Светлана Супрунова

превод: Тихомир Йорданов

***
В прозореца от сутринта
почукваше дъждът от вчера.
Надрасках нещо във листа,
безсмислено е то наверно.

Но той защо почуква пак -
отмерено и все тъй тихо.
И, уморена, в този такт
ми идва да не пиша стихове.

Какво ли в него недочух?
И чий привет, чие ли слово?
Безпомощно напрягам слух,
загледана в прозореца отново.

Пък той заплиска изведнъж -
заудря силно по стъклото.
Сега разбрах, че този дъжд
така ме блъска и в живота.

***
Душите ни отлитат, черупките са тук.
Приятел мой - и той замина.
Сподири го тогава друг.
Побягнаха в небесната чужбина.

Че ме изоставят, аз не ги виня.
Опадват си листата пожълтели.
Притегляна от земната постеля,
държи ме работата на деня.

Привлича ме ей тази жар.
И портичка разсъхната, пътеки.
Тук даже вятърът ми е другар -
за него съм привързана навеки.

Загледана във облаците, пак
осланям се сега напразно
на свят различен, като похлупак
захлупващ кръстовете разни.

В небето няма място и за тях.
Покоят там е за безброй години.
Там цвете не цъфти и няма страх
напразен, че животът ще премине.

***
Тук няма къщи, а сайванти,
обраснали с трева така
затънтени места, че там ти
не виждаш живинка.

Горяло е и прегоряло.
Животът станал е на прах.
В корията, там още отначало,
огромни гъби аз видях.

Не съм ги виждала аз лани.
Нехайна, както всеки път.
Преди войната, несъбрани
от дядо ми… Растат…

***
Прахът се наслагва свирепо.
Картечница чува се пак.
Превзе този град, тази крепост.
Получи и паметен знак.

Завърна се, дето се вика,
от ада човешки почти.
Погребаха вчера войника
и пиха за „Бог да прости”

героя в неравната схватка.
А днеска безпаметен внук
на голата празна площадка
продава медалите тук.