Димитър Хаджитодоров

Удивителният роман „Пионери” на Фенимор Купър, издаден през 1823 г., е първата история в Новия свят, посветена на природозащитата. След нея в художествената литература на Северна Америка не се появява книга с подобна тематика  през по-голямата част на XIX в.

В следващите десетилетия философите - трансцеденталисти отделят известно внимание на околния свят, но техните творби, -  „Природата” на Ралф Емерсън (1836 г.) и „Уолдън, или Живот в гората” на Хенри Торо (1854 г.), развити традициите на френския мислител Жан-Жак Русо и призива му „Назад към природата!”, целят противопоставяне срещу прагматичния бизнес-мироглед на обществото.

В средата на века четящата публика е изненадана от богатата с природни пейзажи повест „Тайпи” (1846 г.) на неизвестния автор Херман Мелвил. Пет години по-късно почитателите му се отдръпват от него, разочаровани от странния и алегоричен роман „Моби Дик” (1851 г.), но, въпреки условния, в известно отношение, сюжет, внушителната творба е построена благодарение на доброто познаване на корабните обичаи и на своеобразната природа на Световния Океан.

През 1854 г. се появява още един малък шедьовър - „Омагьосаните острови”, - пресъздаващ неповторимите впечатленията на Мелвил от архипелага Галапагос.

В 1872 г. в САЩ е открита първата защитена зона, - Националния парк Йелоустоун, - където намират приют бизони, сиви мечки-гризли и диви овни. От този момент, макар и с различни темпове,  политически, научни и обществени среди се заемат с учредяването на още няколко територии, закриляни от държавните служби.

В 1890 г. природолюбителят Джон Мюир, пристрастен последовател на идеите на Емерсън и Торо, публикува статиите „Съкровищата на Йосемити” и „Характеристики на предложения национален парк”, в които призовава към  създаването на защитената зона Йосемити. Няколко месеца по-късно проблемът е разрешен от конгреса на САЩ. Освен за охраната на Йосемити, Джон Мюир допринася за създаването на Националния парк „Секвоя”.  Той е съосновател и на Клуб „Сиера”, известен по-късно като авторитетна природозащитна организация.

Наред със статиите и есетата за „Йосемити” и „Секвоя”, публицистиката на Джон Мюир съдържа и няколко тома очерци за пътувания от Аризона до Аляска. Част от тях са написани като протест против стопанското разработване на Югозападните територии. Едно от предупрежденията на Мюир е срещу допускането на едър рогат добитък в защитените зони, особено вредно за местната флора.

Природоописателната  и природозащитна литература се обогатява в края на XIX и началото на ХХ в.в. Едновременно с описанията на диви животни на Ърнест Томпсън - Ситън излизат разказите и повести на канадския писател Чарлз Робъртс, обединени през 1896 г. под заглавието „Загадките на земята”. Близките теми и сюжети, по които пише и Томпсън - Ситън, изпъкват в разностранното творчество на Робъртс, който не е далеч от практическата природозащита.

Съвременник на двамата писатели е Уилям Лонг, автор на книги за природата и нейните обитатели. През 1901 и 1902 г.г. той публикува два интересни сборника „Тайните на гората” и „Горско училище”,  посрещнати добре от читателите.

В 1903 г. писателите Томпсън-Ситън, Лонг и Робертс са атакувани с унищожителна критика от натуралиста Джон Бъроуз в статията „Реална и мнима естествена история”. Със самочувствието на близък приятел на Ралф Емерсън, авторът упреква своите съвременници във „фалшификация на естествената история, прекалено очовечаване на дивите зверове, излишна сентименталност и популизъм»1/ Нападките са толкова остри, че заинтересуват даже „президента-еколог” Теодор Рузвелт, който има подчертано добро отношение към Томпсън - Ситън.

Според Бъроуз тримата автори са „фалшификатори на природата” и техните „натуралистични” истории за животни са вид „жълта журналистика на гората”2/ Медийният шум около събитието е раздухван почти четири години, но потърпевшите писатели  не се подават на инсценираните провокации. Както свидетелства Ърнест Томпсън - Ситън, „Веднага, след като прочетох статията, аз казах на свой приятел:

- Не трябва да се отговаря на такива неща.”3/

„Репортерите на вестници ме обсаждаха с надеждата да получат сензационна статия.

Аз отговарях на всички и на всеки:

- Нямам какво да кажа.

Говорех това с усмивка, таейки болка в сърцето.”3/

Пред свои приятели писателят заявява, че „… критиката е толкова рязка, че опровергава сама себе си.”3/ Авторът не се съгласява на предложенията  някой  от близките му да се заеме с отговор срещу Бъроуз.

Развръзката на скандала е разказана в автобиографичната книга на Томпсън - Ситън „Следите на художника - натуралист”, публикувана през 1940 година.3/

На тържествен обяд, организиран от известния бизнесмен и филантроп Андрю Карнеги, Томпсън - Ситън забелязва Бъроуз, който се преструва, че не го вижда.

„Аз се приближих до него и казах:

- Слушайте, Джон, хайде да не играем на криеница?

… Бъроуз разбра, че пътят за отстъпление е отрезан. Той почервеня силно и произнесе запъвайки се:

- Послушайте, Ситън, надявам се, че не приемате това за лична обида и че не ми се сърдите?

- Аз не разбирам, за какво, точно, става дума?

- Е, как! Нима не знаете?

- Какво да зная? - запитах аз, сякаш нищо не се бе случило.

- Знаете за това, че аз ви съсипах в „Атлантик Монсли”.

- Наистина ли?

Бъроуз продължи: Повярвайте, там нямаше нищо лично, това просто е критика от академически характер.

- Безкрайно съм учуден…”3/

По молба на Томпсън - Ситън, домакинът Карнеги разпорежда двамата идейни противници да бъдат настанени един до друг на обяда.

„Аз седнах до стария Джон. Вниманието на всички бе насочена към нас. Бъроуз нервничеше, а аз, владеейки се и доколкото можех спокойно, го запитах:

- Мистър Бъроуз, изучавали ли сте някога живота и поведението на вълците?

- Не.

- Ловували ли сте някога вълци?

- Не.

- Одирали ли сте някога вълк?

- Не.

- Виждали ли сте някога див вълк на свобода?

- Не.

- Тогава, отговорете ми: с какво право се нахвърлихте срещу мен с такава жестока критика?

Бъроуз се изчерви и каза:

- Съществуват общи биологически закони, приложими еднакво за всички животни.

- Искам да ви заявя следното: аз съм гърмян заек и не се боя от вашата критика. Но какво ви накара толкова жестоко да се отнесете с младия Лонг? За него това е трагедия, която може да има сериозни последици, и ако с него се случи нещо, сърдете се на себе си. Джон Бъроуз бе толкова развълнуван, че на очите му се появиха сълзи.”3/

Не след дълго, в списанието „Атлантик Монсли” се появява нова статия на Джон Бъроуз, в която се казва: „Мистър Томпсън - Ситън е просто великолепен като художник и разказвач.”3/

Двамата натуралисти се сприятеляват и си разменят гостувания. В дома на Томпсън - Ситън, „… когато показах на Джон Бъроуз своята библиотека, която наброява около пет хиляди книги, албумите с двеста фотографии на животни, заснети от мен, музея с хиляда кожи на различни бозайници и две хиляди птичи чучела, хилядата рисунки на зверове и птици и, накрая, дневника - тридесет дебели тома, съдържащи подробни описания на моите пътешествия и наблюдения за тридесет години живот, той бе окончателно покорен. Президентът Теодор Рузвелт, чувайки за моето стълкновение с Джон Бъроуз, веднъж ми каза:

- Всъщност никой не знае, на какъв огромен фактически материал вие се опирате във вашите разкази. Необходимо е да го публикувате.”3/ Четири години по-късно Томпсън - Ситън издава два големи тома „Животът на северните зверове”, за което е отличен със златния „Медал на огъня”. След още десет години той публикува четири тома научен труд под заглавието „Животът на дивите зверове”. Триумф на тези постижения стават златният медал на името на Бъроуз и медалът „Елиот” на Националния научен институт. „Това е висшата награда, която може да бъде получена за научен труд в Америка.”3/

Първите години на ХХ в. бележат появата на нови писатели, които отделят известна част в творчеството си на природата. В разказите и романите на Джек Лондон тя е неотделима от сюжета, а героите му често действат в екстремни климатични ситуации. Динамичните увлекателни повести „Дивото зове” (1903 г.) и „Белият зъб” (1906 г.), посветени на близкия помощник на златотърсача - умното и издържливо куче, записват завинаги името на автора в книжнината за околния свят.

Природата е изобразена ярко и в романите и повестите на Джеймс Керууд. Героите на книгите му „Казан” (1914 г.), „Гризли” (1916 г.), „Синът на Казан” (1917 г.) и „Бродягите на Севера” (1919 г.) най-често също са канадските кучета, а интересните им съдби подържат вниманието на читателя до последната страница.

В зрелите си години Керууд се замисля върху охраната на природата и призовава обществеността към съкращаване сроковете на годишните ловни сезони. През 1926 г. той  постъпва в Мичиганската комисия по защита на околната среда.4/

През 1906 г. писателят Джеймс Уилърд Шулц, вероятно един от първите, изобразява картинно поголовното изчезване на бизоните в американските прерии в своята книга „Моят живот сред индианците”.5/

Освен за масовото изтребване на този, характерен за просторните региони, бозайник, авторът разказва и за пагубните последици на невъздържания лов за местното население, обречено на гладна смърт в резерватите с неплодородна земя.

Констатациите започват с това, че „…бизоните не бяха вече тъй много, както предишната зима.”5/

В разговор с индиански старейшина, Шулц узнава: „ - Работата върви към своя край - рече ми Опашката на червената птица. - Тази зима трябваше да ходим на лов много далеч: край река Милк, из Вълчите планини (Литъл Рокийс), а сега тук, край Голямата река (Мисури), пък месо имаме едва колкото да не гладуваме. Приятелю, боя се, че това е последният ни лов на бизони. Аз му разказах какво става на юг и на изток оттук, че никъде няма бизони, ако изключим малобройните стада между тукашните места и река Йелоустоун, пък и тези стада наброяват не повече от сто глави. …

- Щом работата стои така - изрече той с дълбока въздишка, - мен и всички, наши хора ни очаква нещастие и смърт. Ние ще умрем от глад.” 5/

„На другия ден, …, аз забелязах един самотен млад бизон - на около година. Стоеше унил, изоставен на ивица земя, обрасла с райграс, над реката. Застрелях го и го одрах целия, с рогата и копитата. … Това беше последният убит от мен бизон. Следобеда същия ден подплашихме едно стадо от около седемдесет и пет бизона, което се бе приближило до замръзналата река да търси вода. Бизоните се втурнаха нагоре по склона и избягаха в прерията. Това беше последното стадо бизони, което видяхме с Нет-ах-ки.” 5/

В желанието си да помогне на своите индиански приятели, Шулц описва подробно „…всичко, което видях в резервата. Изпратих материала за публикуване в един нюйоркски вестник. Исках американците да знаят на какво са подложени беззащитните им подчинени. Вярвах, че ще се намерят добри хора, които ще се заемат с този въпрос и ще се погрижат за продоволствия, за да се запази животът на индианците. Статията ми не бе отпечатана. Бях абонат на този вестник и няколко месеца след изпращането на ръкописа го преглеждах редовно. Уви! Тогава още не знаех колко силно политиката засяга дори и такъв скромен пост, като този на агент за индианците. Бях пратил статията си във вестник, който беше главна опора на правителството. И той, разбира се, не пожела да я отпечата, а аз бях принуден да се откажа от идеята си.” 5/

През 1885, 1887 и 1891 г.г. Шулц придружава американския натуралист Джордж Гринел в северозападните високопланински територии на щат Монтана. Те обхождат обширен терен, за който Гринел пише поредица статии. Поощряван от своя другар, Шулц също публикува очерци за природата на Монтана и за живота и обичаите на индианското племе чернокраки. През 1910 г., заинтересовано от към описваните земи, правителството на САЩ организира Националния парк „Ледник”.6/

Гринел е известен и с приноса си за закрилата от пълно унищожаване на последните бизони, намерили убежище в парка Йелоустоун, но бихме сччели основателно, че по този въпрос има отношение и Джеймс Шулц.7/

Лауреатът на Нобелова награда Уилям Фокнър, издава през 1955 г. сборник разкази и повести под заглавие „Голямата гора”. Биографичните справки сочат увлечението на автора  от ловни приключения като причина за появата на книгата, но поредицата говори недвусмислено за преоценка на възгледите на цяло поколение. Историите за героите, познати от различни сюжети в измислената Йокнапатофа, са писани последователно след  1930 г. Читателят би могъл да направи аналогия с цикъла „Записки на ловеца” на Иван Тургенев, създаден  сто години по-рано, но в сюжетите на Фокнър, звучи по-голяма безизходица, упорито повтаряща се от поколение в поколение. И докато отделните жители тъпчат упорито в своите предразсъдъци, те не усещат невъзвратимото отстъпление на природата от провинциалната земя и възможните тягостни последици.

Сборникът завършва с многозначителния откъс „Какво мислеше стария ловец…”. Това е равносметката на Айзък Маккаслин, „чичо Айк”, чието възпитание и израстване присъства в повечето от разказите. Първият вариант излиза през 1942 г. под заглавието „Делта есен”8/, където природните и социални проблеми са вплетени един в друг. В „Голямата гора” е представен  по-стегнато изложение на мъчителен трагичен монолог. Айзък Маккаслин е напътстван от опитния горски жител Сам Фазърс, „който ме научи да стрелям, и не само да стрелям, който ме научи да щадя зверовете.”9/

Под наблюдението на Фазърс младият Айк прострелва първия си елен и е посветен като ловец със символичен ритуал. Фокнър се спира на няколко епизода в живота на героя,  характерни за оформянето на характера му. Преживял подобни премеждия, той достига  до честните и трагични изводи в последните години на живота си.

„Тогава се въдеха и мечки. Нямаше забрана за сърните и еленчетата, а привечер, случваше се, се упражнявахме в точност ..: биехме с пистолет диви пуйки и всичко … хвърляхме на кучетата. Но тези времена потънаха в миналото. Сега пътуваме с коли, защото … разстоянията стават все по-дълги: Голямата гора, която още подслонява дивеча, се свива, намалява с всяка година…” 9/

Необратимите промени се чувстват все по-осезателно:            „Сега трябва да се влачим двеста мили до добрите места, където все още се среща дивеч, който си струва. От хълмовете до дигата долината е обезлесена, и цялата е засята с памук…”9/

По-младите роднини на чичо Айк като че все още не осъзнават незабележимите загуби: „Твърде малко са живяли в света, за да знаят как се измени този край; за тях гората просто се е отдръпнала географически. За мен тази „география” вече са последните движения на беззащитно и умиращо тяло.”9/

Споделяйки опита си, чичо Айк  ободрява компанията с уверението, че добрият ловец ще докаже себе си: „ - … И няма да погубва самките, след като законът не позволява. За това трябва да се помни. И да не забравя защо, в края на крайщата, се е наложило да въведат закон за охрана на дивеча.” 9/

Но той  изказва и прозрение,  което предупреждава другарите по стрелба:

„ - … Човекът бил създаден и му дали света - живей в него, земя - ходи по нея, дали му Голямата гора с дървета, води и зверове. Мисля, че самият Създател не би имал нищо против да поживее в този свят, ако бе на мястото на човека. И, може би, от начало в човека не е било вложено увлечението да изтребва дивеча. Но, мисля си, Бог е предвидял, че стремежът ще дойде, че човек сам ще се въвлече в него, защото хората още са много далече от ангелите. Предвидял е, струва ми се, че ще започнат да преследват и да избиват дивеча. И е казал - добре, така да бъде. И даже е предвидял как ще свърши всичко това. Но е казал: Аз ще предоставя избор на човека, ще му дам - покрай жаждата да преследва и способността да убива, - ще му дам и да предвиди как ще завърши всичко. Ще го предпазя, защото, когато обърне гората и полето в пустиня и избие всички зверове, той ще обвини сам себе си, ще се осъди, и сам ще накаже себе си.” 9/ Сам в палатката, той допълва размислите си: „ .. гората не може да принадлежи единствено на някого. Тя принадлежеше на всички; трябваше само да се ползва по подобаващ начин, със смирение и гордост…” 9/

И когато  младите ловци, въпреки словата на чичо Айк, прострелват сърна с малко еленче, старият ловец констатира със скръб: „А аз лежа в пустата палатка и треперя, сега вече единствено от студ, защото за в бъдеще не остава нищо, от което човек може да бъде потресен. Остана само спомена и тъгата за земята, която е обезлесена и обезводнена само от две поколения, и за какво? …  Останаха паметта и печал по този край, в който белите арендатори живеят по-зле от негри, а изполичарите негри - по-лошо от добитъка; където памукът, по-висок от човешки ръст, пробива от всяка цепнатина в тротоара, преди още да бъде засят, а земята вече е ипотекирана, още не събран, урожаят вече отдавна е продаден и парите са изхарчени; където лихварството, банкрутите и несъразмерното богатство се преплитат, плодят се по между си, без да разбереш кое какво е и само безпомощно плюеш…”

„Моят край… - мислеше старият ловец. - Затова и мълчи порутеният лес на моята младост, не призовава към отмъщение, защото знае - хората, които го погубиха, ще отмъстят сами на себе си.” 9/ Но на фона на трагичната равносметка, Фокнър прави откритие, което като светъл лъч пробива сгъстяващата се от столетия мъгла.

Разказът „Състезание сутрин”10/, написан в 1955 г., като че дава надежда за промяна в закостенялите  предразсъдъци  на жителите на Йокнапатофа.    Мистър Ърнест, героят на историята, живее и общува със същите лица,  познати от „Делта есен”, но постъпва различно от героите на сборника „Голямата гора”. Въпреки възрастта си, той не е обременен от вековните проблеми на местното общество. Без да се самоизтъква, присъствието му обогатява нравите със сдържано благородство.

Събитието, разказвано малко припряно от младеж, се случва при динамичното  преследване  на стар  елен, успяващ винаги да се изплъзва на хайката ловци. „Състезанието” е органзирано в последния ноемврийски ден, когато стрелбата по едър дивеч все още е разрешена.

Прекарали почти целия ден в седлото, мистър Ърнест и неговия спътник виждат на обратния път елена, който се промъква  към леговището си. Мистър Ърнест, предвидливо извадил малко по-рано патроните от цевта, се прицелва с оръжието си и щраква три пъти спусъка след преследвания самец. Озадачен, съпътникът му не проумява постъпката. Загадката се изяснява у дома, когато в спор за това, че юношата не посещава редовно училище, разказвачът заявява:

„ - Вие чухте това от онези заплеси…

- Не, - казва мистър Ърнест.

- Да, да! - викам. - Наслушахте се и се заразихте от заплесване и изпуснахте рогача… И нещо по-лошо от изпускане! Вие съвсем не бяхте забравил да заредите оръжието! Вие нарочно го изпразнихте! Аз чух!

- И така да е, каза мистър Ърнест. - Какво според теб е по-доброто: окървавената му глава  и кожата на пода в кухнята, а половината месо заминаващо на автомобила към Йокнапатофа, или така, както е сега - целият недокоснат, с главата и кожата, лежи там в тръстиките и очаква следващия ноември, когато отново ще го подгоним?”10/

Във финала, без ефекти и сякаш между другото, се съобщава, че разказващият  младеж е изоставен преди три години от родителите си и че мистър Ърнест го прибира в своя дом, като не търси някаква изгода, и се грижи за неговото препитание и обучение.

Незабележим  за местното обществото,  далеч преди пределната си възраст, ловецът вниква в духа на природата, за да извърши постъпка, неприсъща за провинциалната територия. И разказът „Състезание сутрин” поставя нови възможности пред традиционното есенно развлечение, като осъществява на дело приглушения призив за пощада на дивеча, звучащ  и в другите истории.

Така писателят Уилям Фокнър по своему продължава темата на Ърнест Томпсън - Ситън, появила се в разказа му „По следите на елена” и изказва надеждата, че редовият фермер може да бъде стопанин не само на своя терен, но и на дивеча, с който  се среща в гората веднъж в годината, за две седмици.

—————————–

1/ Вж Википедия - Лонг, Вильям Джозеф. Почти сто години по-късно упреци за антропоморфизъм са отправяни и към Фарли Моуът след публикуването на книгата „Не плачи, вълко”.

2/ Вж Уикипедия  - Джон Бъроуз

3/ Э. Сетон-Томпсон - Животные - герои, М., 1982

4/ Вж Википедия - Кервуд, Джеймс Оливер

5/ Джеймс У. Шулц - Моят живот сред индианците, С., 1988, превод: Христо Кънев        6/ Вж Уикипедия, Национален парк Ледник

7/ Вж Уикипедия, Джордж Бърд Гринел

8/ Уильям Фолкнер - Собрание сочинений, том третий, М., 1986, „Осень в пойме”           9/ Сб. Гон спозаранку, М., 1975 - Уильям Фолкнер - Думал старый охотник

10/ Сб. Гон спозаранку, М., 1975 - Уильям Фолкнер - Гон спозаранку