МАРАНЯ

Любен Панов

Една мараня се е спуснала от небето днес…

Цялата снага на въздуха се тресе.

Отгоре идва и похлупва всичко по пътя си надолу, наоколо и напред. Похлупва всичко - цели градове и планини, цялата земя с моретата й, с горите й, с птици, животни и хора…

Мъжделиво е пред очите ти. Взираш се дълго и напрегнато, за да не объркаш плочките на тротоара и се окажеш върху асфалта, царството на автомобилите… А те, очите, виновно присвити зад дебелите стъкла на очилата, се въртят на всички страни, щипят клепачите, сълзят и още повече лъжат фокуса, който се мъчиш да докараш.

Жегата и тя там, оплела се лепкаво и плътно в това плуващо във въздуха кълбо от слънчеви лъчи и полуздрач. Пиле се опитва да пробие кълбото и да прeлети до оголеното от увехналите клони гнездо…

Не може напред. Но и назад не може, защото обърнеш ли се, маранята вече е заляла цялата улица и изличила стъпките на извървяното…

И спираш. Ще се опреш на онова бетонно колче на тротоара, което преди малко те спъна, и ще почакаш някой от бързащите да ти подаде ръка. И да те смъмри, че си тръгнал в тези години из кислородната кал на корена му ряпа да сееш… Защото ти ще му признаеш, че беше тръгнал не за другия свят, а за този, живия, по едно кафе да изпиеш с приятел, та двамата заедно да потърсите отговор на мъчителния за тебе въпрос:

Кой от всичките богове на близкия нам Олимп направи така, че да спре еволюцията на землянското ни общество?

. . . Кой е онзи бог, който направи така, че да не се различават един от друг и на небесното, и на земното ни царство сатаната от ангела нито по образ, нито по делата си?

Ето днес едно наше момче предаде от Афганистан, че ставащото там било много просто за разбиране. Кабул паднал за броени часове и предишните му врагове или умиротворители сега искали да уверят журналистите, че дяволът не бил толкова черен, колкото изглеждал преди 20 години… И заради тези приказки журналистите подозрели, че става дума само за добре обмислена „сделка между дявола и ангела”.

Но върви ти да ги разпознаеш кой е ангел и кой дявол… Едните са покрили главите и телата си с чалми и бурки, а другите - лицата си - с маски. Виждат се очи, да, но в тази световна мараня гаче и те объркват фокуса…

… Долавяш мирис на изгоряло.

… Местното радио е решило да спретне шоу в това морно време. Прави се на телевизия и предава директно по интернет за скучаещите като тебе. Хиляди са на голям площад. Надничат глава зад глава, където на почетно разстояние от зяпачите танцьор в дълги до платнените му цървули бели одежди и висок цилиндър половин час кърши снага, ръце и нозе върху шарено килимче. „ПОСЛЕДНИЯТ У НАС ДЕРВИШ ПРАВИ РИТУАЛ”, се казвало уличното театро.

Пладнешка горещина. Възторжените ръкопляскания и възгласи достигат до тебе със силата на празник. Дали е така с лицата, не можеш да разбереш. Маранята ги е скрила преди началото на шоуто. Дервишът от “Червената книга на изчезващите видове” се покланя и високата кофа за боклук /религиозният му цилиндър/ се килва на една страна. Пак бурни ръкоплещници.

Две пожарни нарушават празничната атмосфера на площада. Сирени като по време на война се мъчат да разсекат непрогледната мътилка на въздуха и отекват пред множеството на площада, в оформилия се безллюден кръг около танцуващия дервиш. Тичат на юг. Родопа планина кански пищи и се гъне от непоносима болка. Този път не от кинжал, а от огън…

Дервишът спира музиката от телефона си и грижливо прибира пъстрото килимче сред високите възгласи на доволната от зрелището тълпа.

Червено-белите камиони отминават, незабелязано отнесли в непрогледната мараня и тревожния писък на сирените си…

След противпожарните автомобили манифестира автомобилът на големия началник с везаните пагони и златни лампази. И пагоните, и лампазите, и орловият поглед на този видимо смел мъж подсказват неговия генералитет. Със сигурност. Като се върнеш у дома /а ти няма как да не се върнеш, защото празнуващата тълпа от площада ще те прегази, ако останеш там/, ще чуеш от същото местно радио новината, че под ръководството на големия началник, с огъня са се борили 40 пожарникари и 12 родолюбци с брадви и мотики от горящите села…

И още - ще чуеш и главният шеф на българските пожарникари да успокоява зрителите, че няма страшно, че всичко е под контрол, пожарите са само 280 през този ден, което е едва ли не смешно малко за цял хеликоптер „Кугър”, 40 пожарникари и самоотвержени доброволци. С брадви и мотики.

Така говореше и предишният генерализиран шеф на „Пожарната”. И по-предишният. Онзи, най-старият, от по-старите времена, обаче, дето нямаше златни лампази, той беше неграмотен. Защото на „пожарната” викаше „Противопожарна охрана”. И всеки божи ден караше подчинените си не да стоят в телевизионните студия и да броят пожарите в държавата, а да ходят по градове, села и паланки, по нивите и горите, вкупом с лесничеите /имаше и такива/. ДА ПАЗЯТ ОТ ПОЖАРИ. Да наказват злосторниците. Да глобяват и да ги съдят. И нали беше недоучен, наричаше това „профилактика”. Мързелив един такъв беше този стар началник. „Последно в нашата работа е - викаше този селянин - е да гасим пожари. На нас ни плащат да ги предотвратяваме!” Селска му работа, значи, какво друго…

Но то беше старо време - тогава нямаше модерна техника за гасене, хората пазеха богатствата на държавата само с едно достойнство…

Днес е такава мараня…

Ако си отдъхнал малко до това бетонно колче, дето ги слагат на тротоарите да пазят място за колите на господарите - обърни се и си върви.

Не си за такъв мъглив свят, мой човек.