ТРУДЕН СЕЗОН

Драгомир Шопов

ТРУДЕН СЕЗОН

Уморен от неказана дума,
ти навлизаш във труден сезон.
Там се трупа опадала шума
и изсъхва ненужният клон.

Там не светят поверия стари,
но и нова религия там
не отвежда към златни олтари
и не води към никакъв храм.

Има само сънувани страсти -
сякаш бледи, неясни води.
Там за трудната думичка „щастие”
още няма открити следи.

Ала дните не носят пощада,
щом мълчиш, щом мълчиш примирен.
Примирено, сърцето ще страда,
предусетило болка и тлен…

И не вярвай, че друг ще поеме
твоя дял в неспокойния път.
Знай, че днес, в изтерзаното време,
само слабите могат да спрат.

Ти не спирай в неказана дума.
Продължавай в най-труден сезон.
Нека пада изгнилата шума.
Нека съхне ненужният клон.

Имай сили за изповед строга.
Имай воля за размисъл строг.
Ще успееш, щом в тебе е Бога,
а светът е останал без Бог.


НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИ

Ранно утро. Чакам да влезе
утрото в моята стая сега.
Може би ще го нарека поезия.
Може би ще го нарека тъга.

Зная, че то ще засвети
върху тишината на този ден.
Ще оживеят моите прокълнати поети
Едгар По и Рембо, и Верлен.

И ще видя как гарван се спуща,
отдалече дошъл с Едгар По, да е тук.
А Рембо, дръпнал връзките на свойте обуща,
ще изтръгва от тях нежен звук.

И сред всички, дочул силен камбанен звън,
сам като някакъв Пиеро смутен,
ще поглежда към града навън,
тъгуващ за своята младост Верлен.

А когато звездната вечер обвие
с плащ от нежност моята малка стая,
тези поети няма от мен да се скрият,
ще останат завинаги тук, до края.

И щом самичко сърцето усети,
че живота приключва своята груба игра,
ще ме научат прокълнатите мои поети
коя смърт за поета е най-добра.


В МОЯ РОДЕН ГРАД

Загубвам се, преди да се завърна
във себе си. Ужасен лабиринт от тишина.
И криви улички от пориви необясними.
Дървета от мълчание, в което чувам вик.
И стъпки върху слепоочията тежки
на моя ден…
Все по-далече се съзирам. Ето там,
където някакъв самотен старец
подхвърля хляб на гълъбите гладни.
Все по-далече - ето там, до къщата
със паметната плоча. И още по-далече -
до скулптурата стара на поета,
в чиито каменни ръце слънчасват
червени карамфили…
Какъв ще бъде утрешния ден?
Къде съм истински? Не знам!
Не мога още да се събера. От много време
все търся себе си и част по част -
като в разкопка - се възстановявам,
без сам да разбера
дали сърцето ми е там, където трябва…


НА ПЕТЪР КАРААНГОВ

Пада ноемврийският дъжд над бързата Струма,
над твоята къща, над градчето със малък площад.
Тихо стъпвам. Дъждът ми говори със твоите думи,
а мокра птица ме вика да тръгна назад.

Там е църквата, жълтите ридове, подпрели небето.
Бързат нощните влакове, в тях си ти.
Пазиш в ръката си августовско цвете,
което голямата зима няма да приюти.

Теб ще те приюти студената, тъжната есен
с тъмни ниви и с яворови кории.
Ще си вятър, усмивка и думи на песен.
И всъщност с теб няма да се разделяме ние.