Александра Ивойлова

Книгата на Нина Ненчева „Паралелни счупвания” предлага на читателя съвременен прочит на живота. И същевременно внушения, които надхвърлят времевите граници.

Това е поезия, която в пределно синтезирани словесни пространства, често с иронична усмивка, но и със скрита носталгия, засяга значими теми от житейския път на човека.

Излети сякаш на един дъх, тези стихове продължават в дълбочина, в пластовете на многозначното.

Чрез своите оригинални образи и сгъстен мисловен заряд са вглеждане в душевните глъбини и в загадките на битието. Без декларативност, от дистанция, изреченото в тях затваря авторовото преживяване и позиция.

Тук ще открием всекидневието с цялата му битност, предметност, прозаичност дори - в съчетание с духовните стойности, които прозират през неговото було. Нещо повече - изразяват се чрез него.

Дребното наглед и всеобхватното намират общата си връзка и значение в единството на света. Земно и космично се преплитат в авторска символика. Във фантазните видения на инвенцията небесните пространства добиват земни, човешки измерения, сякаш са близо до нас.

Във века на вездесъщата техника „слънцето си прави селфи с дългата ръка на хоризонта”. От птичи поглед/ (или от самолета)/ градът прилича на гърба/ на телевизор - платка/ с миниатюрни части/ върху нея запоени … Светът не свършва тук (някой от долната земя гледа телевизия) - но той се вижда най-добре отвисоко.

Ето я и новата черква - „енориашите се молят в мола”; а край прозореца, вместо телефон, настоятелно звъни лаптопът. Няколко ескизно нахвърляни щрихи, превърнати в знаци, в обобщения, отвеждат към личното пространство - и душевността на лирическия Аз: Сянка на дим,/ ехо от парфюм,/ холограма на вик./ Ръждясва дюлята,/ разрязана наполовина. („Собствена стая”).

В книгата се открояват персонажи от емблематични литературни творби, анимирани топоними, приказни сюжети, връзка между конкретно и абстрактно, детайли, които разтварят асоциативни полета …

Всяко понятие е одухотворено - в свят, който пулсира с ритъма на авторовите идеи. Лаконичната и парадоксална мисъл на тяхното нерядко афористично звучене ги прави запомнящи се, способни да пораждат нови идеи по нишката на духовното общуване.

Майката на вулкана/ не му дава мира,/ все нарежда, не спира:/ виж Етна и Везувий,/ виж Попокатепетел/ докъде стигнаха,/ как се издигнаха!

Защо не заспиват вулканите? Колко двусмислие има във всяка дума в тази кратка фантазна история за природните гиганти, с намигване към света на хората (а и с немалко ирония) - така върви той от край време. И колко абсурден може да бъде!

В поезията на Нина Ненчева нашият свят се разпростира еднакво и във Вселената, и в Отвъдното. Неприемането на смъртта като свършек на пътя, отъждествяването й с живота, въпреки разрива между живи и мъртви „след глупав кратък спор,” успява да ни убеди в общата линия между „тук и оттатък”:

Такава обидчивост / проявяват мъртвите - / разсърдват се, не проговарят / повече на живите. („Смъртта като изпокарване”).

Парадоксално, именно в разрива на „изпокарването” границите отпадат, в него е отрицанието на края; нишката продължава и във вечната безответност.

Най-всеобемащият образ е този на огледалото, с всичките му проявления - отражения, съпоставки, паралелни светове. Отразяване (явно или скрито) на явления, на противоположности, които се определят взаимно.

От едно „водно огледало” като начало (Градът …/ Огледа се,/ политна към водата.) през стихотворения като „Лявата ръка …”, „Огледалото в хола …”, „Емпатия”, „Паралелни счупвания”. До автопортрета в края на книгата: Лицето ми,/ абсурдно и почти красиво,/ е огледало - то/ отразява хората,/ небето и фантазиите …/ Недей ме гледа,/ няма в мене да проникнеш./ Поне, огледай се.

Това е може би „портрет” и на самата книга, възможност да открием собствена интерпретация на пътуването през страниците й, да се огледаме в тях. Двете „огледала” - първото и последното стихотворение, също се отразяват едно в друго, обрамчили общата поетична картина.

Най-кратката приказка (или притча) започва с Имало някога един цар, / той не искал да знае / колко е остарял. За да ни отведе само с няколко думи до финала на една всъщност пълнокръвна история.

И до красноречиво потвърдената истина за невъзможното бягство от преходността и собственото ни отражение („Портрет на Дориан Грей като цар”).

Особена дълбочина достига стихотворението „Държа в ръка китката на морето …”. В една приказно-сюрреалистична картина, в която мащабите на реалния свят губят значение, огледално противоположните образи разкриват философски обобщения; доказват единството си: Море,/ не ти ли се завива свят/ от водовъртежи?/ А то ми отговаря със въпрос:/ Дете,/ не ти ли се завива свят/ от равновесие?

Малък остава човекът пред вечното движение, пред динамичното равновесие на света - със своя стремеж да се спре, да постигне равновесието на покоя, на собствения си единствен живот.

Любовта - тя е израз на нежност - целунах цвете / и то ме целуна; тя е и в ироничната дисекция на страстта, в която обаче художествената мярка на интелекта отново ни отпраща нависоко:

Навехнат пръст, / изкълчен глезен, / и бодил от роза / в сърцето на гърба. / Това ли беше? / Лежим без дъх, / опарени от стаст / или коприва, насред / тревите на небето.

Впрочем стиховете на Н. Ненчева носят амбивалентност на чувствата. А не са ли такива те и в житейските ни преживявания ?

Впечатлява категоричният графичен контур на словото, лишен от издребняващи детайли; стройната форма на стиха. И цялостният облик на книгата, за който допринасят естетските корица и графики на художника Калин Николов.

В заключение - образът на прекрасната младост, със своята жажда за живот и с очи, които не познават света:

МОМИЧЕ
(по Селинджър)

Устата й хубава,
очите зелени -
череши неузрели.

С лекотата, с която тази книга създава всеобемаща картина на света, тя е ново духовно приключение за читателя, преживяване по пътя на Поезията.