НАГРАДАТА

Вера Костадинова

Съдбата я срещна с един мъж- някогашен хубавец, сега лежащ безпомощен и разяден от метастази. Повериха й го. Влада никога не се беше грижила за болен мъж. Прие го като родител, като близък приятел.

Бързо се сприятелиха. Той я изучаваше. Гледаше я с все по- нарастващ интерес. Говореха за всичко - за книги, за музика, за история. Очакваше я. Тя се справяше с такава лекота. Първоначалното притеснение и в двамата бе преминало.

Спечели доверието му с откровеността, с чистотата на погледа. Харесваше я. Той, строгият бивш шеф, сега започна да се усмихва. Даже веднъж й каза - Искам да умра в прегръдките ти.

Влада само се усмихна и среши оредялата му коса. Чувстваше се лек като перце в нейно присъствие. Никой досега не можеше да го накара да изпълнява каквото и да е. А тя успяваше. Слушаше и правеше всичко, което искаше от него.

Тя искаше само едно- да й се усмихне. Една сутрин като я гледаше сълзи замъглиха погледа му. Една се търкулна, после още една и още, и още…

Влада тревожно го погледна - Боли ли те? - Не! Плача за теб! - отговори. - Недей… Научих те да се усмихваш… - тихо прошепна.

Беше прекрасна майска утрин. Слънцето закачливо надзърташе през прозореца. Чакаше я. Трябваше да дойде всеки момент. Знаеше, че Влада е винаги точна. Ето я. Тук е. Тя!

Усмихна й се. Даде му лекарствата. Беше приготвила и закуската. Искаше да й каже толкова неща. - Хайде, една малка лъжичка за мен, сега още една за теб…. За мен ли?!

Главата му килна. Задави се. Влада го прегърна. С едната ръка го държеше, с другата го потупваше по гърба…. А той я гледаше вече отгоре….

Мечтата му се сбъдна!