ДА ОСТАНЕШ ВЕРЕН НА СВОЯ ТВОРЧЕСКИ НАТЮРЕЛ…

Продрум Димов

Георги Константинов е безспорно едно от най-ярките поетични имена в първия представителен ешалон на съвременната българска литература.

С невероятното си дарование той навлиза в света на изящната ни словесност още в края на 60-те години на миналия век с появата му на бял свят през 1967 година на дебютната му стихосберка „Една усмивка ми е столица”.

Още с първородната му поетична творба е забелязан в литературните ни среди, което го окуражава, отприщва завирените му творчески сили, които го карат да застава все по-често пред белия лист.

Така не закъсняват и следващите му поетични заглавия - „Обичай ме в неделя” /1970/, „Хиляди прозорци” /1972/, „Така живеят легендите”/1973/, „Лично време” /1974/ и много други произведения.

В творчеството му намират отражение актуалните преживелици на нашия съвременник, неговите светли пориви и мечти, но и болката от натрупаните несъгласия, породени от неспирните социално-психологически сътресения и конфликти, от които се задъхва непрестанно днешното ни общество.

Паралелно с това в немалко от изданията му битува властно и интимната тема, което го нарежда и сред най-силно въздействащите ни любовни лирици.

Достатъчно е да споменем само нашумялата преди години книга „Обичай ме дотук”, която още с излизането си от печат през 1992 година се разграби и се наложи незабавното и многократно преиздаване.

Да не говорим, че много от интимните му поетични проповеди бяха своевременно предрешени в музикални одежди и днес са драгоценна част от родниното ни естрадно-песенно богатство.

Десетилетия наред обаче той е любим автор и на най-малките ни читатели, на чиито неподправени детски преживявания посвети своето даровито перо.

В своите творби за малчуганите Георги Константинов показа завидното си удивително умение да вниква в самите дълбини на примамливите преживелици на подрастващите и им поднася рядко магнетично четиво.

И днес „Туфо, рижавият пират”, която грабна детската аудитория още с отпечатването й през 1980 година не престава да вълнува малките питомци. Неслучайно претърпя много издания и сега е едно от най-търсените четива за деца.

По принцип обаче в творческата си дейност поетът се стреми да обхваща в по-широк диапазон и да анализира в дълбок психологически план съвременните човешки преживявания.

Именно такъв творчески подход откриваме и в най-новата му поетична книга „Непадаща звезда”, която в края на 2020 година ни предложи издателство „Хермес”. Съдържанието й е особено в шест основни цикъла: Малко преди полунощ, Слава на дребно, Сълза и дъжд, Петият сезон, Кафе от ръж и Ветрен живот.

В тях авторът се е поставил да разграничи до известна степен разноликия характер на своите наблюдения и обощения, породени от разнопосочните напрегнати житейски състояния на нашия съвременик, заставен да диша нравствено нездравословния въздух на днешното ни объркано съвремие.

Още с потапянето ни в напрегнатата атмосфера на стихотворението „Случаен живот” тревожният пулс на авторското несъгласие и категорично разминаване с потискащата ни действителност:

„Е, малко чужд съм на пейзажа днешен.
Богат съм бил единствено на сън…
Но ще призная,
с риск да стана смешен:
обичам се такъв, какъвто съм!”

Поетът не може да понася низостта и падението, които ни притискат безмилостно и безнаказано и съсипват човека затова и стихът му е гневен:

„Аз от грижи не спя, от опнати нерви -
тъмен вятър приижда
и в моя живот….
Само аз ли се лутам в шумящото време?
Накъде е запътен
човешкият род?” /”Тъмен вятър”/

В днешната капиталическа България, както споделяше някога и Дамян Дамянов, изгонихме човека от себе си. Навред царят измами, апатия, които нанасят непоправими поразии и отчужденост във взаимоотношенията ни. Авторът се възмущава защото съвременникът ни, българинът

„Вече губи черти на родина,
на любима жена, на приятел.
Куп жаргони в езика му има,
и ни мами
с фаршиви карати.” /”Реплика след време”/

Подобно лексикално и стилно-езиково градивно покачва градусите на мирното настроение и преобладава в стиховете на творбата: „Звездна лотария”, „Сърф”, „Роден за река”, „Есенно засаждане на овошки”, „Подранила пролет” и мн. др.

В немалко страници Георги Константинов с нескрита болка ни въвежда из неспокойните лабиринти на настръхналите си тревожни размисли, без да изпада в безисходна резигнация, макар и удавен от огорчения.

Впечатляващата минорна обагреност на стиха при Георги Константинов по всяка вероятност се подклажда и от нестихващия глас на носталгията, непресъхващата тъга по безцеремонното отхвърляне на миналото.

А поетът очевидно скърби по него и логично оподобява злополучната му съдба със счупена чаша, пръснала множество беззащитни парчета. Но всичко не отива по-далеч от една утешителна въздишка:

„Желаем да разкажем на децата
Какъв живот сме имали…Какъв?
Но трудно се събеират стъкълцата.
Раняват често
и протича кръв…” /”Чашата”/

Злите пагубни житейски ветрове обаче се оказват безсилни да сломят и прекършат творческата, човешката и философска същност на поета.

Той следва непоколебимо своите непоклатими принципи и никога не губи равновесие, дори и в нелицеприятната отчайваща безпътица на днешния безперспективен ден. Жесток е натрапваният ни егоистичен морал:

„Но синьото небе ми дава сила.
В миг на провал
аз търся висота…
Навярно всяка болка ме закриля.
Когато падам,
всъщност аз летя.” /”Когато падам”/

Георги Константинов никога не остава безразличен към високите градуси на наелектризираната ни действителност, непрестанно страда за унизителната участ на народа и Родината ни, безпомощна се топи, поставена на тежки безпрецедентни изпитания, но вярва в нейните по-човешки бъднини:

„Последната надежда,
която в мен просветва,
споделям като клетва
пред стръмния ти ден:
Все някога, Родино,
ще дочакаш
най-истинската свобода.” /”Сълза в дъжда”/

И онова, което просветва, стопля гърдите ни и ни избавя, макар и временно, спасявайки ни от безпощадния пристъп на върлуващите социални и нравствени злини, поетът открива в живителните стойности на любовта.

На тези най-скъпи преживявания авторът е посветил неслучайно стиховете си в цикъла „Петият сезон”.

Творецът съзнава дълбоко в себе си магическата творческа сила на това велико чувство и го издига на подобаващ пиедестал, защото около нас гъмжи толкова безверие, отчаяние, пустота. Чувствата към любимия човек се крепят с могъща сила:

„Но все пак чувстваш,
че животът ти не е съвсем изгубен.
И тайно се надяваш
отново да си влюбен.” /”Петият сезон”/

Същият емоционален свят ни завладява и когато се докоснем до стихотворенията му „Един и същи сън”, „Пролетна случка”, „Данък”, „Пролетна пиеса”, „Нежната верига” и мн. др. , които сродяват тематично и емоционално Георги Константинов с Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев и други забележителни творци - майстори в областта на родната ни класическа интимна лирика.

Но в днешната тягостна обстановка, в която властва безпрепятствено климат на омраза и ненавист, стиховете на поета звучат твърде актуално, те са категорично реакция и сурова присъда към вземащото все по-обезпокояващи размери недопустимо обезчовечаване. Затова се налага да се вслушаме в гласа на поетичното му внушение:

„Тъй ние,
макар и различни,
еднакво трептим в любовта
и нейните трепети лични
вълнуват глобално света…” /”Глобална любов”/

Струва ми се, че трябва да се придава изключителна значимост и на стиховете му, изразяващи социално-гражданската позиция на автора, добре позната ни и в много други негови творби.

И този път Георги Константинов не изневерява на своя творчески натюрел, като поставя в заслужен осъдителен прицел нравствените недъзи и агресивната уродливост, които намират все по-благоприятна почва за виреене като вредни плевели в днешната изоставена българска морална нива.

В тази насока той е завоювал вече едно доста респектиращо присъствие в родния ни хумористичен и сатиричен жанр, боравейки подчертано професионално, атрактивно, особено със самоиронията.

Тази примамлива страна от своя талант авторът ни е показал с вещина в цикъла му „Кафе от ръж”. Сърцето му се раздира от гняв и възмущение, предизвиквани от поруганата социална справедливост, необуздаемата арогантност и долнопробни измами:

„Екранът от корупция трепери.
Но вместо да се възмутя на глас,
шептя: „Как няма давлавери,
в които да учасвам в тях и аз?” /”/Кафе от ръж”/

Перото му е безкомпромисно и жигосва плъзналата повсеместна безнравственост и упадък, особено в сферата на духовното ни битие.

Поетът е вбесен от връхлетялата ни брутална комерсиализация и морална деградация, които маргинализираха и натикаха културата в хунизителния пренебрежителен ъгъл.

Затова и строфите му се задавят от неукротимо недоумение:

„Каква поезия в години меркантилни?
Какъв театър? Гледаме си мач.
Офелия се снима в порнофилми.
И Хамлет днес е гробищен пазач.” /”Труден въпрос”/

Отрадно впечатление прави Георги Константинов и с генетическата сроденост на поезията му с удивителното откровение и разголване на душата на нейния автор.

От подобна канава е изтъкан най-чистосърдечно и последният цикъл на творбата му - „Ветрен живот”. В него поетът общува искрено с читателя, правейки равносметка на дългия си житейски път.

Погледната в тематично-емоционален план, по отношение на своя стилно-езиков изказ „Непадаща звезда” наистина напомня за високите професионални критерии на автора при отразяване на обезпокояващия социално-психологически облик на днешната ни действителност.

Поетът си знае цената, отстоявайки себе си, не парадира с някакъв самоцелен и тривиален художествено-естетически инструментариум в поезията си, за да демонстрира показно богата литературна култура, с каквато безспорно разполага в завидно изобилие.

Със силно въздействащите си поетични и морални внушения изданието играе ролята на неоценим нравствен барометър на нашия нечистоплътен ден.

Умелото поднасяне на симбиозата от парлив социален изблик, интимен свят и горещ сатиричен език, прави творбата изключително актуална със съдържанието си, утвърждавайки високия творчески ръст на поета.

4 април 2021 г.