40 ГОДИНИ ОТ ПЪРВИТЕ БЪЛГАРСКИ ТРЕКИНГИ В ХИМАЛАИТЕ

Румен Воденичаров

Гибелта на  Атанас Скатов на К2 (8611 м) и преди него на  Боян Петров на Шиша Пангма (8027 м) отново раздели мненията на планинарите относно екстремните постижения в алпинизма. Едни смятат,  че те имат смисъл, тъй като разкриват неподозираните възможности  на човешкия организъм. Други са категорични, че това наистина са рекорди за книгата на Гинес, но спокойно може да се мине и без тях.

Атанас Скатов и Боян Петров, обаче, бяха двама българи, които имаха кауза. Първият беше станал „веган”, обладан от идеята за опазване на околната среда и озоновия слой чрез съкращаване обема на животновъдството в света. Другият, бидейки диабетик, с примера си показваше на милиони хора, че с режим и самоконтрол те могат да живеят пълноценно.

За щастие и двамата успяха да напишат книги за своите приключения в планините. Младите българи ще имат техния пример и девиз: „Там, където има воля - има и път!”

Светла им памет!

Българите поеха към хималайските върхове през 1981 г. с националната експедиция „Лхоце-8511″, в рамките на честването на 1300-годишнината от създаване на българската държава.За подготовката и провеждането на експедицията не се жалеха средства. Задачата беше държавна и се играеше на твърдо с пълното съдействие на посолството ни в Делхи (посланик Точо Точев). През пролетта на 1980 г. тримата с Христо Проданов и Методи Савов направихме разузнавателна експедиция до Базовия лагер на Еверест и Лхоце (5400 м). Когато се върнахме в София, аз открих, че съм заболял от странна болест, която сега синът ми Румен-младши нарича „Хималария”.

Тайнството, наричано „хималайски трекинг” се състои в бродене с раница на гръб по древни пътеки и ледници във Великата планина на височини до 5000-6000 метра сред уникални гледки и корави добри хора, изповядващи двете световни религии: хиндуизъм и будизъм. Общуването с тях в скромните им къщи и хотелчета или като наети за носачи доставя взаимно удоволствие. Трекингът не е височинен алпинизъм, но може да включва и изкачване на едно от двайсетината хималайски „джуджета”, високи над 5000 метра. Това усилие, разбира се изисква умения за движение по сняг и лед, както и познания за височинната болест.

Кой е първият трекер в Хималаите? Някои посочват Уилям Тилман - британецът, който 20 години щурмува връх Еверест откъм Китай заедно с друга легенда Ерик Шиптън. Когато през 1950 г. китайците закриват подходът към Еверест от север, Тилман прави с приятели  историческо пътешествие (трекинг) от източен Непал към Соло Кхумбу, изкачва се на Кала Патар (5545 м), вижда от там Южното седло между Лхоце и Еверест и казва пророчески «Еверест ще бъде изкачен през Ледопада Кхумбу и Западния циркус».

Първите български трекери в Хималаите бяхме трима планински спасители от СТД „Академик”: Венелин Петров, Асен Джаков и моя милост. Тръгнахме с намерение да посетим нашите на Базовия лагер на експедиция „Лхоце-8511 м). Валута нямахме, но си взехме доста храна, пикели, котки и тънко рапелно въже, защото имахме на ум да изкачим и някой трекинг връх. Бяхме млади и силни. Върху 20-килограмовата раници Венко мъкнеше и китарата. Имахме репертоар от планинарски и нецензурни песни, с които веднага спечелихме симпатиите на българската колония в посолството в Делхи.

През Индия стигнахме в Катманду, където научихме, че поляците имат експедиция в Светилището на Богинята на плодородието - Анапурна.

Така в началото на  април 1981 г. (по време на националната експедиция „Лхоце-8511″) ние тримата проникнахме в Светилището на Анапурна - едно фантастично съчетание на върхове и ледници между свещения връх Мачапучаре (Рибешката опашка, 6850 м)  и осемхилядника Анапурна-1 (8091 м), което, според мен, няма равно по величие и красота. Сега към Светилището се изкачват тълпи от трекери, но тогава нямаша жива душа, освен полските алпинисти от  «Клуб високогурски» в Закопане (ръководител Ришард Шафирски), които изкачваха премиерно Южната стена на Анапурна 1. Помогнахме им като изнесохме 720 м. въжета с до Лагер 1 на стената на 5300 м, а след два дни развяхме българския флаг на предвършието на Тент пик. Към опиянението от красотата, която ни заобикаляше се добави и самочувствие.

Идеята да изкачим Айлан пик започна да назрява у нас след като на 9 април 1981 г.  с Асен Джаков и Венко Петров успяхме да изкатерим предвършието  на Тент пик (Палатката) (5350 м) в центъра на Светилището на Анапурна. Случихме хубаво време. В краката ни седем ледопада се вливаха в гигантския ледник на Анапурна, от който води началото си буйната Моди Кхола. Заобикаляха ни 10 върха над 7000 метра, от всичко 22 на територията на непалските Хималаи. Беше невероятно грандиозно зрелище. Снимахме се с националния флаг, а после седяхме на върха, отмалели от умора и радост и продължавахме да снимаме великолепието, изваяно от сняг, лед и скали докато бялата пелена не скри всичко и не заваля обичайният следобеден сняг. Сепнати и замаяни като пробудени от сън заслизахме  надолу, съпровождани от тътнежите на падащите ледници на Хинчули и Моди пик. След 6 часа мокри, но доволни от себе си стигнахме в Базовия лагер. Когато затворихме очи в топлите пухени чували, панорамата на Светилището отново изникна пред нас. Дали друг път щеше да ни се удаде да погледнем към троновете на боговете от непосредствена близост? Или всичко щеше да си остане един приказен сън?

Оказа се, че и в Хималаите „апетитът идва с яденето”. На 30 април 1981 г. след 12-дневно ходене по „пътеката на   хилядите крака” достигнахме манастира Тянгбоче. Отново във високите Хималаи, но този път на 300 км от „богинята на плодородието” Анапурна. На около 20 км пред нас развява бели флагове грандиозният триплет:  Еверест, Нупце и Лхоце. Някъде под тях се гушеше „джуджето” Айлан пик. Препичаме окльощавелите си тела на манастирската поляна и не можем да откъснем поглед от покрива на света. 12 часа на обяд. Зевзекът Асен вика: „Момчета, виждам българско знаме на Лхоце”. Ние се смеем на патриотизма му, но шегата се оказва истина и ако снимките, които правим в момента, можеха да се увеличат достатъчно, щеше да се види как змс Христо Проданов изминава последните метри по гребена на Лхоце. Но това разбираме едва на следващия ден, когато в Периче на 4000 м. започваме да срещаме първите българи, слизащи с първия керван от базовия лагер на Националната експедиция „Лхоце-8511?. Колко радостни сълзи се проляха тогава! Не се бяхме виждали с приятелите цели 2 месеца, през които те строяха лагер след лагер към върха, а ние вървяхме по нашата Голгота през 9 планини с пикели вместо с кръст на гръб.

На 3 май двамата с Асен Джаков поехме надолу по ледника Кхумбу към долината на Периче. Бавно, защото след бързото изкачване и двудневния престой на 5400 м. чувствах главоболие и повръщах. Този път ледникът, макар и на слизане ми се стори безкраен, както на моите приятели при изкачването. Към 9 часа стигнахме до мемориала на загиналите алпинисти на Горак шеп (5100 м). Слънцето грееше приятно и с върховно удоволствие се проснах на завет до паметните плочи. Асен остави натежалия от кашкавал и луканка самар и за три часа успя да изкачи сам Кала Патар (5623) и да заснеме кръговата панорама. Продължихме да „спадаме” надолу и същата вечер нощувахме при моята познайница „Мария” от предната година,  която отново въртеше сама „хотела”, прекръстен вече на  „Сноу вю”. Навременното слизане от Базовия лагер и вкусните картофи на домакинята ме посъвзеха и на следващия ден, 4 май, се отправихме през едно невисоко било към съседната долина, в която се намираше последното село на шерпите - Дингбоче край река Имджа кхола, идваща от ледниците на Айлан пик. На билото имаше чортен - будистки параклис, който въпреки че беше построен от човек, удивително се сливаше с хималайската природа на фона на величествената верига на шестхилядниците Тамсерку и Кангтега. След селото продължихме нагоре към Чукунг. От дясната ни страна доминираше  северната стена на красавеца Ама Даблам (Майчина огърлица) (6993 м),  символ на непалския трекинг туризъм.

Продължаваме по реката към Чукунг. Стигаме до няколко чайни, в близост до които са разгънати палатки на трекинг групи. Тук на височината на Монблан те се аклиматизират. Ние високомерно ги подминаваме. Вече като че ли сме готови за Айлан пик. Цял месец сме в Хималаите. Продължаваме  нагоре покрай ледника идващ от Лхоце Шар. От изток един чудесен двуглав връх сега замества Ама Даблам. На картата е означен като Амфу, но нито сме чували, нито сме чели нещо за него в хималайските хроники. Между две морени и през едно сухо езеро излизаме под самия Айлан пик, който се издига на 1000 метра над нас. Изкачването му от страната на Лхоце  сигурно е доста рисковано, по стръмните снежни склонове сигурно падат лавини. Ние ще опитаме от към Барунтце т.е. от югоизток.

След сухото езеро минаваме през мястото, наречено Базов лагер, порядъчно замърсено от опаковки. Още час нагоре и спираме над морената на ледника. От едната страна е Айлан пик, от другата на ледника пейзажът е лунен. В дъното на долината е склона на Лхоце Шар по който минава китайската граница. На изток се изпречват стените на Чо полу и Барунтце. Залезът на слънцето , отразен от тези ледени великани е фантастичен. Снимаме с чувство на първооткриватели, защото на много километри няма жива душа. За първи път българи навлизат в Махалангур химал - планините на снежния човек между Лхоце и Макалу.

По наше мнение долината на Имджа кхола е по-красива и по-гостоприемна от съседната долина на ледника Кхумбу. На 5000 метра по това време няма сняг и бързо изсичаме с пикелите в песъчливата почва площадка за нашата малка палатка. Предстои ни още една нощ на височина 5000 метра. Примусът „Ювел” замърква приятно и не след дълго  бульонът е готов. Този път, след посещението ни в лагера на българската  експедиция „Лхоце-8511?, си угаждаме с кашкавал и луканка. Не откриваме обаче подсилващите ядки и лиофилизирани плодове. Разнасят се ругатни по адрес на третия ни приятел Венко, в самара на който са останали. Вечерта е тиха и звездна. Нищо не нарушава спокойствието. Остава ни още само един ден напрежение и риск. От 25 години кръстосваме планините, но за пръв път ще се издигнем над 6000 метра. По правило ще тръгнем по тъмно. Надеждата е в мене, защото Асен си подлага една обувка за възглавница и спи много добре.

След хапчето за сън и аз се събуждам със закъснение и тръгваме едва към 4 часа сутринта. Светлината от челниците е необходима само през първия половин час. От предния ден сме избрали един ръб, който до средата е без сняг, а оттам нагоре се вижда нещо като ледник. В тъмното разбира се изпускаме маркировката с камъни, по която местните гидове водят платежоспособните си клиенти. Ние не обичаме да плащаме. Бързо набираме височина. Скалите са нестабилни, но не особено трудни и нищо не ни бави, освен затрудненото дишане. Да, тук е по-високо от Тент пик. За съжаление аз се аклиматизирам бавно. Но за един ден не е страшно. Привечер, обаче, трябва да преспим отново в палатката, която откриваме все по-трудно на брега на огромната ледена река. Ще успеем ли?

Седем часа. Слънцето вече огрява пътя ни. По небето има облачета - сигурен признак, че до обед гледката, която сега ни възторгва, ще изчезне. Идва моментът, в който трябва да сложим котките и да се обвържем с тънкото рапелно въже. Стъпваме на леден ръб и навлизаме в истински ледник. Неговите цепнатини са толкова дълбоки сякаш водят към центъра на Земята. Явно не сме по най-лекия път. Качваме се и слизаме по кулите на ледника в търсене на безопасен проход. Това ни отнема много време, но пък пътят за отстъпление е маркиран.

Най-после приближаваме  мястото, където ледникът се отделя от склона към върха. Сондираме с пикелите непрекъснато, защото от време на време под пресния сняг се откриват коварни дупки. Горя от нетърпение да захвърля самара. Уж не е тежък, а пречи. След  двучасов зиг-заг се залепваме за спасителната скала. Избираме маршрут, който е напълно защитен и оголен от слънцето  наполовина, така че лавина по него ни се струва малко вероятна. Избраната от нас скала се оказва много изветряла. Щом посегнем към някой скален издатък, той се откъсва като лист от тетрадка. Къде само по котки, къде използвайки нестабилни хватки напредваме към билото, което изглежда  доста близко.           Достигам до ледени висулки, дебели като тръби на орган. Изсвирвам една мелодия с крак и после ги използвам за осигуровка. Те са много здрави и ще свършат добра работа на слизане. Слънцето вече се е скрило и облаци се спускат под билото на Айлан пик. Минава още час, в който изкатерваме последните 50 метра  по причудливи снежни и ледени форми. В 15 часа Асен е на билото. В близост откриваме бамбуково колче с червено флагче, оставено явно от гидовете на някоя група. До нас е западния връх висок 6100 метра, който виждахме  от долината на Чукунг. Изминаваме още стотина метра по острото било към главния връх. Облаците от време навреме се разкъсват и в краката си успяваме да видим  базовия лагер на словенците, които катерят Южната стена на Лхоце. Все пак успяхме за един ден да се изкачим, което като първо височинно постижение не е лошо. Правим по няколко снимки и тръгваме внимателно надолу. Слизането за нито един алпинист не е приятно занимание. Осигуряваме се на пикелите и дълго търсим дълбоко място, защото на ронливия винкел снегът е малко. Отдъхваме за малко с облекчение, когато стигаме до ледените „тръби на органа”. Асен тръгва с рапел по снега, но след малко започва да бяга по диагонал и се залепва отново за ронливия винкел. След малко се убеждавам, че това е единственият правилен ход, защото точно под нас е зейнала голямата пукнатина, отделяща ледника от склона на Айлан пик. Пред тази внушителна цепнатина тънкото рапелно въже не въздейства достатъчно успокоително. Споменът за гибелта на свръзката на Цанко Бангиев на Безингийската стена е още жив. Стигаме до ледника  и  оставения самар. Почваме да криволичим по следите си и чак сега успяваме да го разгледаме, тъй като слънцето вече се е укротило зад облаците. Пластовете от лед и фирнован сняг като годишни кръгове на някои места достигат дузина, а всеки пласт е дебел повече от метър. Вече не е трудно, но не се развързваме. Ето че Асен излиза на голия скалист ръб, когато без да искам изпробвам рефлекса му. Едната ми котка се закача в гетата на около 2 метра от последната преспа сняг. Падайки му извиквам, но още във въздуха успявам да разделя краката си. Приятелят ми беше скочил вече от другата страна, така че нямаше да ме изпусне.

Най-после сваляме котките и започваме да слизаме по скалите разделени. Тук там се виждат купчинки камъни като по нашите планини. Все още е светло и палатката жълтее под нас. И двамата мълчим, но съм сигурен, че мислим едно и също. Никога не се бяхме изкачвали толкова високо. Никога не бяхме виждали Макалу и Лхоце отблизо, освен в сънищата си. Хималайските богове бяха благосклонни към нас и на Тент пик, и на Айлан пик. Те не ни се разсърдиха, защото се борихме с планината честно, насаме, само с пикел, котки и алпийско въже.

Залезът отново е невероятен. Слънцето пада ниско под облаците закриващи високите върхове. Веждите на висящите ледници по Чо Полу и Амфу се позлатяват. Не зная къде е рисувал Рьорих, но на тази височина картините му изглеждат съвсем реалистични. Имаме още малко до настъпване на тъмнината, но не бързаме. Утре за пръв път от много дни ще се излежаваме и ще бъбрим. Предстои ни  само слизане до летището при нашите в Лукла.