Йорданка Петкова

- Мамо, аз тръгвам за училище! Готови ли са ми вече дебелите плетени чорапи? Че додето стигна училището и ми прогизват краката в този сняг.

- Да, Цветанке, тази вечер ги завърших и вече ще имаш най-дебелите и красиви чорапи. Ето ти и храната. Да не стоиш гладна цял ден.

Цветанка се сещаше много често за майчицата си. Докато беше жива, никой не успя да разбере какво вършеше майка й за всичките си деца и за дома им. Малкият й брат и голямата й сестра ги беше родила на нивата.

Нахранваше ги, целуваше ги по челото и ги прекръстваше, та Бог да ги пази. И след туй тръгваше по браздите да пуща семена за новата реколта. Никой не успяваше да разбере децата ли бяха по-важни, или нивите.

Сутрин се събуждаха и закуската на масата стоеше готова. Не виждаха кога майка им плете, а чорапите и блузите бяха готови. Когато пък бяха болни, заспиваха и се събуждаха с майчиното присъствие. Не виждаха как тя будуваше цяла нощ и ги пазеше от болестите с молитвите си.

- Маро, айде, още ли се туткаш! Тръгвай, че слънцето ще ни изпревари! - почти всяка сутрин я мъмреше баща им.

Тя си замълчаваше, припкаше към каруцата винаги последна. Влажните й очи ще ни изпратят сутрин, а вечер ще ни посрещнат грейнали въпреки умората.

Тя вечно се движеше я по стаите, я по двора и толкова бяхме свикнали с тези движения, че не ги и забелязвахме. Вечер ще се съберем на софрата и хапвахме сладко, но никой дума не обелваше да похвали майчините гозби.

Липсваше ни тогава нейната прегръдка и гальовните й ръце. Но тя ни е „галила” с гозбите си, с изплетените чорапи, със закърпените ни дрехи и с влажните си уморени очи. Един ден тези очи се затвориха завинаги и си отидоха всички работи, вършени от нейните ръце.

Освен голямата болка след нея остана и къщата на ръцете ни. Ставахме вече рано и си разпределяхме задълженията. Разбрахме, че пръстта по чергите искаше всеки ден метене, яденето готвене, а дупките по дрехите ни - кърпене.

Лягахме си всяка вечер изморени, а очите ни влажни като майчините. Споменът и вината оставиха следи във всички ни. Когато нашата майчица се изгуби, тогава видяхме кой пълнеше сутрин масата, кой палеше печката да е топло и кой държеше дома ни чист и уютен.

Майките не ни дават само труда си, а живота си. Майките не само готвят, те не ни оставят гладни цял живот. Майките не само ни раждат - детето дори и да излезе от утробата, никога не излиза от сърцето.