ЕДНА МАЙКА

Илия Еврев

Кола Ас се наричаше главатарят на прочутата черкезка банда, която години на ред кръстосваше на длъж и шир Дели Ормана и Герловото. Това име всяваше ужас сред беззащитното българско население и студени тръпки полазваха по гърба и на най-смелите мъже, като го чуеха.

В този ден за пръв път, откакто руските войски бяха преминали Дунава, Кола Ас бе изпаднал в необикновено приповдигнато настроение.

От свои верни хора бе получил вестта, че българската опълченска дружина внезапно заминала от Върбица към Котленския проход.

Събуди се отново в душата му дълго лелеяната мечта да се добере до там, докъдето не бяха успели да се доберат нито веднъж смелите и многобройни орди на Инджето и Кара Колю. Като обетована земя звучеше името Върбица в ушите на жадните за грабеж и плячка черкезки банди.

Век и половина Върбица се гушеше под крилото на прочутите татарски ханове от Бахчисарай - Гераите. Растеше, разцъфтяваше и забогатяваше. Легендата за нейните богатства се носеше навред: “Търговците и еснафът там мерат златото си с кантари, а среброто с кофи. Дюкяните са пълни със стока до гредите. Момите и булките носят само свила и сърма. На вратовете им висят по няколко реда нанизи от жълтици, рулини и махмудии. Със сребърни пафти препасват кръстовете си и бабите даже.”

Като гладен вълк, съзрял в полето изоставено и самотно стадо, се втурна Кола Ас към плячката, жадувана толкова време.

Сега тя беше тъй близо пред жадните му и кръвясали очи, че само с едно протягане на ръката си можеше да я заграби. Но нужна му бе благословия от по-високо място и той реши да я потърси от шуменския каймакамин.

Беше два часа след обяд по турски, когато Кола Ас прекоси с бързи крачки Таш Мегдан и стигна до конака. Изтича той по стръмната дървена стълба, която изпращя под тежестта му, мина покрай гавазина и без да чука, влезе направо при каймакамина.

Направи обичайния учтив поклон и без да чака да го запитат за какво е дошъл, започна с престорено развълнуван глас:

- Каймакам ефенди, навярно си чул за големите зверства на гяурските комити над турското население във Върбица.

- Нищо не съм чувал - с ленив глас отвърна каймакаминът, като потърка с ръце подпухналите си очи.

- Каймакам ефенди, - продължи с още по-развълнуван глас Кола Ас - тези мръсни гяури са извършили небивали досега зверства. Ограбили са и са изгорили турските къщи. Изклали са мъже, жени и деца. Тези мръсни поганци са посегнали и на Гераите. Бастисали сарая и всичко ограбили и изнесли. А след това го запалили от четирите страни. Изтръгнали от ръцете на майка му сина на Султана, невръстния Мехмедали и пред очите й го хвърлили в пламъците. Когато обезумялата от ужас майка се затекла да се хвърли в пламъците, за да спаси детето си, комитите я хванали здраво и я вързали. Съборили я на земята, съблекли я и с нож отрязали гърдите й. Хвърлили ги в пламъците при горящата й рожба и рекли: “Не плачи инге, загарето ти ще се набозае”. Вдигнали след това на ръце потъналата в кръв султанка, изнесли я извън стените на сарая и затворили портите. Горката султанка, потънала в кръв като ранена вълчица, когато вземат малкото й, викала и обикаляла наоколо високите зидове.

Преди още Кола Ас да спре със своя демоничен разказ, каймакаминът изрева като наранена мечка:

- Кола Ас, не губи нито минута време! Събери веднага всичките си хора и още тази нощ от Върбица да не остане камък върху камък! Селото запали от всички страни и всичко живо да мине под нож!

Паднаха като балсам на рана тези думи на жадната за грабеж и кръв подла черкезка душа. Забрави Кола Ас да направи поклон пред каймакамина, врътна се назад и тичешком се спусна надолу по стълбата като държеше още чалмата в лявата си ръка.

Все така гологлав с едри крачки Кола Ас прекоси Таш Мегдана, кривна в една странична малка уличка и влезе в кафенето, където се събираха неговите черкези.

Там свари своя пръв помощник Джемал Ариф да играе табла с друг по-млад черкезин. Кола Ас му даде знак с глава, той стана и двамата главатари влязоха в една странична одая.

Не след много време Кола Ас излезе от кафенето и тичешком премина пак мегдана и изчезна някъде.

Беше средата на Малък Сечко 1878 година. Топлякът бе духал два дена и бе олизал почти всичкия сняг. Тук-там по валозите и по северния склон на Илчов баир и Кьошковете все още се белееха снежни преспи.

Времето бе тихо, небето - синьо лазурно като в пролет. По Таш Мегдан и по улиците на Шумен се движеха хора повечето без горни дрехи. Те бяха турци, евреи и арменци.

Българи рядко се мяркаха. Скритом по домовете си те се събираха на малки групички, за да коментират достигналите до тях новини за хода на войната, за падането на Плевен, за обсадата на Одрин и най-вече новия слух, че Султанът щял да поиска мир от руския император в най-скоро време.

Не бе минал и час, когато от всички улици към Таш Мегдан започнаха да прииждат въоръжени черкези. Едни яздеха конете си, други ги водеха за юздите, а пристигаха и пешаци.

За кратко време целият мегдан се изпълни с коне и хора и заприлича на раздразнено гнездо оси. Ездачите нервно пришпорваха конете, кръстосваха мегдана, губеха се някъде по страничните улички и пак се завръщаха с неспокойни и намръщени лица.

Възседнал дорестия си кон, Джемал Ариф кръстосваше мегдана и с дрезгав глас ругаеше хората си, ядосан, че Кола Ас все още се бави.

А в този момент Кола Ас гостуваше в дома на Жечо чорбаджи - богат върбичанин, преселник в Шумен, познат на всички аги и бейове с нескритата умраза, която носеше в душата си, срещу всички върбишки търговци и еснафи.

Цялата работа беше там, че те не закупуваха стока от неговата мааза. Това бе добре известно на Кола Ас и той бе дошъл при своя приятел, за да научи имената на най-богатите върбичани.

За пръв път на Жечо чорбаджи се отдаваше случай да излее жилото си над тези, които цял живот мразеше, но бе безсилен да им стори зло. Седнал на масата, чорбаджията диктуваше, а Кола Ас записваше едно по едно имената им.

- Ето само до тук ще натовариш два казълбашки катъра с алтъни - рече Жечо чорбаджи, като протегна ръката си и с показалеца си тегли една черта по средата на списъка. Гласът му трепереше от вълнение, като че ли всичките тези алтъни щяха да се изсипят в неговата каса.

- Стоянчо, - провикна се чорбаджията, като излезе на чердака - ела тук! В стаята влезе висок и строен младеж със сини очи, кестеняви коси и току що наболи мустаци.

- Влез в мазата и наточи ракия. Извади от кацата една зелка, нарежи я по-едро, залей я със зехтин и я поръси с червен пипер. Кола Ас отдавна не ми е гостувал.

Младежът се върна скоро и сложи върху масата половница с жълта като кехлибар гроздова ракия, а после и голям калайдисан сахан с приготвеното мезе. Двамата мъже се чукнаха с чашите и си пожелаха успех в общото дело.

- Стоянчо, навъртай се тъдява, че може пак да ми потрябваш - рече чорбаджията, когато той излизаше от стаята.

Младежът излезе и се поспря на чардака замислен. Радостта на чорбаджията от гостуването на Кола Ас породи съмнения у него.

Събу той имениите си и тихо по чорапи влезе в съседната стая. Приближи се до вратата и наостри уши да послуша и без това шумния разговор.

Притаил дъх, слушаше и не вярваше на ушите си. За момент му се стори че това е сън и някакво страшно видение е дошло в съня му.

Той се подпря на стената. Ушите му писнаха, пред погледа му се премрежи грамадно черно перде. След него се появиха големи огнено червени кълба, превърнаха се в пламъци и обхванаха от всички краища Върбица.

Той видя как по улиците бягат хора, а черкезите, захапали в уста голи саби, стрелят по тях с пищови. За миг една мисъл проблесна в съзнанието му.

Той реши да влезе в стаята, да падне на колене пред Кола Ас, да целува нозете му и да го моли да се откаже от своя демоничен план.

Но друг вътрешен глас му казваше: “Милост от черкезин не можеш да получиш, напразно ще изложиш живота си в опасност.”

С бавни и тихи стъпки момчето излезе на чердака, обу отново имениите, приближи до вратата на стаята, в която разговаряха Кола Ас и Жечо чорбаджи, почука и със спокоен глас каза:

- Чорбаджи, ще ти трябвам ли за нещо? Време е да откарам коня до чешмата да го напоя.

- А, Стоянчо, добре че се обади. Вземи половницата и наточи още ракия, па донеси още мезе и върви си гледай работата.

Стоянчо побърза да поднесе ракията и мезето и двамата приятели със светнали очи продължиха да се черпят.

След четвърт час из портата на чорбаджийската къща се показа красив вран кон, оседлан и с юзда, която държеше здраво левент момък в селска носия и кривнат встрани калпак.

Конят стъпваше нервно и пръхтеше. Когато стигнаха до чешмата с големия каменен постав, момъкът отпусна, но не свали юздата.

Конят потопи дълбоко уста във водата и пи жадно. Наоколо бе тихо и пусто. Не се виждаше жива душа. Когато конят вдигна глава, момъкът хвана с лявата си ръка здраво юздата, стъпи на стремето, метна се пъргаво на гърба на коня и го пришпори.

В Шумен никой не забеляза кога този странен конник напусна града и като стрела се понесе по пътя за Ченгел.

Хората от Ченгел дълго време след това разказваха за оня вран кон, който като вихрушка прелетял през селото и изчезнал по пътя за Преслав.

Едни твърдяха, че конят бил подплашен и без ездач, други - че на гърба му имало прилепен човек, хванал здраво гривата на коня.

А този странен конник продължаваше да се носи като вихър по пустия безлюден път от Ченгел към Преслав. От двете страни на пътя се ширеше равното преславско поле, над което се бяха закрепили бяло-синкави облаци.

В далечината се мяркаха в начупена синкава линия възвишенията на Патлейна и Дервиша. Напред пред премрежения поглед на конника се появиха, огрени от слънцето с медно червеникав цвят вековни дъбове на оредялата долна преславска кория.

Тук конникът намали хода, кривна вляво и се спусна право надолу по стръмната поляна, осеяна с малки сипеи.

Стигна преславската бара, прегази я и пое нагоре по левия бряг на Камчията. Заобиколи развалините на стария престолен град и стигна до шосето, което първо се дига право нагоре и след това като змия се проточва по южния склон на Дервиша.

Като стигна до най-високото място, конникът спря и слезе от коня. Потънал в пот, конят пръхтеше и дишаше шумно с широките си ноздри, хълбоците му се повдигаха и спадаха, а от тях и около краката му се бяха образували сиво жълтеникави кълба от пяна.

Наоколо бе пусто. На юг Патлейна бе огрята от залязващото зад Коджа Балкан слънце. Долу в боаза се чуваше шумът на Камчията, а далече на юг блестяха белоснежните върхове на Ришката планина.

Конникът хвърли поглед на север. От Преслав към Ченгел се очертаваше като лента шосето и постепенно се изтъняваше и губеше в синкаво синята завеса, що бе забулила Илчов баир.

От взирането погледът му се премрежи и пред очите му започнаха да се въртят светло червени кръгове, а след тях му се мярна сякаш в далечината конницата на Кола Ас, понесла се като градоносен облак, подкаран от вятъра.

Най-напред летеше с белия си кон самият Кола Ас с кръвясали очи, с отворена уста, от която се подават криви като на глиган зъби.

С едната си ръка той държи пушка и стреля право нагоре, а в другата лъщи грамаден ятаган. След него препуска като глутница цял бюлюк черкези. Челата им набръчкани, очите им кръвясали и всеки държи в ръката си гол ятаган.

Конникът се сепна, като да се събуди от сън. Целият му гръб бе облян в студена пот.

Пред него стоеше Вранчо, дишаше по-спокойно и от време на време потрепваше.

Младежът притисна главата си до главата на коня и го целуна по челото:

- Вранчо, приятелю мой, време за губене няма. Живи или мъртви трябва да стигнем във Върбица преди още хората да са заключили портите и да са заспали. Да бързаме, Вранчо, Върбица на нас се надява!

И полетя във вечерния здрач този странен конник, като пришпорваше с пети потния корем на коня.

Когато в дрезгавината се появиха очертанията на върбите в Мечкарската лъка, той разбра, че вече е наближил Върбица.

Поспря и като долови шума на реката, кривна вляво по брега на Герила. Като стигна до Султанския яз, пое по сокака, който водеше право до къщата на вуйчо му, Хаджи Андон.

Спря пред тежката порта, скочи от коня и пусна юздите. Краката му бяха изтръпнали и той с мъка ги раздвижи. Отвори протката и като се хвана за перилото, се изкачи по стълбата.

Вратата на пруста бе отворена и цялото домочадие на Хаджи Андон бе заобиколила софрата и вечеряха.

Внезапната поява на неочаквания гост озадачи всички. Те станаха на крака, за да се здрависат с него, а в погледите им се четеше въпросът: “Какво те носи в този късен час?”

Време за губене нямаше. Стоянчо каза, че идва по важна работа при вуйча си.

Хаджията го отведе в съседната стая. Там момъкът разказа всичко така, както го бе премислил по пътя, за да не губи време. Тревожната вест смути Хаджи Андон, но той запази самообладание.

Хладнокръвието и практичният ум, с които се отличаваше, не му измениха в този съдбоносен момент.

- Тръгвай след мен - каза той на Стоянча и като влязоха в пруста, поиска от хаджийката да му даде полушубката.

- Вие си гледайте работата, а ние със Стоянчо ще отидем до поп Никола за малко.

Когато двамата мъже излязоха из хаджийската протка и взеха улицата за към поп Никола, дочуха шум и забелязаха хора, струпани около герана.

- Ето тук го видях. Нямаше човек при него. Сварих го да рита. След това изцвили, захърка дълбоко и престана да диша.

- Конят е мъртъв - долови Стоянчо друг глас от събралите се. Нещо го бодна като с нож в сърцето. Но той продължи след хаджията, който крачеше бързо нагоре по улицата.

Стигнаха до поп Николовата къща и след като отвориха протката, влязоха в широкия двор. Само в долния етаж се светеше.

И тук цялото семейство вечеряше. Видът на двамата мъже подсказа на поп Никола, че някаква беда ги води по това време в неговия дом.

- Болно ли имаш, хаджи? - запита поп Никола.

- Този момък е болен, отче, водя ти го да му четеш.

Попът отвори вратата на своята приемница и излезе да вземе патрахила и книгата.

- Седни, хаджи - рече поп Никола и седна на миндера.

- Отче, време за сядане нямаме. Слушай какво ще ти разправи моят сестреник.

Стоянчо за втори път разправи това, което бе казал на хаджията. Когато свърши, попът стана и решително каза:

- Вървете след мен! - излезе гологлав от пруста и тръгна през двора. Двамата го последваха. Попът стигна до протката, що водеше за църковния двор, отвори я и влезе в двора.

След малко в нощната тишина започнаха да се разнасят един след друг все по-силно и по-тревожно ударите на църковната камбана.

Застанали пред високата стълба на камбанарията, Хаджи Андон и Стоянчо гледаха безмълвно поп Никола, който като някакво нощно видение размахваше дългите си ръце, а камбаната продължаваше да раздира нощната тишина с все по-чести и по-зловещи звуци.

Камбанените удари вдигнаха на крак цяла Върбица. По чардаците се появиха мъже и гледаха къде в селото има пожар. От всички махали се стичаха хора.

Целият площад, хорището и самият църковен двор се задръсти от народ. Камбаната престана да бие и последният удар отекна в нощта.

Със затаен дъх събралото се множество очакваше да чуе какво ще каже поп Никола. Изморен, задъхан, с разкопчано расо и разрошена брада, той започна да слиза по стълбата и като стигна до средата, изправи се и хвърли поглед към събралия се народ.

По огряното му от светлината на фенерите лице се четеше повече тържественост, отколкото ужас. Настана мъртва тишина.

- Братя, върбичани - прозвуча в тишината мощният глас на поп Никола - тъмен градоносен облак е надвиснал в тази нощ над Върбица! Провидението ни изпраща голяма беда. В тази тъмна нощ по пътя от Преслав към Върбица се приближава гладната черкезка банда на главореза Кола Ас! Тази глутница идва тук да оплячкоса нашите домове и да опетни честта ни! Извикахме ви тук всички да решим как да действаме, та да спасим имота, живота и най-вече честта на Върбица!

Тълпата се раздвижи. Млад мъж си проправяше път напред към стълбата. Това беше Минко Карабелчето, най-добрияг налбантин в селото. Покачи се и застана редом до поп Никола.

- Върбичани, - извика той с тънък глас - време нямаме! Всеки да вземе каквото оръжие има. Които нямат оръжие, да грабнат брадви и топори. Всички да отидем в долния край на селото. Да задръстим улицата и когато черкезите дойдат, да ги нападнем из засада.

Друг млад мъж предложи жените и децата да се скрият в гората на Бялград и Гайда таши, а мъжете да останат да бранят селото. В това време множеството по черковната улица се раздвижи.

Народът се раздели на две и по средата се образува пътека чак до камбанарията. Чуваха се гласове: “Отдръпнете се встрани! Направете път! Султанката иде!”

По отворената пътека се показа с фенер в ръка къдрокосият арап Едерис. На крачка след него се появи стройната фигура на Султанката - жената на покойния Топал султан.

Забулена във фередже, тя стъпваше бавно, като държеше за ръка своя син, петгодишния Мехмедали, единствения наследник на султана.

След тях с фенери и въоръжени с пушки, вървяха другите двама султански арапи. Като стигнаха до камбанарията, групата се спряха. С отмерени крачки, като държеше за ръката сина си, Султанката се отдели от въоръжената група и бавно се покачи няколко стъпала нагоре.

Изправи се с лице към народа, вдигна и отхвърли назад фереджето. Върбичани за пръв път виждаха открито лицето на красивата черкезка. Отново мъртва тишина се възцари и в този миг прозвуча звънкия глас на Султанката:

- Жени майки и мъже на Върбица, мои най-добри и верни комшии! Разбрах, че беда ви е събрала в този час. Разбрах за вашето мъжествено решение с оръжие в ръка да посрещнете душманина. Това решение ви прави чест и заслужава похвала. Но чуйте какво ще ви кажа аз, жената на Топал Султана. Не всяка свада е разумна и оправдана. Скъп е човешкият живот, от Бога е даден той. Само ние, майките знаем неговата цена.

Никой на този свят няма право да унищожава това, което не е създал. Ако мъжете раждаха, щяха да захвърлят пушките и ятаганите и нямаше да се избиват един друг. Ако майките имаха власт на този свят, убийствата и войните те щяха да премахнат.

Няма майка на земята, която без сълзи да изпраща чедото си на война. За нея няма по-скъпо на света от живота, който е създала. Няма майка на света, която без сълзи да посрещне смъртта на своето чедо.

Аз ви каня всички вас: жени, деца, старци и мъже, да дойдете в моя дом, където ви обещавам, че косъм от главата на никого няма да падне. На злосторниците, ако не разберат от дума, ще бъдат отсечени ръцете и ще получат заслуженото.

Моите въоръжени хора и вашите мъже ще съумеят да се справят с тях, ако дръзнат да вършат золуми. Това ви казвам аз, жената на Топал Султан, като се кълна пред вас в името на своя Бог, в паметта на покойния ми съпруг и честта на Гераите, в лицето на моя единствен син.

Като изрече тези думи, тя вдигна с двете си ръце своя син и го показа на народа. Огряна от светлината на фенерите и озарена от огъня на майчината любов към хората в очите на всички тя беше с ореола на светлата Божа майка спасителка.

Никой не дръзна да възрази на думите й. В душата на никого не се породи съмнение. Народът се раздвижи. Жени, деца и старци хукнаха към домовете си, а мъжете се отделиха заедно с хората на Султанката.

Цяла Върбица заприлича на разтревожен кошер. От всички улици към сарая на Гераите се понесе поток от жени, деца, баби и старци.

Всеки бе грабнал онова, което смяташе за най-ценно и бързаше към сарая. Бяха отворени и двете големи порти - източната и южната и народът влизаше в широкия двор на сарая, който приюти цялото население българско на Върбица.

Мъжете мъкнеха дървета, коли, камъни и за кратко време барикадираха улицата, която водеше за чаршията.

Разделиха се на три групи. Едни се скриха от двете страни на улицата, други вдясно зад върбите на Мечкарската лъка и трети вляво над пътя за сарая.

Скоро по пътя откъм Котел се зададе въоръжената орда на Кола Ас, готова да се отдаде на грабеж и палеж. Когато приближиха до Попова могила, забелязаха горящите огньове в двора на сарая.

Разбраха, че гяурите са били предупредени от някого и са се скрили в сарая. Но това не ги стресна. Какво по-хубаво от това за вълците, да намерят овцете затворени в кошарата, вместо да ги гонят из полето.

Не ги стресна и пушечният залп, когато приближиха барикадираната улица. Това още повече разпали техния гняв.

Кола Ас заповяда на хората си да се оттеглят назад и даде заповед Джемал Ариф заедно с част от ордата да тръгне към мястото, където е скрита пусията и да открие продължителен огън, а другите да тръгнат с него към сарая.

Зачестиха гърмежи, съпроводени с диви нечовешки викове и псувни. Кола Ас пришпори коня си и след него препуснаха множество черкези.

Ордата обиколи високите зидове на сарая и се спря пред голямата източна порта.

Зачуха се подигравателни гласове:

- Ей, чорбаджилар, отворете портите. Студено ни е, измръзнахме от студ. Пуснете ни да се сгреем на вашия огън.

Народът притаи дъх. Всички замръзнаха по местата си. В тишината се разнесоха удари на брадви и топори. Портата започна да се тресе под напора на продължителните удари.

Като стадо подплашено се втурна тълпата към сарая. В този момент, когато всички, обзети от ужас, проклинаха жестоката си участ, стана чудото.

От верандата на долния кат на сарая се показа Султанката. Забулена бе с фередже и държеше за ръка малкия Мехмедали. Слезе по голямата каменна стълба и с бавни отмерени стъпки и високо вдигната глава тръгна към портата.

На няколко крачки зад нея, въоръжени до зъби, се движеха нейните хора. Като стигнаха до портата, въоръжените мъже се разделиха на две групи и застанаха от двете страни.

Арапинът Кадир изтича напред, извади желязната заключалка на вратата и се отдръпна встрани. Мъжете от двете страни отвориха портата, която прескърца жално.

Все така спокойно, като държеше за ръка сина си, Султанката отиде напред и се изправи на прага. Черкезите се стъписаха.

- Ей хора, какво търсите тук по това време и кой ви изпрати в моя дом? - с висок и уверен глас изрече тези думи Султанката - Ако се чувствате мъже, идете да се биете срещу казаците, вместо да грабите и безчестите мирната рая. Кажете на вашия главатар да не се крие, а да се яви тук пред мен, да каже кой го е изпратил и какво иска от моя дом!

Черкезите стояха като смразени и никой не помръдна. Султанката с разперени ръце като яребица, когато нападнат малките й, извика още по-гневно:

- В моя дом вие може да влезете само през моя труп и през трупа на моя син! Чувате ли! Това ви казвам аз, жената на Топал Герая!

И като изрече тези думи, замахна с ръка и се удари по гърдите. Черкезите се дръпнаха назад. Вдигна се врява, разнесоха се псувни. Раздрънкаха се саби. Черкезите се смъкнаха по стръмния път надолу и изчезнаха в тъмнината.

Все така спокойно с отмерени крачки, следвана от Кадир, Султанката тръгна обратно към сарая, като все държеше за ръка своя Мехмедали. От всички страни към нея се втурнаха жени. Те коленичеха и искаха да целунат ръцете й, плачейки от умиление.

- Станете - рече тя кротко - не съм направила нищо повече от това, което една майка може да направи. Вземете децата си и влезте на топло в сарая, а мъжете да накладат огньовете, защото навън е студено.

Жените последваха Султанката, а мъжете се втурнаха да съберат дърва и след малко целият двор на сарая отново бе осветен от буйните огньове, около които се тълпеше народът.

Зорницата се бе издигнала на две копрали над Султанските гробища и от изток небето все повече и повече руменееше, а звездите бледнееха и угасваха. Около загасващите огньове се щураха мъже и жени и всеки търсеше по нещо загубено.

А когато слънцето блесна в прозорците на сарая, народът отново се раздвижи. Започнаха да излизат на групи от сарая и се спускаха по стръмните и криви улици към чаршията, която се напълни с народ както никой друг път дори и в най-големите празници.

Отвориха кръчмите и дюкяните. Писнаха гайди, залюляха се хора и започна всеобщо веселие. То щеше да продължи дълго, ако не бе нарушено от звъна на църковната камбана, приканваща върбичани към благодарствен молебен.

Начело с поп Никола свещениците отслужиха благодарствен молебен като отправиха горещи молитви към Всевишния, който простря десницата си над Върбица.

Затрогващи бяха думите на поп Никола. Разплака той всички присъстващи, когато заговори за подвига на майката Султанка.

Не забрави той да помоли Всевишния да благослови победоносното руско оръжие и предрече близките дни, когато мирът ще бъде подписан и над родната земя за пръв път след толкова века ще изгрее българското слънце.

Молебенът бе последван отново от всеобщо тържество, което продължи до обяд.

Към три часа след обяд като по даден знак към чаршията отново започнаха да се стичат хора, облечени празнично. Младежите и девойките носеха венци от бръшлян, чемшир и здравец, жените и бабите мушката и босилек.

Прииждаха мъже, жени, деца, стече се отново цяла Върбица, за да отдаде почит към единствената жертва на изживяната ужасна нощ.

На малкия мегдан пред хаджи Андоновата къща, близо до герана лежеше трупът на Вранчо със широко отворени очи към ведрото синьо небе.

Младежи докараха на ръце една кола и поставиха Вранчо върху нея. После пак на ръце потеглиха колата, следвани от цялото село, и я откараха до долния край при Мечкарската лъка.

Там под големите върби бе изкопан гробът на Вранчо. Зариха го в този гроб и го покриха със зеленина. И днес още това място се нарича Вранчов гроб.

В същия ден, пет години по-късно през 1883 г. отново се събра цяла Върбица да отпразнува сватбата на Стоянчо - сестреника на хаджи Андона.

Павлина, най-красивата мома на Върбица, бе неговата избраница. Присъстваха българи, турци, цигани. Стекъл се бе народ и от съседните села.

На най-почетното място бяха вдовицата на Топал султан и малкият Мехмедали. Скъпи дари ги дари булката.

Двадесет години по-късно в един горещ юлски ден в сарая на Гераите дворът отново бе препълнен от народ както в онази съдбоносна нощ на 1878 г. стекла се бе цяла Върбица и цялото Герлово, за да отдаде почит и да изрази своята голяма признателност пред паметта на Султанката, починала внезапно от сърдечен удар.

Не бе увяхнала още рядката черкезка красота и на смъртния одър тя бе все така красива както под светлината на фенерите в онази паметна нощ.

Няма нито божии, нито човешки закони, които могат да спрат народа да изрази своята почит към делото и паметта на един човек.

Противно на повелята на Корана се стекоха всички мъже и жени на Върбица и отрупана с цветя, понесоха Султанката на ръце от сарая до високия хълм на изток, където почиват в техните гробища Гераите.

Там бе оплакана тя като родна майка от цяла Върбица и положена в нейния гроб.

Днес над гроба й стърчи висока мраморна колона, ошарена с писмо, което никой от Върбица не може да прочете.

Но всички знаят и всички ще ви разкажат, че под мраморната колона лежи едно голямо майчино сърце и споменът за неговия подвиг се носи от уста на уста и от поколение на поколение като свята приказна легенда.

20.02.1961 г.