.
В него слушам Лунната соната.
Прелюдията, в гънките на Времето,
доброто златно зрънце мята.

ПО БАЛАНС НА НЮТОН

Когато се зазидах в тъмен мир
и котва хвърлих в калните блата,
по пътища пера събирах,
отронени от птичите ята.
С наивността криле да си извая,
за да летя нахалост, без посока.
Съдбата бавно креташе след мен -
и хромава, и едноока.
А злото изпод камък изпълзя.
От небето ми закапаха звездици.
На камък удрях в мъжкия си свят.
Все влюбвах се в кокотки и женици,
които ми разказваха играта,
с фини номера като факир.
Стените със главата си разбивах
и вече исках светлия си мир.
Навярно по баланс на Нютон,
под пепелта на минало страдание,
светулка малка в мрака ми блести
и води ме по път на съзидание.

***

На мама

Ще те открадне залезът. И ще боли.
Заключена врата ще ме посреща,
че късно се завръщам у дома,
ръждиво-скърцаща - ще ме подсеща.
Очите ще са будни цяла нощ.
Сънят ще бяга като черен скитник.
Ще пие спомени от старата чешма.
Ще зъзне край измръзнало огнище.
Ще търся отлетяла топлина.
Ще се виня за своята небрежност.
Ще търся стъпките ти сред трева
и в сухите цветя - дъхът от нежност.
Ще се виня за късната си мъдрост,
че търсих те с проблемите си само.
Без тебе ще е глухо и студено.
Ще дойдеш ли да ме постоплиш, мамо?
Сред лунни ветрове ще литне стон,
на огнен кон, със сребърни копита.
Бразди ще рие в звездното небе.
Бездомен, без подслон, за теб ще пита.
Ще зъзна в дрехата си от печал.
Луната ще заплаче бледолика.
И твоето момче, със кичур бял,
в съня си - сън за тебе ще повика.

***

на майка

Все някога татко ще слезе
за вашата сватба небесна.
Аз знам - ще бъдеш красива.
Ще бъдеш невеста чудесна.
Но нека баща ми не бърза
оттук да те вземе.
На земята те искам -
сенчица златна над мене,
когато аз, блудният син,
при тебе за кратко се връщам.
Посреща ме кучето старо
пред старата, грохнала къща.
То тихо скимти, опашката маха,
отдавна ме знае.
Радостно търка се в мойте нозе
и зло не ме лае.
Но тебе със поглед те търся,
портата скърца и викам: „Тук ли си, мамо?”.
Още миг, ще прегърна твоето слабичко
грохнало рамо.
Аз моля небето за милост и още години -
да ме посреща топлия глас: „Тука съм, сине!”

МОМЧЕ И АКОРДЕОН

На баща ми

В дланта на есенната вечер,
под навеса на тихия балкон,
припламва спомен аления залез,
когато бях момче с акордеон.
Все акордеон сънувах във съня си,
дори учител имах с камертон.
Привечер бе и татко се завръща -
същински исполин във сив балтон.
Че като писнах, та продъних небесата,
река от сълзи и ред от друг секрет:
- Акордеон купи ми, тате! -
ревях като магаре върху лед.
А той, горкият, в чудо се видя…
ами сега… и откъде пари?
Но мама, пърхаща пчелица, благо рече:
„Али, от банката ти заем изтегли”.
Измина ден… след него втори
и в него разцъфтяха небеса.
Татко, във калъф огромен,
ми носеше червената мечта.
С голям мерак - научих се да свиря.
Извайвах сръчно валсове, хора,
бях щастлив и толкоз благодарен,
че съдбата беше с мене тъй добра.
Пораснах юноша - левент на сцена
и на концерт, в един салон студен,
едно момиче със очи-бадеми
прониза ме със поглед кадифен.
Като газели смугли Есмералди
снагите виеха на празника Банго,
с премрежен взор се вихреха в танго…
Припламва спомен в аления залез.
Есента отронва тихо златен стон.
Как искам пак да се завърна
в едно момче с червен акордеон.

РАЗПЛАКАНА ПЕСЕН

В памет на родителите ми

Когато мама си тръгна,
не пожълтя като есенна дюля.
Кротко издъхна
и затвори добрите очи.
А свещицата восъчна
уплашено трепна
и в тънкия дим се стопиха
последните бледи лъчи.
Заупокойна молитва
зачете старият ходжа,
а вятърът стихна
в дупка на сивия скъсан кафтан.
Ходжата, с наплюнчени пръсти,
прелистваше чинно
пожълтял и разръфан коран.
Мама искаше с музика да я изпратя.
С любимата песен на татко
за онзи жерав небесен.
Изпълних молбата й.
Татко я чакаше.
Изпратих мама с песен.

***

По синята пътека на съня ми
върви едно момиче на Гоген.
Изваяно от мляко и какао,
кафе уханно носеше за мен.
И, седнали във ложата небесна,
разменяхме невидими лъчи.
И, в светещата точка на пресичане,
безмълвно се опипвахме с очи.
Ах, устните й, с шоколад набъбнал,
ме канеха за онзи нежен грях.
Да ги докосна с жадните си устни,
за мъжки срам, така и непосмях.
Събудих се в любовна изнемога
и сива тишина до мен лежи.
Ръката ми във нея нещо търси,
опипва самотата и … ръмжи.

ТАНЦЪТ НА ТРЪСТИКАТА

„Толкова много тръстики,
а само една се люлее…”
Текст от песен

Толкова много тръстики,
а само една се люлее.
Птица ли кацна на нея
или вятър в косите и вее?
Вие снага тънкоствола,
по тревите покълва росата.
Небето коприна раздипля,
във синьо пристъпва зората.
Толкова много тръстики
в тази тръстикова нива,
а само една се люлее
и само една не заспива.
Във унес сама се усмихва.
По лунни пътеки все тича
едно кадифено момиче,
влюбено, вече обича.
В огромно море от тръстики -
само една се люлее.
Обич в душата й пърха.
Река във сърцето й пее.

ЛЯТО

Жетвар съм.
Слязох от картините на Майстора
своята нива да ожъна.
Засях я с мечти
(не всички покълнаха).
Пазех я от уроки.
Чистех я от камъни.
Прересвах я с вятър.
Сега пред мен се е ширнала
дъхава и златокоса.
Ще раздам житото -
с обич посято, обич да носи.
Ще дам на чужди и свои,
ще дам на враговете си.
Като причастие.
Закърмете и внуците ми
с трохичка от хляба.
На трапезата без мен
може би ще боли.
За вкуса му спокойни бъдете.
Бащин хляб не горчи.

***

Не искам да съм само зрител
във този бит несъвършен.
С трохи от скромната трапеза
да храня гладния си ден.
А да изгладя всичките му гънки,
с отровни паяци сред тях.
Да ампутирам гърбици по пътя,
набъбнали от страх и гняв.
И горе, сред пространства тъмни,
да се разтвори звездната врата.
Духът човешки да израства
сред дъх на цъфнали цветя.
Сред облаци, морета мъртви,
да търси жива синева.
Да сее светлина във бездна,
усмивка да посява във сълза.
Прочела мислите ми странни,
клошарка, зъзнеща от студ,
ме сочи с костеливи пръсти:
- Вижте! Ей този, там, е луд!

***

„И стало безпощадно ясно:
Жизнь прошумела и ушла.”
Ал. Блок

И няма Времето да ме ограби.
Назад не искам да се връщам.
Дори през рамо няма да погледна
онази клада, дето сам запалих
и хвърлих в нея тъмната природа,
триумфите на клоунската гордост
и сенките на някаква себичност.
За раните със сол - благодаря!
От раните пораствах, помъдрявах.
Дошло е време всичко да простя.
Дори на себе си - за детската наивност.
Благодаря на всичките жени,
докоснали с любов небето ми.
Великодушен съм -
прощавам и на другите,
които ставаха жени на Ветровете.
И толкоз! Сега не ме търсете
сред кухите пространства на нощта,
защото самодивите ме носят
над тъмната, дълбоката вода.
И лее се над мен дъжд благодатен.
Покълвам сред коварна тъмнина.
В очите мъртви на деня възкръсвам
и пленник съм на синя Светлина.
Тя грее, пее в мен, в живота ми единствен.
Лъчи посява над надвиснал мрак,
да не изтлява тихо покрай мене,
как да залязвам бледен и безличен?
Как?

***

За кой ли път отново оцелявам
сред багрите на късен листопад?
Изтича времето за всекиго отсято
под грохот на планински водопад.
Откривам се! Залутан из годините.
Дали през тях не се обезличих?
Аз бях! И стрък самотен си останах,
мечтите си докрай не покорих.
Сред изгреви раздавах обичта си,
на болката от чашата отпих.
Не винаги премервах точно риска.
По пълнолуние извайвах стих.
Признавам малките си отклонения
във необмисления, нежен грях.
Машината на Времето ги смила
и утре ще са само златен прах.
Все търсих във житейските недра
неразгаданата, голяма тайна.
Пречиствах се под светли дъждове
и в химна на зора омайна.
Наполовина често оцелявах.
И търсих все небе в деня си сив.
Наполовина оцелявах през сезоните,
но никога не бях наполовина жив.

***

На моето родно село Брест

Ще се завърна в този свят,
населен със равнинни ветрове.
Там - с Времето да се докоснем,
потънали в среднощни часове.
Ще дойда тук през късната си есен,
в сезоните на жълти листопади.
В Карабоаз сред руини е Ескус
със шепота под древни колонади.
Ще дойда тук, при чистите си извори,
сред златните морета от пшеница.
Ще се откривам пак във моето небе,
в сълзата си по мъжката ресница.
Ще облека най-бялата си риза,
във дланите понесъл светлина.
Във равнината - равното не търся,
а само в дума - зрънце топлина.
И виждам се в годините назад -
едно момче с крачета боси тича,
по прашни пътища порасна мъж,
не знаеше да мрази, а само да обича.
Сред полъха на светли ветрове,
от тъмен ъгъл - споменът наднича,
в огнището изтляват светове.
Прегръщам Времето и тихо коленича.

КЪЩАТА

Под небето къщата простенва.
Стряхата й неизбежно гние.
Под прозорците със счупени стъкла,
вятърът приклекнал тихо Вие.
Той се моли, с мъничко надежда,
та дано го чуят небесата:
птиците, отлитнали от тука,
да се върнат някога в гнездата.
Как безмълвно трепка тишината.
Къщата си връща паметта.
И във нея бавно оживяват
детски песни, смях и имена.
Под небето тя се е снишила.
А някога била е топъл дом.
И забравена… и вече ничия,
къщата умира - мълчешком.

ИЗСЕЛНИК

На Ахмед Емин Атасой

Какъв стих си написал, поете!?
Като песен ранена, дошла от сърцето,
като събудена струна в съвестта на Вселената,
като невинният плач, когато е гладно детето.
Към Голготата, знаеш - лесен път няма,
той не е върхът на мимолетната слава.
Не избираме къде и кога да бъдем родени,
в коя светла година и в коя свидна държава.
Пътят - все търсиш и в тревожния стих го откриваш.
Тук няма го нарът цъфтящ пред дома на Лоти.
Една кървава роза дими във съня ти,
едно майско лале далече от нея пламти.
По пълна луна - като бял, синеок единак
към лицето й обло - безпомощно виеш.
И острието отровно на световния гняв,
под перото си мъдро на стиха си, го криеш.
Разплакани песни - не рисувай, поете,
та от тебе не си е тръгнало още момчето.
В стиха да гориш - това е съдбата ти
и една обич да те разкъсва между
розата и лалето.

ЛЪЧ ОТ СВЕТУЛКА

Докрай ще помня всяка доброта,
посяла капка слънце във очите.
Надмогнал тъмното, духът ми да лети
с песните на птици гласовити.
Докрай да бъда влюбен във света,
за полет винаги мечта да ме зове.
И себе си открил, да съм наясно,
когато в огън хвърлям стари грехове.
За да остане до последния ми дъх
светулка малка в тъмното да свети
и да ме топли сред полярен студ
в ятото на скромните поети.