ЦВЯТ ОТ НЕЯ

Ирена Димова

ЦВЯТ ОТ НЕЯ

Ако бях градина,
щеше ли да ме спасяваш
от първична жажда,
разливаща се по страните ми,
които изтъняват, отдалечавайки се.
Щеше ли да спасиш зеления ми дух
от собствените му плевели.
Щеше ли да ми говориш тихо, семенно
и да заравяш пръсти там, където
почвата те кани топло и меко.
Щеше ли да идваш с изгрева
и да си тръгваш със залеза.
Понеже денят е винаги
по-дълъг от нощта.
Щеше ли да ме осветиш на петнайсетия есенен ден,
да нанижеш последните ми плодове
на червен конец от своята одежда,
да ме поръсиш с пепел и просо,
да издоиш над мен луната.
Или щеше нея да доведеш
на четиридесетия ден,
за да заспи под моя росен.
За да ми подадеш след девет месеца
цвят от чужда ябълка.


***
Така живеем понякога
и така разчитаме живота си -
с напразното усилие на старицата
да разбере предписанието на лекарството,
след борбата приема повече
и се убива от прекомерно
желание за излекуване.


***
Така ли работи споменът,
както борави болестта с органите на тялото,
докато то престане да ги разпознава
като свои
или докато те го обладаят.


ОБРЪЩАНЕ

Очите ми отказват да мислят теб,
обръщат се навътре,
откъсват се от зениците
и се спускат по въжетата ми вени,
разсъбличат болката,
докато се превърна в ничия.
Очите ми проглеждат,
за да не видят теб.