ИЗ „ВИСОКОСНИЯТ ДЕН” (2018, 2020)

Габриела Цанева

***
Нощта е вън, зад завесите -
обляна от бялата луна.
Сгушила е в шепи
цялата земя.
Мракът бавно изтънява,
като скъсан плащ,
като мираж,
като черен сняг,
като бряг,
залепнал
на клепача.

Чакам утрото -
не е кълвача,
капе
тишина.


ПАЛИТРА

Пълня тавата на спомените си
с яркожълти глухарчета.
Пълня каните на очите си
с теб и разплитам възела
на сухожилията ти,
разплисквам гладкостта
на кожата ти,
разтривам юмрука ти,
докато кълбото на дланта
се превърне в пръсти,
с които ще ме галиш…

Цветовете на възкресението
туптят в очите ми.
Златното великолепие
на слънцето се разлива
по страните ми,
капе -
като мед по порцелан,
лепне -
като варак по черупка.
Синият прибой
на небето се плиска
в ушите ми,
пищи
виолетовият залез,
яхнал вълната на светлината,
някъде на границата
между 400 нанометра
и мрака…
Трака
вятърът в короната на бора,
мирише на смола
и полет
палитрата ми се пълни,
звездите се разсипаха -
като минзухари греят,
събирам ги,
пари в дланите ми,
усещам болката ти,
търся цветовете на възкресението,
тишината пулсира
със звука на дишането ти
и само червеното
на изгрева липсва -
като символ на истина,
на чудо, на вяра,
или като цвета на кръвта.


***
Плътта -
като калъф на цигулка
ме стяга,
убива музиката
на скритите ми
струни,
превръща я
в тракане
на часовник,
от който
миговете
бягат.


ВЕЧЕ ВСИЧКО Е КАЗАНО

Вече всичко е казано,
и написано,
и разказано.
Всички измислици,
всички орисници
вече са приказки,
събрани в книжки.
Всичко приказно
вече е стих.
Думите, като дрехи,
подредени в шкаф,
дремят.
Сиво и глухо.
Опустошение.

Какъв е смисълът
от бягство в думите,
от търсене,
на светове
от ваене
на образи,
от лов
и галоп
на рими,
от нямо
„кажи ми”,
„обичай ме”,
„прости ми”…
Всички тропи
тропат затворени
в еднакви изречения,
прегорени,
прогонени.
Всички метафори,
изтупани от прах,
са повторени,
преговорени,
претворени.
Всички сравнения,
като мъртви спят…
Всички епитети
изгубиха цвета си,
аромата си,
вкуса си…
Строфи-
катастрофи…
Подреждам
и търся мелодията на думите,
стъпката, ритъма, звъна,
магията;
търся -
двусмислие,
и дълбокомислие;
внушение
и изкушение…
Търся -
цвета на звука,
мириса на образа,
докосването на светлината…
И се крия
в крепостта на мрака,
който трака
зад миглите,
зад ирисите,
и още по-дълбоко,
някъде зад епифизата,
където е свърталището
на въображението,
където, със зрението
на третото око,
ще позная отражението
на живота
И крея…

Думите думкат под скалпа ми,
стържат чистата кост на черепа,
драскат кората на мозъка,
скрити в гънките
спят.
Думите тихо сънуват,
тихи, рисуват -
живот-провал,
дим над супа,
луда крава,
пробито сърце,
разбит нос,
плакат с въпрос:
има ли избор птицата -
да лети?
има ли избор змията -
да пълзи?

има ли избор реката -
да дълбае земята,
да зове морето,
да бразди тишината?

има ли избор овцата -
да дава мляко,
да къдри вълна,
да блее с тълпата?

има ли избор кактуса -
да боде в мрака,
да цъфти в пустинята,
да кърви в плътта?

има ли избор звездата -
да свети в космоса,
да гори водорода,
да роди живота?

има избор войникът -
да спаси живот,
или -
да го взриви.


ПРИБОЙ

Веслата тихо тракат,
прегръщат мрака на водата,
преглъщат мокра плът
и разстоянията бягат…
Гръбнакът скърца,
крив като кобилица,
мазолите потъват
в дланите,
бедрата хлътват надълбоко,
горчиви, като разкаяние…
Гърдите се издуват
от безсъние, безсилни
да се борят с въздуха,
клепачите висят
като обесени -
очите се напълниха
със есен…
Днес съхне дъжд
върху косите ми,
къдриците се
впиват в раменете,
краката ми потъват
в пясъка
и газя
по прибоя
до разсъмване…


***
искам да съм дърво
и птици да пеят в клоните ми;
искам да съм дърво
и да бъда сянка в пустинята ти;
искам да съм дърво
и да те галя с листата си,
но ти си дърводелецът,
който ще ме направи на мебели…


НЕБЕТО ПАК Е МОКРО

небето пак е мокро -
като мръсна гъба,
дъждът се стича
през стиснатите
пръсти на облаците
и капе върху
напуканите устни
на земята -
изстисквам го
и вземам:
аромата
на чувствеността,
разкъсването
на сетивата,
ада
на чакането,
затръшнатата
врата
на миналото,
писъкът
на надеждата,
воят
на забвението
и вината
за всички
пропуснати
животи,
които
можеха
да се случат,
ако
небето не беше
мокро,
въздухът не тежеше
от дъжд
и мъхът върху бузите ти
наистина беше прасковен…

небето пак е мокро.


***
мълчание
над кръстовището - крушка
вместо светофар


***
тишината тежи
от песента на
щурци