В „Екстаз” всичко е истинско. И болката. И светлината след нея. Всичко. В „Екстаз” няма място за мними приятелства, за маски, напердашени от фотошоп, за криеници (зад чужд профил), за сълзливи пожелания, за „ох, че гениално!” и „ах, колко си талантлива!” (Facebook прелива от легион подобни „генийчета” и талантливци). Мина Карагьозова е толкова драстично искрена, че реже като с бръснач. Думите й са обикновените наши думи, но изпод перото й излизат наистина режещо остри. Как става така? Неизвестно. Някаква алхимия вътре в словото се извършва, която го преобразява. Тя идва от човека, който пише.
Преди време Мина Карагьозова подхвърли в разговор, че през последните две години е минала през психологическа бариера, отвъд която вече не желае да се съобразява с никакви конюнктурни тенденции в литературата, че е решила да пише „едно към едно”. Така и пише. Но работата не е само в това. Писането „едно към едно” тласка пишещия към следваща бариера за преодоляване - да пише за онова в себе си, което повечето хора дори не забелязват или отричат, тоест за своята сянка. Мина Карагьозова преодолява с лекота и тази бариера. И от тук, струва ми се, започва алхимията, която превръща обикновените думи в режещо остри думи, в думи, които преобразяват, в думи, които лекуват. Алхимията се прехвърля върху човека. Мина Карагьозова осветява сянката - и сянката изчезва. Става светлина.

д-р Елена Алекова