КЛЕНЪТ ПРЕД ПРОЗОРЕЦА

Найден Вълчев

КЛЕНЪТ ПРЕД ПРОЗОРЕЦА

До вчера зимните му клони
безлистни, черни и сами -
от днес по Божите закони
във тях зеленото дими.

Крилца разперва всяко листче,
в зелено облаче със смях
те литват весело и виж, че
душите ни се юрват с тях.

Сияят, дишат, в нежни трели
танцуват в утрото и на -
над стрехи, нерви, паралели
се стича Божа светлина.


ЕПИКРИЗА

Доктор Димова,
Вие с Вашия фин апарат
с малки мълнийки
стреляте в мойте очи.
Разгадавате очните дъна.
Регистрирате разултата,
който за обща почуда
обещава шанс и надежда
за още живот.

А до дъното на душата ми
кой и с какво ще достигне?
Няма мълнийки за там,
няма фин апарат,
никакъв апарат няма,
нито шанс и надеждица…

Има
меката светлина
на нощната лампа,
тишината,
тетрадката с бели листа
и писалката с черно перо.

А народното дъно?
Бездънното дъно
с бездънни беди…


ЖЪЛТА ПЕПЕРУДА

Закука хълмът кукувичи,
засмя се ручеят и виж
как с мак разцъфнал се закичи
брегът, на който сам стоиш.

А пък пред тебе - пеперуда:
лудува, стрелка се, лети
и жълта хвърля те в почуда
над всички болки и мечти.

Природата в пиянска щедрост
пилее багри във несвяст,
че грейва ширинето ведро,
че път те вика - хайде с нас,

че тръгваш в унес, тъй, на слука
след пеперудата и ти…
А хълмът все си кука, кука
и бъдните ти дни брои.


КАТО В РАЗКАЗ

Светна утрото, лъхна тих вятър,
мен поръси ме ябълков цвят
и денят защапурка нататък
по житейския свой кръговрат.

У съседите щеше да има
кръщене. Внук се беше родил.
Ванчо младши, на дядово име.
Ха, на слука! Но глух и унил,

баш тогава, с прекъсванки дълги
прозвуча и камбанният звън:
дърводелецът Спас бил си тръгнал,
пряко бялата пролет навън.

Кръщене. Погребение. Кой ни
лашка нас от екран на екран?
Чаша за внука. Свещ за покойника.
Като в разказ. Почти Мопасан.