СИНЕОКИЯТ

Любомир Дойчев

Във този град,
стохиляден и мръсен,
аз срещам хора
груби и навъсени…
Вървя всред тях,
пиян от Доброта,
но мисля си:
- Защо ли ми е тя?

Завивам в шумен булевард.
Със мен пристъпя
тихо Съвестта,
но мисля си:
- Защо ли ми е тя?

Поглеждам във витрината
на магазин.
Пред мен изскача
мойта Красота,
но мисля си:
- Защо ли ми е тя?

И тръгвам
н
а
н
а
д
о
л
у сам
и мъча се да бъда
зъл, безличен,
а струва ми се,
всред тълпата там,
на хората
че почвам да приличам…

Вървя.
Със лакти си разчиствам
път.
Над мен
е мрак,
под мен
е тиня,
но ето,
стигам кръстопът,
на който
просяк проси милостиня.

- Приятелю, -
задавам му въпрос, -
кажи ми смело
и без ласка,
нали личи,
нали личи,
че в мен
човекът е задраскан!

А просякът
заглежда ме смирен
и казва ми
с усмивка вдъхновена:
- Напразно мамиш се -
помни:
очите ти са сини,
господине.

——————————

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 31, 15.04.1936 г.