ПОЗНАНСТВО ОТ РАЗСТОЯНИЕ

Георги Константинов

Така бих нарекъл моя кратък спомен зa Веселин Андреев. Познат на хората от моето поколение главно от учебниците по литература („Колко дена го били - ни дума, ни вопъл, ни стон…”), неговият общоприет образ не излизаше от една непроменлива рамка на писател, почти класик.

Участник в Съпротивата, известен поет, преживял окончателна раздяла с лириката, автор на художествено-документална проза за партизанското движение, уважаван член на различни писателски и обществени ръководства.

И все пак - трябваше да мине време, докато аз, младият човек на перото, усетя, че това е само първата видимост, че между образа и рамката има разминаване.

Чувал бях в писателското кафене, че неговият брат е убит от сталинския режим, че самият Веселин Андреев не е на едно мнение по много въпроси със своите бойни другари от партизанско време (дори със самия Тодор Живков), а и лично се убедих по-късно, че е много по-широко скроен човек.

Колкото и да е странно, разстоянието между нас се скъси не толкова поради личните срещи между нас (те не бяха повече от три-четири), а поради името на рано загиналата поетеса Петя Дубарова.

Веселин Андреев знаеше отнякъде, че подготвям за печат „прощалния дебют” на шестнадесетгодишната бургаска поетеса и няколко пъти ме заговори за това.

Малко по-късно, когато се появи на бял свят стихосбирката на Петя „Аз и морето”, той ме помоли да му дам за известно време всички материали за нея, които притежавам - писма до редакцията на „Родна реч” от нея и за нея, непубликувани нейни стихове и разкази, няколко снимки от нашите пролетни семинари и др.

Тогава разбрах, че трагичната съдба на Петя дълбоко е развълнувала известния писател и че той готви есеистично-документална книга за нея. Книгата излезе някъде в средата
на 80-те години и беше радушно посрещната от читателската публика. Ала интересът на Веселин Андреев към всичко, свързано със съдбата на Петя, продължи във времето.

Помня как ми позвъни една вечер и ме помоли да отидем заедно в Бургас, за да настояваме да се съхрани къщата на Петя Дубарова и да бъде превърната тя в музей.

Помня и няколкото дълги разговора в бургаската община и Окръжния комитет на партията, където говореше предимно Веселин Андреев.

Майката на Петя, Мария Дубарова, и аз само го подкрепяхме в убедителните му доводи. Тогава още никой в родния град на Петя нямаше усещането, че името на Петя Дубарова, макар и твърде популярно вече в страната, заслужава такава „музейна” чест.

Напротив, новите градоустройствени планове на бургаската община предвиждаха едноетажната къща, където е израснала Петя, да бъде съборена и на нейно място да бъде издигнат масивен блок.

Веселин Андреев успя със своето аргументирано и малко монотонно красноречие да убеди „факторите” да променят своите първоначални намерения.

А вечерта, когато му предстоеше да се срещне с читатели в Бургаския театър, забелязах, че гълта хап от успокояващо лекарство. Оказа се, че спокойствието му, на което се учудвах през деня, е било само привидно…

Taка се появи в бургаската културна панорама и къщата-музей „Петя Дубарова”. Неслучайно там може да се съгледа, редом с другите експонати, и портретът на Веселин Андреев.

Не бих искал да правя литературоведски анализ (нека това стори литературната критика) за мястото на Веселин Андреев в духовния ни живот.

Лично на мен неговите творби, също от разстояние, продължават да ми казват важни неща за отминалото време.

Но в паметта ми образът му, малко замъглен от динамиката на промените, не спира да излъчва благородство и стремеж за човешко достойнство.