ЗЪРНА КЪМ НЕБЕТО

Петър Лозанов

Из „Януарски тайни” (1980)

ПОЗНАТИ НЕЩА

За гората ще кажем: мъдра.
За полето: че е добро.
Надарени с премного хубост,
те изглеждат без имена.

Януари флейти надува.
Юли с хладна вода струи.
Невъзможно е да избягаш
от следите на есента.

Искаш с думи - необяснимо;
с цвят започнеш - почти пейзаж;
житен клас - братче на явор,
под водата расте дръвче.

Най-накрая си казваш: нека,
ще ме мъчи, но докога,
неродената още идея
за познати наглед неща.


ПРЕДИ ДА МЕ ДОКОСНАТ ПТИЦИТЕ

Не виждам сняг на покрива. Небе не виждам.
И себе си. Нали съм песъчинка някаква,
в съмнение за свойто „Да” се утешавам -
и ураганът от една хралупа тръгва.

В началото - коприна къса и люлее
перо на птица, детски глас под стряха.
Замаян от движение или обречен
така - зърна да сея с длани изкълвани.

Най-после вятър, дъх в дъха, дъждът
прииждащ -
илюзия за безтегловност и потоп.
Не си припомням мигове, а въртележката
на непрекъснато люлеене и падане.

Къде ще ходя в други времена и в други
земи! В очите клюнове, пера се мяркат.
Преди да ме докоснат птици с гласовете си,
летят зърна от дланите ми към небето.


МЕЛОДИЯ

Среднощ. Спят алени петли.
И само бухали в гората.
За отбелязване е: лунен лъч
опипва телеграфна жица,
трева лежи до пъдпъдъци,
над хълмове и тъмни ниви
спокойно диша тишината.
Това са мигове, когато
идея зрее, сочна мисъл
и неочаквана, несбъдната
мелодия за късни нощи.
Дали достигат тези мигове
до ято скучни карабини
и писък на строшени кости?
Спасяема, но неспасена
изтича кървава сълза,
пълзи по телеграфни жици,
по улици, край празни къщи.
На вестниците с днешна дата
блестят парченца от луна.
И в същност, искаш и не искаш,
тъй идва в сънища нестройни
мелодия за късни нощи,
но с малко злоба най-накрая.


ДОБРОТО БЪДЕЩЕ

Доброто бъдеще - оглеждаме го като мида:
Каква ще бъде формата, цветът, сърцевината.
Градини с рози, райски сънища и минерална
вода - да полекуваш днешните си рани.

Картините на детството. На тишината лекото
движение към мъртва точка. Жив ли си,
не си ли? -
сам, под небето на чадъра, до звъна на капките.
Е, малко е небето, но е топличко и сухо.

Семеен кът, отнесен от дъжда - ако поискаш
пристанище за уморените ръце и тяло.
Скок в пропастта, без бавене и плетеница
в пряспа,
и слепешком по вярната следа - но ако
можеш.

Доброто бъдеще - върви към нас, дори се
качва
по стълбите, играе с дъщеричката и котката.
Далече от дъжда, без рани -
как да не повярваме
в доброто бъдеще! А после във какво?


КАКВО Е ЗАЛЕЗЪТ

От тук - до осем вечерта. Защо е залезът в гората
за отшумялата пътека, за вик от камъка роден?
На кон след бягащата мисъл. Опитай се,
дали ще можеш
да махнеш с вейката зелена, вместо с камшика
полудял.

За мен и теб какво остава? Едно оглеждане
например.
Спокоен разговор за мирис, усещане и благодат.
Два бряга сме - на километри,
два изстрела - от тъмнината
до счупени рога еленови и вълчи вой срещу луна.

След разминаване и срещи, с часовници
или случайно,
топи се лед на бавни капки, два чифта длани
изгорил.
Ако не видиш - няма друго, като помислиш -
сякаш нищо,
а истина неразгадана под камък иска да кълни.

Отдалечават се ръцете ни. Защо е залезът в гората?
Проглежда, тръгва и умира пътека в нашите очи.
За мен и теб какво остава? Едно учудване
и после -
слепец да си, върви и слушай как диша
в стъпките пръстта.


В МЪЛЧАНИЕТО

Когато думите не казват нищо,
идва буков лист -
наш домакин и гостенин от есен жълтоока.
Кръг-кръгче над глави и шапки, приземяване
до възлести ръце, далече, в края на градчето.

Не завистта към буковия лист, от вятър духан.
Спокойствието на тревата. Мъдростта на кълна.
А после светлина, как тича през листа
и клони -
за нас и за пътеката, изгубена в гората.

Да постоим така, затоплени от слънчев лъч
и вино.
И точно днес. На маса с буков лист и есен
жълтоока.
Това ли е мигът? - от север в юг, от сняг
към огън,
чак до мелодията на дъжда прощален.
С вас - винаги и всичко. И в началото на края.
Когато думите не казват нищо. И тогава.
Сега пред „Сбогом” и „Довиждане”
да помълчим -
в мълчанието пеят птици и светлее нощ.


ПЪТ МИНАВА ПРЕЗ ТРЕВА

Път минава през трева. Покрай път расте трева.
Кажеш го и изведнъж нещо друго те смущава:
тръгнеш път да извървиш, стъпките си
не познаваш,
ето по тревата бавно пада чуруликащ звън.

Колкото и да си вещ, пак не можеш го разбра:
в облак врязани крила и от слънце позлатени,
камион надбягва влак, та макар да е от време…
Не умира този свят в пъстра сянка на върба.

Който чуе бърз поток - от какво ще се спаси?
Удар на скала в скала. И дъхът е още топъл.
Миг напред и миг назад - всеки ще пресметне
точно
малко ли е подранил или малко закъснял.

Тръгнеш ли веднъж на път, не умувай за какво.
Раната без кръв боли. И въздишката е стара.
Може с алени коне себе си да изпревариш.
Път минава през трева. Покрай път расте трева.


ЗАВРЪЩАНЕ ПРЕЗ МАРТ

Предусещам го отдавна: мека пряспа е покрила
черни вежди, тежки длани. Името ми не личи.
Безразлично и студено. Не разбирам и не зная
плаче ли за мене някой или зимен дъжд вали.

Заледено тупат стъпки. През огради и дворове
стрехите-клюкарки питат: „Кой си и защо дойде?”
Нито хора, нито вълци. Само посиняла зима.
И дъхът ми е сираче до заключена врата.

Ако можеше да има огън, две-три съчки огън,
тъничък, едва дочуван, като ручей сладък глас.
Преспи, зими и пространства само с поглед
се стопяват.
Някой чука по стъклата на затворени очи.

Март ли иде? С март ли искам при света
да се завърна?
Нищо няма да говоря. Ще съм ослепял и ням.
Как тревата е зелена! Как водата е студена!
Цвят расте до черни вежди, но замръзва като лед.


ЛЯТО В ЗЕЛЕНАТА НИВА

Първо трепти маранята. Пътят на две се дели.
В едър план - сини могили. Групов портрет
на скали.
Длан пред очите горещи. Казвай си: знам
наизуст -
цветно е южното лято и е приятно на вкус.

Сам ли си - сам посред нива? Мак до сърцето
расте.
Свят се усмихва замаян и се завърта край теб.

После дъждът по пейзажа - едър и точно сега.
Само да духнеш на облак и да протегнеш ръка.

Лято в зелената нива. Въздух и цвят като смях.
Обедно слънце и още - нежна по женски земя,
люлка на всички поети, вкопчени в пръст и вода.
Може за тях да си спомнят в десет по десет лета.

Случай, съдба ли, какво ли? Като при смърт
и любов -
ти си последният воин, паднал в последния бой.
Спряло чукчето да чука, нива и цвят не шумят -
тежка глава си положил точно на лявата гръд.


ПРИБЛИЖАВАЩА МИСЪЛ

След гълъба на Пикасо, тъй осезаемо и близо.
Без дъх останали Икаровци, с почти изгарящи
крила.
Но не чак толкова и бързо, че даже родният
ни дом -
играчка от картон и глина - след вятъра
да се изгуби.

Далечното е в същност мисъл, която в нас
се приближава.
Не можем да й кажем стига -
до идващия ден по-лек.
От нежност и лъчи изплетен, или за втори
път роден,
светът в очите ни се вглежда, тъй осезаемо и близо.

Очи в очи, но не нарочно, и не забравя за ония
земя, небе и лунни нощи, и обяснения в любов.
Обичат ни и ни почитат все пак за мъжките дела.
Маслиненото клонче в нещо единствено
ни задължава.

И пак далечното е мисъл,
която в нас се приближава:
играчка от картон и глина, и светла рязка като път.
Крило, раздърпано от пламък, докосва топлата
земя -
грижливо гледана градина сред хаоса необитаем.