ЧУВСТВИТЕЛЕН КЪМ КРАСОТАТА И КЪМ ЧОВЕШКАТА БОЛКА

Леда Милева

Пред мен са няколко от книгите на Веселин. На първата - „Партизански песни”, авторът още се подписва Веселин Георгиев. Разгръщам пожълтелите й вече страници.

Колко ни развълнува в далечната 1947 година тази стихосбирка, посветена „с болка и гордост на героичната памет на другарите, които не се завърнаха”. Тази героична памет Веселин носи в сърцето си до последния си дъх. За нея той свидетелства през по-късните години в мемоаристиката си.

„Партизански песни” заема място в домашната ни библиотека без автограф, защото когато тя излезе, още не се бяхме срещнали с поета-партизанин.

Кога сме се запознали, не помня, но книгата си „Мигновения в Египет” от 1963 г. Веселин Андреев ни е надписал „На Леда и Николай”. И следва такова мило посвещение, че няма съмнение - вече сме били добри приятели. Лаская се да мисля, че останахме такива до края на живота му.

Еднакво чувствителен и към красотата, и към пошлостта, скромен и сърдечен, винаги отзивчив към човешката болка - такъв остана Веселин завинаги в моя спомен.

Малко преди него напусна този свят моят съпруг Николай Попов. За него искаше да си поговорим Веселин, когато ми се обади един ден по телефона.

- Как така си отиде Николай? Чудесни разговори водехме с него. Помниш ли как веднъж ме бяхте поканили на вечеря? Аз дойдох с уговорката, че няма да стоя много, защото трябваше да дописвам нещо. А то какво стана? Ти си легна към един часа след полунощ, защото рано на другата сутрин трябваше да ходиш на работа. А ние с Николай се разприказвахме, спомнихме си за стари времена, за това как ви гостувах в Париж, говорихме за книги, за приятели, за какво ли не. А ти ни свари да се сбогуваме пред вратата, когато вече беше съмнало. Май че беше към 8 часа.

- Защо не дойдеш пак някоя вечер? - предложих аз.

Веселин каза, че напоследък не се чувствал много добре и почти никъде не ходел. Само всеки ден се разхождал из квартала.

- Ами ние сме почти комшии - напомних му аз. - Обади се. Може да се поразходим заедно.

- Да, би могло, би могло - някак тъжно ми отговори Beco.

Това бяха последните думи, които чух от него. След няколко дни ужасени научихме, че вече не е сред нас. И както разбрах по-късно, в навечерието на непоправимото се обадил по телефона и на други свои приятели. За сбогом.

Макар че не бе произнесъл тази дума и никой от нас не бе разбрал, че с неочакваните, сякаш без повод телефонни обаждания всъщност се е прощавал с нас.

* * *
През 1965 г. Съюзът на българските писатели организира в Народния театър вечер по случай 70-годишнината от рождението и 40-годишнината от гибелта на Гео Милев.

Известно е колко бурен и сложен е бил краткият живот на моя баща. Но не по-малко сложна и драматична бе съдбата и на неговото творчество. И приживе то буди възторзи и отрицания, защото е новаторско, смущаващо и неприемливо за мнозина; защото, особено след Септемврийското въстание от 1923 г., гузните съвести на фашизирани управници и царедворци започват да се боят от честния глас и безпощадното перо на Гео Милев.

Но нищо не може да го спре - до трагичната 1925 година. После настъпва пълно мълчание около творчеството му, опасно е да се споменава дори името му. Едва от средата на 30-те години на миналия век майка ми и прогресивни писатели започват да преиздават някои ранни негови творби и преводи. През 1936 г. излиза скромен Възпоменателен сборник.

Естествено би било да се очаква, че след 9 септември 1944 г., когато десетки училища, библиотеки и театри бяха наречени на името на Гео Милев, българските читатели ще могат да се запознаят с цялото му творчество. Но това не се случи.

Наистина поемата „Септември” претърпя много издания. През 1950 г. излезе един том „Избрани произведения” с ограничен и доста едностранчив подбор. В предговора към този том и в други публикации литературни изследователи търсеха начини да обяснят и извинят „идейната незрялост” на Гео Милев и недопустимите му увлечения по модернизма.

Дори при честванията на негови кръгли годишнини в докладите не липсваха критики към автора на „Септември”.

През 1965 г. ми хрумна щастливата идея да поканим не някой критик или литературовед, а един поет да говори на юбилейното събрание. И не кой да е поет, а Веселин Андреев.

Неговото слово ще остане паметно в летописа на възприемане и усвояване творчеството на Гео Милев с това, че беше сред първите категорични опити да се погледне към това творчество без предразсъдъци и без да се следва все още господстващото по онова време догматично партийно виждане.

Неведнъж по различни поводи съм цитирала част от искрените и правдиви думи на Веселин Андреев на възпоменателната вечер в Народния театър през януари 1965 г.

Ще приведа няколко реда от тях и тук, защото те характеризират не само „безследно изчезналия” поет. Те говорят красноречиво и за самия Веселин - за неговото честно мислене, за способността му да прониква до същността на явленията и да излага своите убеждения открито, дори когато противоречат на общоприетите тези.

„Доста хора са положили благородни усилия, за да поусмирят Гео Милев, да ни го представят в приемлив образ (нали, не дай боже, би могло да се повлияем от увлеченията му) - изтъкна Веселин Андреев. - Разпъват го за реални и мними грешки, без да почувстват истински неговите завоевания, режат живи части от поета, за да се побере в приготвения му предварително праволинеен поетичен саркофаг. Така, от ревност към реализма, се стига до метафизика: излиза, че един поет, пълен с естетически заблуждения, внезапно написва най-вдъхновената поема за Септември `23. Радостно е, че напоследък някои критици навлизат с верен усет в това сложно, живо явление в нашата литература, което се казва Гео Милев.”

По-късно Веселин отпечата своя доклад под заглавие „Дръзновен и силен” и безспорно стана един от факторите за постепенната по-вярна оценка на най-ревностния борец за модернизиране и европеизиране на българската култура след Първата световна война.

Дължим признателност на Веселин Андреев за верния му прочит на едно - по неговите собствени думи - „сложно, живо явление в нашата литература”, препънало не един изследовател.

* * *
В края на 1972 г. бях назначена за постоянен представител на България в ЮНЕСКО. Още преди да замина, казах на Веселин, че ще се радваме, ако ни дойде на гости в Париж. И той наистина дойде след около година.

По щастливо стечение на обстоятелствата бяхме намерили доста необичайна за днешен Париж квартира - неголям апартамент в двуетажна къща с малка градина към улицата и с голям очарователен двор зад къщата.

По зелената морава се разхождаха косове, в големите сенчести дървета гнездяха пойни птици, които ни будеха сутрин с веселото си цвъртене. Романтичната гледка се разкриваше пред прозорците на малкия хол с типично френска мебелировка от епохата на не знам си кой крал Луи.

Веселин веднага оцени очарованието на тази квартира. И неговата стая гледаше към големия вътрешен двор.

Той имаше много планове за неколкомесечния си престой в града, който Хемингуей бе нарекъл „един безкраен празник”. Близък приятел на Веселин беше и нашият посланик във Франция Иван Будинов. И той го беше поканил да му гостува.

Особено място в плановете на Becелин заемаше една бъдеща книга - „Моят Париж”, която възнамеряваше да напише там, на място. Още на втория ден Николай го заведе до близката книжарница и се върнаха с топ хартия, разноцветни красиви папки и куп химикалки. Beco грижливо подреди масата в стаята си, която щеше да му служи за бюро.

Но преди да започне да пише, трябваше да разгледа Париж, да се потопи в неповторимата му атмосфера. Аз бях през по-голямата част от деня в ЮНЕСКО - конференции, срещи, четене на огромно количество документи, които ЮНЕСКО произвеждаше и произвежда (както и всички големи организации от системата на ООН).

Николай и Веселин бяха свободни да обикалят музеи, изложби и книжарници, да се разхождат из Латинския квартал, из Монмартр и по кейовете на Сена. Вечер до късно слушах как е минал денят на нашия гостенин и какви са намеренията му за следващия ден.

Сладкодумен, както винаги, Beco бе събеседник, с когото часовете минаваха неусетно. Говорехме за Париж, но, разбира се, и за България, за приятелите и новите книги.

Споделяше откровено какво не му харесва в обществения живот у нас, критикуваше редица партийни порядки. И в Париж, както и в София обаче, Becелин рядко говореше за личните си болки и тревоги, които нашето време не бе спестило и на него.

Само една вечер, без конкретен повод, сам заяви, че ще ни разкаже нещо повече за някои проблеми в семейството си, в личния си живот. Трогна ни това, което ни разказа, и най-вече фактът, че бе почувствал нужда да сподели с нас свои интимни чувства, преживявания и съмнения. Говори доста дълго, бавно, искрено, после въздъхна:

- Това е първата част от разказа ми. Друга вечер ще продължа с втората.

Но до втора част така и не стигнахме. Един месец се изниза неусетно, а Иван Будинов настойчиво го канеше да погостува и на него. Веселин прибра папките, хартията и химикалките, до които почти не му бе останало време да се докосне.

При нас не започна планирания ръкопис „Моят Париж”. Не знам дали го е започнал и в новата си квартира, в посолството.

Струва ми се, че той не успя да изпълни докрай не само парижките, а и житейските си творчески планове. Твърде рано и неочаквано ни напусна.

Отнесе със себе си голямата част от личните си болки и тревоги, за които тъй рядко и пестеливо говореше.

Но за проблемите и тревогите на другите, на своите земляци или колеги Веселин не пестеше нито време, нито усилия.

Чувствителното му сърце се трогваше от чуждите болки, отзивчивостта му бе тъй безгранична, както бяха честността и предаността му към идеалите, в които бе повярвал още в своята партизанска младост и в които продължаваше да вярва въпреки всички разочарования, които съдбата му беше донесла.

Септември 2002 г.