ЕВРОПА

Людмил Стоянов

Ти помниш по-достойни времена:
борба със мрака, с черни суеверия.
И днес са скъпи имена за нас -
Ян Хус, Джордано Бруно…
Коперник
вселената, като завод, раздвижи,
като огромен планетарий - сам
разпореди небесната механика,
разкри ни истинските небеса!
Волтер бе твоя съвест,
твоя гордост.
Жан-Жак Русо -
голямото дете -
божествените пранги сне от теб,
на предразсъдъците хищни орди!
Какъв простор пред погледа израсна
и как като картонни кули в тия дни
една след друга падаха във хаоса
лъжи като изгаснали главни.

Природата - великата ни майка:
разкри той тайната и любовта…
Човешката душа окриля тя
и прави я свободна като чайка!
Тъй почна твоя път избран, Европа,
великия, победоносен марш
на мисълта, на търсещия ропот
върху освободената земя.

Ти помниш времена по-вдъхновени:
открития на нови светове…
Какво достойнство в мисълта, смирение,
че ти не си сама и че живеят
и други братя върху глобуса…
Велики откриватели кръстосаха
нашир и длъж земи и океани -
Колумб,
Диас,
Де Гама,
Магелан -
и върху картата израснаха по чудо
материци немноголюдни,
вулкани, острови, реки и планини -
тъй съблазнително светът се промени!
О, тя е твоя страст - да изкористваш
на свойте синове великия възторг!
О, тя е твоя добродетел - истината
да преобръщаш като износено палто.
Като огромен съпруг, обхвана властно
ти земното кълбо и пипала
безбройни в него впи… -
Нещастното
човечество!

Настъпи твоя час.
Надебеля. Охрани се. Набъбна.
Плешива под перуката, пропи
великото наследство. И беззъба,
накара съвестта си да заспи.

Ти помниш времена неповторими:
Бастилията!
Победата на Разума, на Правото
и на Човешкото достойнство, на Честта -
та туй са знамена, които спят
във Пантеона, в сянката на славата.
И само корсиканеца-авантюрист
кръвта възпламенява по традиция.
Той революцията покори,
разкри на плячката свободните граници.
Ти беше бедна, дрипава, конопена
и чиста риза той ти даде пръв…
Тъй разводниха, без да щеш, Европа,
жестокост, алчност - синята ти кръв…

По-важни грижи те погълнаха:
да бъдат банките ти пълни!
Мечта сурова те сломи:
земи и злато; злато и земи!
Но златото в кръвта се ражда,
от чужда мъка се кове,
то тласка в нови грехове
и буди ненаситна жажда.
О, твоята колониална треска!
Тя те завлече, за да блесне
като светкавична бразда -
позорът на Седан…
Кой би те спрял? Кой би ти върнал
изгубената древна чест?

Да не говорим, да мълчим
за оня безполезен героизъм,
който за нас е толкоз близък,
кошмарът за душите ни неизлечим.
Стояхме в трескаво войнишко братство,
да пазим твоите богатства!
Като къртици, в дъжд и кал,
безсилни влачехме крака…
И днес е спомена горчив
за безконечните окопи,
където твоите деца, Европа,
навеки склопиха очи.
Като изнервена хайлайфна дама
ти търсиш остри чувства, силна страст…
Въпросът: има ли убийство в драмата?
е на устата ти и тоя час.
Да, ти си вече стара, стара…
Следиш аеропланите с лорнет,
каляската ти шествува навред
с шеренгата от танкове… Не с ярост,
а със любопитство - сякаш мач
или изискан тенис - гледаш
към дъното как главоломно следват
богатства, кораби - във вечен здрач.
Колените не те държат, лакеи
под мишниците те водят - и пред теб
една съдба невидима расте,
която ти едва ще надживееш.

Часовникът във Вестминстер бий дванайсет…
Туй е часът на привиденията, час,
когато, след като е с дни мълчал,
убиецът издава свойте тайни.
Не чуваш ли? Или си тъй замаяна?
И глухите ще чуят как смъртта
по стълбите се качва, как в нощта
гробари чукат предпазливо… в тая
дълбока макбетовска нощ…

——————————

в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 456, 3.01.1940 г.