Петко Каневски

Предговор към книгата на Мая Вапцарова „Арена” (2017)

Познавам Мая Вапцарова от дълги години. Непоколебимата й  устременост към  истината  виждах в живота, във филмите й, но никога не съм предполагал, че тя е населила с нея оригинални, разпознаваеми стихове.

Това е нова заявка за присъствие, за неотстъпчивост от избраните житейски стойности - извечните, завещани от предците, както и от божествената мярка за Човек.

Поетът у Мая търси и изживява своя личен смисъл основно чрез процесите извън егоистичното себеимане, като разширява все повече и повече взора си, усета си,  действеността си към онова, които други биха нарекли скучновато „обществен дълг”.

При Мая Вапцарова дългът е повик, потребност, растеж. Той е виталната, а не  сковаващата  страна  на  личността, чиято категоричност е мост между изживяване и дело.

В рамките на един текст въпросите и отговорите се препокриват, изтривайки излишните лутания и блянове.

Символите са изчистени  от сфуматото на двусмислята и имат острота, която не търпи  възражения. „Това  съм  аз?!” - заявява  Мая  и  без да ни даде възможността да я доизмисляме, отговаря „А аз съм кръстопът.”

Кръстопътищата  вещаят  сложна  съдба,  ако  не  трудна, то със сигурност борбена и  задължително изпълнена с бдителност, мъдрост и сила.

„Прескочих нечии  представи. Не стигнах  своите…”  -  заявява  творецът на своя живот, отдаден на недостижими критерии за съобщество, в което можем да бъдем себе си само ако сме по-добрия свой вариант.

Амбицията, боричкането по стълбицата на успеха и компромисите по пътя променят хора, отношения, нрави - предупреждава авторката, но и се осланя в своя път на вродената си човещина.

„Помни ги само оттогава, когато сте били в един и същи ред” е не само реабилитация  за присъщите за  всеки  един от нас  житейски грешки, но и оставане в чистия свят на  младостта, на началото на всяко нещо  -  било то  приятелство, творчество, работа.

На Мая е чуждо „лицемерното везмо от мъдрости”.

Нещо повече, тя го презира чрез пряма действеност и не признава оправданието на  философската понятийна разтегливост.

„Пазете се от  мислите „въобще” - предупреждава авторката с цялата отговорност на знаещия и можещия откровеността.

Тъгата й „подир смисъла” е друго нещо обаче.

Яснотата, светлината, идещи от високия критерий свише, са жизненоважни и не бива да бъдат засенчвани от потока на натруфения ни и лъстив земен  свят.

Затова тя казва, че би била „зла, ако се усмихвам на безсмислици”, „да се подувам от излишествата без сърце”. Прямо, честно, предупреждаващо.

Основните земетръсни зони за Мая Вапцарова са териториите на Съвестта, Времето и Истината.

Неотделимо завещани й от нейните сродници, в стиховете й тези три понятийни лъча са възел, който не е за посичане, а за скрепяване със сърце.

Тя се безпокои за всички хора „непостигащи времето си в аванс” не поради днешната модерна алчност за случване, а от спада в градуса на мечтите, от умирането им в зародиш, от понижаване на вибрациите, от спъването на летенето.

Героинята й самопризнателно въстава срещу всеки  комформизъм: „Забравих си дори мечтите”.

Важността на това да сме „своето сърце” не идва от поетическа сантименталност, от женска слабост или от желание за житейска леснина.

В поезията на Мая Вапцарова няма ниши със застоял въздух или с главозамайващ блясък.

Нейната дума реже точно там, където иска, без да се оглежда за сиамските близнаци на лицемерието. Стрелата на казаното лети много над тях.

Може би затова лирическата й героиня издълбоко познава онази „тишина, в която няма  кой да назовеш по име”.

Цената на тази тишина е скъпа.

Но „самотен ли си като бяла  птица сред гарвановите ята на злобата?”,  значи си богат с опазено достойнство, с честността на изправеното чело и с бъдещето.

„А е страшно да не се лети” - алармира ни поетически  Мая.

Самотата  на  творческата сила е особена вселена, в която усещането за време - пространство, лично-обществено, търсено и постигнато е с космически  измерения.  „Моментите ми в рамка не стоят. Огромни са като живот. Или ги няма…”.

Имането и нямането са двете страни на една и съща монета с лика на Живота - тук и сега, и отвъд.

„Защото поменатите са живи” - илюстрира несекващата връзка с миналото, но и извиква в съзнанието ни отговорността й към паметта на Никола  Вапцаров.

Ненапразно афористично звучи нейният призив „Пазете личностите, за които не сте открили синоним за власт!”.

Всяка самопроверка на съзнанието в днешно време би дала отчайващ  резултат.

Колко са чистите, истинните, любящите около нас, които блестят в мислите ни?!

Тревожни са отговорите, затова чувам в тази  книга: „От слабостта ви сила ще си  взимам сред подлостта да ви направя  честни”, защото „за  всяка подлост имаме  похвала” и „се променят правилата на щастието”.

Камбанено звъни тревогата от базовата деформация на общество и личност.

„Изчезват градовете на духа” - ще запомня това стряскащо заключение на Мая Вапцарова и ще бдя за всяка малка или голяма съвременна Атлантида.

Писана не от сега, книгата предсказателно изрича настоящето, което  е, меко казано, тревожно - „И гине чувството за правда. Живее чувство за терор”. И това ако не е провиждане в механизмите на общественото падение!

За жалост, тези думи днес са неопровержима истина.

Цялата ни информираност, обстоятелственост, разточителност, забързаност са напудреното лице на сърдечна глухота, на нарочна слепота за плахите детайли на човещината, на надменна инертност в постигането на истината.

Ето как изрича това авторката: „А всички тези доказателства и дати са куршуми в явното ни безхаберие. Куршуми от поезия изляти. И от чест.”.

Уморена от външното, закопняла за истинното, Мая Вапцарова с детска чувствителност и с женска мъдрост ни пита „Не зажадняхте ли за свое слънце?”

Колко простичък въпрос и в същото време обемащ в себе си цялата сложност на  щампиращото ни съвремие.

Отговорът, който душевното й стремление към светлина дава само за себе си, е  едновременно поразяващо притихнал, но и действен образ - „а по вселенски Битието ми отвръща, че съм пролет”.

Реабилитацията на Вапцаровата пролет минава през личния съдбовен кръвоток на Мая,  през будната й интуиция за правда и виталност.

И сякаш за да потвърди мисълта на Киркегор: „Цялото твое съществo представлява противоречие. От него си в състояние да се измъкнеш единствено посредством или -  или“,  Мая Вапцарова захвърля в лицата ни жизненоважна  дилема, стояща както пред цялото човечество, така и пред личната  деятелност на всеки от нас.

Или „строим мостовете над историческата пропаст, погълнала много епохи” -  или -  „или сме дотук - бъдещите робинзоновци. Така ще бъдем по-изгодни на планетата.”.

Без никакво прилепчиво съжаление за технологичното безсърдечие на времето, което нейният голям сродник възпяваше в зората му, Мая Вапцарова мисли планетарно по  новому.

Тя е немалко скептична за бъдещето, въпреки неотменната си вяра в светлия идеал.

Може би точно затова не предава завещаните й вече ценности. Честността не може да  бъде нито изменчива, нито изменник.

Просто птичият поглед над процесите помага на авторката да вижда по-ясно истината, защото Времената са се изменили бързо, опасно и объркващо.

„Войните днес са сложни” звучи по-скоро тъжно, отколкото назидаващо, защото такива войни повличат след себе си не само в страданието, но и в неяснотата, в духовната безпътица, стигаща не до подвиг, а до личен и обществен крах.

Загубата на чувствителност е опасна в космическата ера на човечеството - „не разстояния, а сърца ни делят” -  подсеща ни поредният дълбок и мъдър стих.

Своеобразна събирателна точка на крайните състояния на съвремието, Мая Вапцарова живее между тъгата и оптимизма, търсейки Средния път на истински човешкото,  сърцатото  случване  на  всички  нас  като  общност.

От „празна раковина днес е съвестта” до „Човечеството приближава към Човека” се разполага коритото на пълноводната житейска река на авторката.

Тази река бавно, но сигурно помита по пътя си наносите на привнесеното мислене, на подозрително спокойното равновесие, за да бъде нейната владетелка себе си, но само сред Човеци.

По-малка мярка за Мая не съществува, ако и да е ясна болезнената цена на всяка крачка от подобен безкомпромисен път.

„От всички болки най боли излъганата истина” - вречена в истинността на думите и делата, Мая Вапцарова ни среща с ярката си и категорична представа за поетичното.

За нея поезията трябва да „виси в душата като окачено копие, като бесило, като кръст.”

С такъв духовен и естетически еталон Мая  Вапцарова създава своя словесен свят.

Кръстопътна поезия, кръстопътна съдба, трудна, но и благодатна със срещите на различията, на противоречията и на възможностите за отстояване на човешкото.

Мая не се примирява с еснафското, пресметливото, безлично живеене „без образи” и залага цялата си жизнена сила и творческа енергия в отстояването на един по-хармоничен свят на ярки  личности: „Аз вярвам, скоро ще проблесне всяка лична светлинка в огромното ни цяло.”

Вярвам на такива думи, вярвам на Вярата с главна буква, защото е действена, будна, тревожна, любяща.

И искрено се надявам, че поетичното слово  на  Мая  Вапцарова ще отвори много  сърца към  болезнените истини за нашето време и за личните ни отговорности.

Казаното в книгата има клетвена тежест пред паметта на предците, пред изпитателните  очи на будните съвременници и пред високия дух на неродените още.

„Една огромна Честна дума” е тази поезия!