РАЗГОВОР С КЪЩАТА

Татяна Любенова

РАЗГОВОР С КЪЩАТА
(триптих)

1.
Самотна моя, слънчева и есенна,
събираш топлинка последна. За кого…
Тъй рядко се завръщам, дом на детството.
Във въздуха пчела жужи, дъхти сено.
Посрещаш ме с последната си розичка.
И светят хризантеми като знак.
И ние с тебе - тъжни, две самотници,
мълчим, мълчим пред стихналия праг.
Не ме посреща вече никой тука.
И тишина се рони като пух.
Във стаите просторни, за минутка,
поспирам и се вслушвам. Нито звук.
Самотна моя, слънчева и есенна,
отивам си. До следващия път.
Да ме дочакаш - пролетна и песенна.
И гласове във теб да зазвънят.

2.
Събирам слънчеви лъчи -
от Есента…
И тишина събирам -
във предзимие…
Събирам себе си -
разпръсната тъга.
Небесна се събирам
и безименна…

3.
Паяжинки светят като струни.
Тишината свири върху тях.
И подрежда непознати думи.
Мои ли са, тъй и не разбрах.
Слънчицето вече слиза ниско,
сенки пропълзяват, лъхва хлад.
Сякаш ми напомнят нещо близко -
за останал в детството ми свят.


***

Остаряват нашите земни материи,
а Душата остава млада.
Още иска да бъде хубава, хубава
в нощите звездопадни.
Още иска да скита влюбена, влюбена
по брега на реките летни,
да говори с птиците нейде притулени
и да пие от извори светли
вкусна, сладка вода студена,
да мълчи сред тревите росни,
на крилете си лястовиците да я носят,
из полето да тича боса…
Остаряват нашите земни материи,
а Душата остава млада…
И стоим като старите лодки на кея,
Август рони над нас звездопади.


ОТСЪСТВИЕ

…Но тази вечер лястовиците
ги няма…
А може би излязох късно
да ги търся…
Дали ще ги намеря някъде
във Времето,
което между пръстите ми
се изплъзва?
И над баирите се спуска
Привечер,
но и във тъмното проблясва
златна нива…
И всичко тук е вечно,
само аз съм временна.
Нощта небесните пътеки
скрива…


НАСТРОЕНИЕ

Издухва Вятърът жарта на Лятото.
Небето опустява от крила.
И земните неща загубват Светлината си,
ала я няма още есенната пъстрота…
Умората от слънцето надвили,
потъваме във нощната тъма,
когато привечер, над всичко живо,
се спуска благодатна Вечерта.


ДИПТИХ ЗА ЖИВОТА

1.
Не си е тръгнало все още Лятото,
макар небето да е тъмно синьо…
Дълбоко в него прекосява лястовица
и с устрема си във душите ни посява
надежда, че не си е тръгнало все още
Лятото…
И като гълъбовите пера - въздушно-леки,
по улиците ще се движим -
слънцекрили.
И няма нищичко да ни тежи,
дори и мислите -
на Зимата за дните идващи.
Не си е тръгнало все още Лятото!
Не си е тръгнало…

2.
И нека пази Господ във Душите ни
на слънчевите думи смисъла.
Защото Времето все повече скъсява дните ни.
Не можем да поправим вече нищо -
ни чуждо, нито свое…
Очите остаряват
и блясъкът им пъстър се стопява.
А лятното ни Слънце
над Реките ни преваля…
И нищо, че на ябълки мирише още,
че тука пътища на птици се пресичат.
Довява Вятър дъждовете нощни.
Небесните коне пасат поляните на Господ.
И ни очакват!