Марин Кадиев

В своите разкази и новели Зоя Димова изявява овладяно художествено майсторство и се доказва като творец със завладяващ художествен стил, с нетрадиционни сюжети и психологическа проникновеност.

„Въглени под пепелта” е втората книга с разкази и новели на Зоя Димова и тя категорично и убедително доказва, че авторката й е значимо и стойностно белетристично дарование.

Далеч е от елементарността и едностранчивостта на човешкото световъзприемане, а с проницателен, художествен поглед интерпретира разноликата и противоречива човешка природа.

От една страна, нейните герои имат свой духовен свят, а от друга страна - недвусмислено изявяват авторовите внушения за безкрайната човешка мъка и за чудно хубавия свят в неговото многопластие.

Зоя Димова е преди всичко човек с рядко художествено мислене, с дарбата да извайва правдиви художествени образи чрез словото. Тя обективно, с лекота и тънка художествена наблюдателност рисува човешката действителност и пълнокръвно се вживява, слива се със своите персонажи, сродява ни с техните радости и тревоги, с техния драматичен вътрешен свят.

Тя изявява едно емоционално отдаване, една емоционална отзивчивост към всичко, което изобразява, и затова изгражда живи образи, които се вкопчват в читателя и не го оставят спокоен, вълнуват го, нарушават душевното му равновесие, толкова плътни и осезаеми са тези изображения.

Авторката рисува едно отминало българско време, патриархално и консервативно, изпълнено с трудолюбие, но и с жестоки нрави и обичаи, с болка и неимоверни душевни и физически терзания.

Над всичко доминира темата за страданието - и преди, и сега, - със силен акцент на злощастната женска участ в някогашния български свят, в някогашното българско семейство.

Зоя Димова изявява дълбоки познания за семейните отношения, нарисувани са семейни драми със сгъстени трагични състояния, долавя се болезнена нетърпимост към мъжката безнравственост - всички героини достигат до душевни прозрения, но са безпомощни пред злочестата си семейна участ и всяка по своему решава как да битува в утрешния ден.

Виждайки своята безперспективност, те в отчаянието си посягат на своята човешка същност, отивайки против себе си, обричайки се дори на гибел.

Потресаваща е историята на Неда от новелата „Поруганата”. Изоставена от родителите си, унизявана, изолирана, преследвана, изнасилена, пребита и починала мъченически от болести. Тя е изумителен образ на българското женско страдание от вековете и до днес.

Или Донка от „Тихата Донка”: разбирайки истината за себе си - през погледа на мъжа си, който й взема наследството и гледа на нея като на непотребна вещ, - тя въздава заслужено възмездие.

Подобно женско отмъщение е въздадено и в „Смъртоносен сюрприз”, както и от Магда Житарката в „Дяволското дере”. Още по-драматична е участта на Найденка от разказа „Розовият шал” - да отмъстиш на баща си, който те е изоставил.

Това е една невероятна галерия от женски образи на страдалници, измамени от илюзиите за искрена мъжка обич и намерили краха на своите възвишени мечти. Много трагична е съдбата на Елисавета от „Дяволът от конюшнята”, както и на Добринка, насила омъжена в „Последния ден от детството”.

Почти във всички разкази и новели има престъпни деяния и след като няма човешка справедливост и наказание, героите сами въздават възмездие. Те живеят в ежедневие, изпълнено с непрекъсната тревожност и със своята трагична съдба носят изобличителна сила.

Тяхната нерадостна участ е протест към съществуващата обществена действителност и жажда за духовна светлина.

Социалните явления са пресъздадени като морални по-стъпки и действия на героите, чиято плътна художествена образност е хармонизирана с тяхната вътрешна психологическа същност.

Това е моралното кредо на писателката - да търси ценности в човешката душа. И всичко е изобразено с психологическа глъбинност и чувствени трепети. Така се разкрива истинската стойност на живия живот в неговата противоречивост и обществена обусловеност.

Всичко е материализирано в ярки запомнящи се художествени образи, носещи социални сблъсъци и тъмни биологични инстинкти, дълбоко стаявани в човека.

Зоя Димова притежава богати жизнени наблюдения и остър усет за вътрешните човешки движения, и рядкото дарование да се превъплъщава в толкова различни човешки характери и темпераменти.

И зад обикновеното делнично ежедневие да вижда скрити драми и злощастни човешки съдби и от това да създава литературни творби, които доставят естетическа наслада.

В тези разкази и новели Зоя Димова изявява овладяно художествено майсторство и се доказва като творец със завладяващ художествен стил, с нетрадиционни сюжети и
психологическа проникновеност.

Да вижда невидимите човешки страдания на българската жена, да изобразява не само нейното пословично трудолюбие, но и нейното духовно пробуждане, нейния бунт против мъжките изстъпления, против робската покорност в семейния патриархат и против битовия мъжки разгул.

Тази проза е наситена с трагизъм, с безкрайна мъка и отчайваща безпомощност на красиви и духовно чисти жени и с безумни и безнравствени мъже, жалки роби на свръх егоцентризъм, на животински инстинкти и неукротими нагони.

Всичко това не отблъсква, а носи болезнени настроения и насочва недвусмислено човешкото съзнание към един категоричен извод - какви да не бъдем.

И нещо много характерно за Зоя Димова - тя не коментира, а изобразява, скрила се зад своите персонажи, и оставя читателя сам да преценя и да вижда, да приема, да се възхищава и пренебрегва. Тя насища своята проза с нравствена атмосфера и действено човеколюбие.

Изявява една интимност към своите, едно завладяващо съчувствие, независимо негативизма им, едно рядко срещано милосърдие, и всичко е постигнала с художествена мяра в езиково-стилово отношение.

Зоя Димова е белетрист с новаторски измерения; тя създава рядко срещана образност в нашата литература. Тук има и теми, които не засягам в тия мои размисли, като за турското робство, за алчността и ужаса от човешките крайности, за хайдушката солидарност и хуманност, има и фантастика със съвременен привкус.

Ако трябва да обобщим, през цялата книга като мощен тътен и неистов вик преминава една мисъл и зов към нашата съвест - човекът е същество със съвест, която не трябва да забравя, че „болката от угризенията е най-страшното наказание”.