ВОЙНИШКИЯТ БАКАДЖИК

Янко Стефов

ВОЙНИШКИЯТ БАКАДЖИК

Дете на майката природа,
прекрасна малка планина!
От памтивек се вдигаш гордо
в една хълмиста равнина.

Ти нямаш върхове високи
като на Рила и Пирин,
ни тъмни долове дълбоки,
ни езера, ни пещери.

Но имаш ти войнишка слава
и векове си тука бдял.
На синора на две държави
във времето си устоял.

Ти първи тука си посрещнал
пълчищата на Баязид.
Оплискан с наша кръв гореща
бил крепостният камен зид.

Но крепостта не издържала
под яростния ятаган.
/Една певица оцеляла
възпяла кървавата бран/.

И като черни хищни птици,
покрили ясното небе,
прелитали на върволици
край тебе робски векове.

Ала не спирали в горите
хайдути смели да вървят,
за поругани и убити
любими, майки да мъстят.

„Заплакала гората…” Пее
девойка. Плаче песента .
Индже я слуша и немее.
Нима за него пее тя?

И яхва коня пак Инджето.
Не мигва той до сутринта.
Но друго вече е сърцето.
И храбро носи песента.

Под твойте дъбове зелени,
кръстосал ги на шир и длъж,
от изворите ти студени
Раковски пил е неведнъж.

Наоколо във равнината
отново светнали села.
Накрая тук и свободата,
от всички чакана, дошла.

Пред теб смирено коленича
в поклон, мой роден Бакаджик!
Един поет безкрайно те обича,
един поет от селото Войник!


ПРОЛЕТНА ВЪЗДИШКА

Трепна клончето и се събуди.
Вятърът го галеше едва.
И под пръстите му чудни
малка пъпка вдигаше глава.

Слънцето очите ми прониза
и за миг от него ослепях.
В двора, пременени с цветни ризи,
вишните танцуваха със смях.

А над тях се виеха в небето
щъркели, пристигнали от юг.
И във мен възторжено сърцето
биеше щастливо „Тук съм, тук!”

Птици се надпяваха в простора.
В шепите на майката земя
замириса на цветя и оран,
и гората нежно зашумя.

Забълбука весело реката
и с вълшебни тихи гласове,
както бях полегнал на тревата,
ми нашепна тия стихове.


ТИ БЕШЕ

Ти беше миг от кратък слънчев ден.
Ти беше звън от малка нежна песен.
Ти беше дар за мене отреден.
Ти беше светлина от лъч небесен .

Ти беше… Но внезапно вятър зъл
издуха туй, което в мен гореше.
И днес при теб не съм „добре дошъл”.
Любов в сърцето не тупти…
Ти беше!

Залезе слънцето. Настана мрак.
Без теб самотен как ли ще живея?
Но след нощта денят ще дойде пак,
като звезда отново ще изгрееш.

Ала звездата отдалеч блести.
Тя свети, но сърцето ми не топли.
Като звездата ще изчезнеш ти,
напразно ще те викат мойте вопли…