БЯЛО МОМИЧЕ

Петя Цонева

Из „Белият час” (2021)

БЯЛО МОМИЧЕ

Той така я рисува, че тя се роди отначало -
беше бяло момиче с коси като зрял ечемик.
И звънеше в полето, от късния дъжд натежало,
на една чучулига далечният есенен вик.

Времената не бяха щастливи. Светът се трошеше
и си тръгваха хората тихо, един по един.
Но художникът палеше свойте бои като свещи
и рисуваше обич в остатъка лененосин.

Беше толкова топло, че пламъче близна платното
и се втурна нагоре в небето. И спря да вали.
Той обикна жената, с която започва животът.
И така я обикна, че почна смъртта да боли.

Хоризонтът съблече на лятото златната броня
при нозете им. Дишаше крехко човешката тлен.
Беше станал животът така непосилно огромен,
че да няма къде да се скриеш на другия ден.

Беше късно, но помня кога се родих отначало -
чучулигата пееше в нива със зрял ечемик.
Беше есен. Сега пролетта е почти разцъфтяла.
И те чакам, по-жива и бяла от сбъдващ се миг.


ТРАЙНИ НЕЩА

Вярвам в няколко истински, трайни и светли неща -
в златокория хляб и амвона му, пукнат в средата;
в пътя, който дори да не стигне до близка звезда,
се разстила по цялата длъж на планинското лято.

Вярвам в онзи неидващ, несбъднат акациев миг,
който чакам да дойде. Да чакаш е винаги сладко.
В тишината, която е толкова истински вик,
че събраната болка покълва от букова ядка.

Вярвам в зимата - в нейния бял като стих декупаж,
в който птиците стават криле на сакатите клони.
И че целият сребърен щрайх на живота е наш,
и когато засвирят цигулките, плачат икони.

Вярвам в бялото. В тънката струна на късния миг,
по която се стича на утрото бялата капка.
В белокрилия вятър, звучащ като песен от Григ.
На кокичето в малката, бяла памучна забрадка.

Вярвам също и в тъмното - тъмното има душа
и дори да угасне по изгрев, душата му зрее.
А край нея лъчите на слънцето бавно кръжат
като златни корони, обрамчили куп слънчогледи.

Вярвам в Бог. В мрака, който зачева небе и земя,
и във гълъба бял, който после над бездната литва.
Вярвам в тайната, празна обвивка на дворна змия,
в битието, което е вътрешен свят на молитва.

И когато се пръсне на прах нафталинен нощта,
и когато се свърши небето, и с него - земята,
пак ще кажа, че вярвам във няколко трайни неща -
в златокория хляб и амвона му, пукнат в средата.


СТОГОДИШЕН ДЪЖД

Сто години валя. Сто години останах без суша.
Всеки миг се втечни в многолюден и тъмен безкрай.
Аз те слушах. И капките слушах. И себе си слушах.
И валя сто години - а беше средата на май.

И животът омекна. Изплака си всичките думи.
После - всичките хлябове, сетне - и всички деца.
От червения восък на няколко мокри зокума
си направихме нови, подводни, безбрежни сърца.

Сто години обичахме с тях. И обичахме много.
Светлината събирахме с теб в океанския мрак.
Бяхме първата клисава глина в ръцете на Бога,
Който в лятната бездна земята създаваше пак.

Сто години домът ни потъваше все по-дълбоко
като зрънце на черните миди във гладната паст.
И сега е тъй бял, че безценната бисерна стока
струва колкото всичко потънало. Колкото нас.

Сто години подводни камбани по празници пяха
и животът бе златно мехурче от дъх на човек.
Дъждовете ни бяха вечерна и утринна стряха.
Сто години живяхме. И нямахме Ноев ковчег.

И когато отново настана голямата суша,
и застърга с крила скакалец в избелели бодли,
ти си тръгна с дъжда. А пък аз продължавам да слушам.
И дъждът на сърцето ми няма да спре да вали.


БЯЛАТА ПТИЧКА

Есента своя струнен концерт от крила композира -
върху правите жици са кацнали ноти безчет.
И една по една, всяка трепва, започва и спира
като драснат набързо от Моцарт величествен ред.

А под тях моят ден накуцуква и пак криволичи
с непохватната стъпка на малък, замислен земляк.
Но със цялата бедност на своята сила обича
полетялата музика лятна на птичия мрак.

Ветровете са трупнали златни глави на балкона
на голямата черна смокиня, превита от плод.
Те листата й бавно, заслушани в синьото, ронят.
Лист по лист се отронва в сърцето и моят живот.

Може би, ако той някой ден се научи да тича
и ме впрегне в една натежала от жито кола,
ще се втурна да търся напред, все по черните жици,
на надеждата чудното, тихото, бялото „ла”.

И по целия път, вдигнал прах като златна къделя,
всяка песен за хляб ще се връща във късния ден.
Ще са всичките птици в сърцето ми ангелски бели.
Даже бялата птичка добра да не литне над мен.


СИНИ ЛЕХИ

Колко тихо е днес. Като в център на мъртва звезда.
Тишината звучи като стъпки по празна алея.
Долу в късния петъчен ден ромоли есента
и животът, окършен и пуст, си отива със нея.

Долу някой кове равномерно житейския кръст
и под бавните удари меките гвоздеи парят.
Мама слага зюмбюлени грудки в замръзнала пръст
и комините порят студения плат на безкрая.

Осланеният път на деня ми блести като глеч -
изминавам две преки, окъпани в слънчево злато.
Прекосявам безлюдните шахти на горската сеч,
издълбали дълбоката зима в бездънното лято.

Стискам стръкче с напъпил по края му ягодов цвят -
нагорчава в ръцете ми тази надежда красива.
Аз вървя през един непознат на сърцето ми свят,
в който всеки дошъл се усмихва и пак си отива.

Колко искам да спра и на купчина рохкава пръст
да поседна сред цялата пустош, която живея.
И да слушам как някой сковава житейския кръст
сякаш стъпва по пролет, заспала под мъртва алея.

И да знам, че животът е с още живот по-широк,
че смъртта като всичко останало също умира.
И да виждам как слиза от кръста разпнатият Бог,
а в очите Му греят две сини лехи от всемира.


ОБРАТНО БРОЕНЕ НА ЦВЕТОВЕТЕ

Първо нарисувах недоимъка на думите. И времето.
Бяха кехлибарени стрехите и натегнали от мед.
Слънцето товареше впрегатните планети на вселените,
дребни като семки на изчоплен от децата слънчоглед.

После пуснах лятото. И къщите. Откъснатите страници.
Хората, привикнали с нозете си, и хората с крила.
Плиснах върху белите им длани карнавала на косата си
с всичките оттенъци на слънцето по пчелните жила.

Лятото се ширна. И след няколко минути стана есенно -
делниците идваха и идваха, и идваха, и пак.
Вързаха бодливите вързопи на животите ни кестени,
после се разпукнаха и паднаха в пазарския ни сак.

Седнала сред смрадликите, бързам да извадя цветовете си -
цялата палитра ми тежи като магарешки самар.
Нека ветровете се затворят като дверите на белези,
слънцето обратно да си вземе мимолетния загар.

Синьото, червеното и жълтото да пламнат в катедралите.
Хлябът да запази чистотата на произхода си чер.
Имам само няколко минути. Благодарна съм за бялото.
Другото е музика от някакъв далечен гроздобер.


СЯНКА НА ОБЛАК

Някой ден тишината ще стане безмълвно красива
като сянка на облак, преминал над дългия път.
Ще запалят червените макове в житните ниви
мимолетния огън, от който ни спира дъхът.

Ще се вдигнат тополови пухове - крехки въпроси
след залязлото слънце. Светът ще се кротне смирен.
И на летните вечери стъпките, ангелски боси,
ще оставят следата на детството прясна пред мен.

Ще мирише на дом и на пържени в злато картофи.
Ще се връщам по пътя и хвощът прегрял ще дими.
А пращящият жълт барелеф на небесните строфи
върху мъртвия запад ще пръсне звезди като грим.

Вечността ще е цяла. А аз все по-малка ще ставам.
Ще расте хоризонтът на тучните летни треви.
Бог, изсвирил живота от долна до горна октава,
изравнил ход със моя, и Той към деня ще върви.

И когато го стигнем, ще бъдем тъй малки, че вече
и пръстта на земята, и синият бряг на дъха
ще са станали изгрев от мак, непосилно далечен.
Като сянка на облак, преминал над цветна леха.


ДРУГ ВИД СВОБОДА

Мина толкова време, прекарано без свобода,
че прозорецът в кухнята почна да става икона.
А прозорците в хола,
които събират дъжда,
в баптистерий кръщават от няколко дни камионите…
Оредяха таваните. Гъстата бяла гора
от опушени сенки
проби всички холни картини.
По килима накапаха гълъбови пера
и под многото живи звезди
се събуждах изстинала…
Достолепните паяци
пълнеха ъгъла стар
с бели хроники
в цял статистически дял от безкрая.
И от време на време се ронеше
стенната вар
право в златния летен циклон
във сърцето на чая ми…
Заобичах килимите с техните лунни цветя.
И чешмата, и нейната вечно пробита камбана.
И усещах как някъде вътре струи пролетта
от земята, в един пропиленов квадрат от мълчание…

Баба, малка и светла, преброждаше целия мрак
от дълбокото минало време на своето бъдеще,
да ми носи на дядо с любимия, пътнишки сак
топли пърленки, пресен салам и прашинки от сънища…

Беше цялото време затворено в плътния ден,
но животът живееше пак в молекули и атоми…
И докато съм жива, докато съм цялата мен,
няма толкова здрави стени, че да спрат свободата ми.


КАРУЦАТА НА ГОСПОД

Посред толкова смърт и сред толкова болка несмислена,
посред толкова шум и суетно разстлана вина,
все пак трябва да има една всепребъдваща истина
и една доживотно останала в нас добрина.
Върху синия, пресен асфалт на небето, закърпено
със звездици, затулили кратер от бликаща скръб,
да се спусне щастливо един младенец между смъртите,
скътал в своята шепа на времето млечния зъб.
И почти мигновено, когато сме казали „Стига ни!
Ти достатъчно взе. И достатъчно вече боля!”,
ще изникне на пътя каруца със пеещи цигани,
през полето пришпорили кончета с бели крила…
Сякаш Господ препуска през зрялата ръж на полетата
с длани, пламнали в танца на силните, диви юзди.

Посред цялата смърт пак въртят се в праха колелетата -
ей така, на инат! И понеже така се лети.


БЕЛИЯТ ЧАС

Тя намери най-сетне онази вълшебна врата,
през която преди десетина години си тръгна.
Но откакто замина, ключалката стана звезда
и се вдигна високо в неделните облаци стръмни.

В този край на сърцето си пуснах априлския трън
до насита да ражда в сезона на дивите рози.
Аз избягах далече. Потърсих небесния гръм,
за да могат пороите моята скръб да износят.

Но не спирах да чакам. От хляба омесих си път
и разточих тестото към синия праг на небето.
А когато гергините почваха пак да цъфтят,
чух как тя мълчаливо разпитва въздушния шепот.

Беше сушаво време. Така зажадняхме за дъжд,
че земята ни почна по стръмния склон да се рони.
В подивелите църкви понякога падаше лъч
и гореше сълзите в очите на всички икони.

Тук-таме се изпразваше някой училищен двор
и светците на буквите тръгваха боси към нея.
Баба би им закичила здравец и в онзи простор,
в който Господ на Словото сам е единствен свещеник…

Стана облачно времето. Време за дяволски дъжд.
После нейната черна кокошка в градината легна.
Моят татко в дъжда я погреба с малинова пръст,
а наблизо наливаха първите ягоди летни.

Баба слезе тогава… Видях я как мина през тях,
как небето челата им милва и как ги обича.
Не валеше порой. Някой свиреше фуга на Бах
и във въздуха светеха няколко златни мушички.

Тя дойде да я вземе. Ще дойде да вземе и нас.
Дълго гледах след баба и нейната черна кокошка.
И сърцето ми ставаше светло от белия час.
И земята ми ставаше бяла, по-бяла от прошка.