СОНЕТИ

Драгомир Шопов

БИТИЕ

Какво са думите ни - дъжд и сняг,
които изненадват тротоара.
Във камъка не може да покара
отровна билка или нежен злак.

Но ни подслушва всеки светофар,
вратите също, тесните балкони,
дори дърветата, като икони
издигнали ръце към свода стар.

Но кой ще се помоли тук за нас?
Не вярвам някой ангел да се спусне.
По-скоро дяволът с ръце изкусни
ще иска да ни вземе в свойта власт.

Владения, безсилия, раздели….
Измамата, че все пак сме живели.


НА СЕЛО

Духът на къщата - в комина
или по стълбите, не знам.
До днес не съм го срещал там.
А може и да го отмина,

ако със поглед се зарея
към двора. Там шуми кавак,
копривата ужилва крак
и птица непозната пее…

Но все пак трябва и лопата.
Изринеш нещо, скубнеш храст
и се събираш, част по част,
от въздуха и от земята.

И става чудото почти -
не вярваш, че това си ти.


В ЛЕТНИЯ ДЕН

Все още няма дрехи по въжето.
Виси на него само тишина
и ти, със скрито чувство за вина,
ще трябва да променяш битието.

От плевела почни и от лехата,
за да направиш към вратата път.
Ще ти е трудно - спомените спят
наоколо, сродени с необята.

Разместването болка причинява.
И паяжинно те оплита пак
ту мисълта за кон със спънат крак,
ту вик на птица - в теб или наяве?

Животът тъй се е прелял в кръвта,
че сякаш ти си въздуха, пръстта.


ЗАПЕВ

Свобода, свобода - като цвете на връх,
като тежки камбани от вятър люляни,
като житното зрънце в човешките длани,
като глътка вода и спасителен дъх.

Ти извираш край мен, ти си просто във мен.
Аз не мога без теб, цяла вечност те нося,
без да питам дори откъде си, какво си
в тоя яростен свят, все на две разделен.

В мълчалив диалог, без фанфарни слова
ти говориш със мен. Нищо друго не търся.
Искам само по теб да сравнявам гласа си
и до края ще знам, че ми стига това.

За да пазя от гланц и ръжда
свойта мисъл за теб, свобода.


ТРЪПКА

Змия просъска между сухите треви.
Дали бе мъдростта в противно тяло
или пък образ на смъртта, живяла
съвсем до нас, преди сама да се яви?

Не стори нищо. Скри се, както бе дошла.
Но в мене мисъл тягостна заседна:
змията можеше да е последна
за теб, човеко, ако беше малко зла.

Навярно е разбрала, че не си успял
да свършиш всичко. Дала ти е време
да стегнеш къщата, да купиш семе,
ракия да свариш, да вкусиш хлебец бял…

Не се помайвай ти, не се бави.
Змията, щеш нещеш, ще се яви…


СРЕДНОЩ

Припламват светлини, небето свети,
а моята каруца пълна с мрак
проскърцва покрай селския ми праг.
Какво ли иска тя да ме подсети?

Навярно портата си да отключа
и мрака разтоварил, уморен,
да видя как си тръгва тоя ден,
а моят труд със него не приключва.

Аз имам още дълго да говоря
с дървото, с кладенеца, с вечерта…
Сега ме чакат толкова неща,
от друг незабелязани на двора.

Не може никой тях да ми отнеме.
И само време ми е нужно, време.


СЪДБА

Научих как се ходи през порой,
когато вятър удря във гърдите
и нямам никаква защита,
освен една - че този свят е мой.

Да, мой, с прекършения дъбов клон,
с превитата трева, с каменопада,
с реката - малката до вчера вада,
със гълъба, останал без подслон…

А всичко беше друго преди ден.
Къде изчезна? И какво се случи?
Защо сърцето трябва да се учи
на грозната стихия да е в плен?

Навярно може би едва тогава
то истинската красота узнава.


ПРОЛЕТНО

Реката все тече, а не изтича.
Дали върбите със канап зелен
не са я вързали за този ден?
Видях във него гущер да наднича

и непозната птица да се скрива
във снопче от пречупени лъчи.
Покоят после всичко заличи.
Така полека нещо си отива

от нас самите. Сякаш че реката
отнася помисли, надежди, страх…
Какво остава? - Спомен като прах.
Върбите се стопяват в тишината

и в празното пространство, отразен
стои човек съвсем незащитен.


ТВОЯТ ЖИВОТ

Отнякъде, отникъде… А виж -
проблясва в мрака светлинката,
цигара, сгушена в ръката
на тоя миг. И ти натам вървиш.

Ще стигнеш ли до него или не?
Очаква ли те някой вече
наблизо или надалече?
Това да знаеше, това поне!

Кого да питаш? - Оня таралеж,
поспрял до теб? Или колата?
Но тя изчезна в тъмнината,
а ти си свикнал да се движиш пеш.

Полето само те разбира.
Хралупа имаш за квартира.


КЪДЕТО И ДА Е

Просветва огън в есенно огнище
и късните пчели разсипват звън.
Една каручка ме очаква вън.
Прохладно е. И конят е с платнище.

А каруцарят, дядка със лулица,
току оправя стария калпак .
Къде ще тръгваме със него пак? -
Към някой дом или след вик на птица?

Където и да е, води ме дядка,
потропвай, конче, звънкайте пчели,
та всяка болка в мен да преболи.
Живеем яростно. Живеем кратко.

А виж какво му трябва на човека -
другар да има. И една пътека.


НЕДЕЛНА НОЩ

Щурци накрая на града, щурци, щурци
в поляните забравени на мойто детство.
Не искам нищо друго, никакво наследство -
да чувам само неизвестните певци

да будят моя мрак, обречени докрай,
ала доволни, че със песни са богати
и че живеят сред треви, а не в палати,
щастливо предани на бедния си рай.

Когато бурята със ярост ги сломи
и като плач последна песен се откърти,
недейте вярва, че са вече мъртви -
във себе си ще ги откриете сами.

Плътта умира - дарбата остава
да ни тревожи и ни извисява.


СЕГА

Далече от шума на кафенето,
от всякакви притворства и лъжи,
ти своя труд ей тука продължи -
където ручей шумоли, където

съседът с тебе кротко разговаря
за туй, което ще се свърши днес.
„И утре, казва, пак да станеш в шест -
да видиш как небето се разтваря…”

Ще го послушаш, знаеш си, защото
небето все ти липсваше, нали?
А без небе и без простор боли
и лошо хапе зъбчето на злото.

Небе над теб. В земята - корен.
Дано трудът ти да е спорен.


У ДОМА

Цветята вкъщи, интересно,
уж имат микроклимат доста свеж,
но виж - едни растат със бърз растеж,
а други пък повяхват лесно.

Не могат всички сполучливо
да пуснат корен, да родят листа,
макар от грубостите на света
панел надежден да ги скрива.

Все нещо трябва да се случи,
за да заякнат и да издържат.
Надявам се животът някой път
и на това да ги научи.

А имат пример - кактусът красив
расте стремително, расте бодлив.


ПИТАМ СЕ

Измислих ли живота си или пък не?
Какво му вземах и какво му давах?
Дали на някого длъжник оставах?
Стоях ли прав и падах ли на колене?

Една-едничка дума казах ли докрай
във този свят на свестни и несвестни?
Аз никой плод не получавах лесно
и сам разбрах какво е ад, какво е рай.

И струва ми се вече много съм живял,
сразен в победи, в загуби спечелил…
Животът в мен така се е прицелил,
че Вилхелм Тел навярно би му завидял.

Надявам се да не сгреши ръката,
поиска ли да прати в мен стрелата.