ПЕСЕН

Зинаида Гипиус

превод: Татяна Любенова

ПЕСЕН

Прозорецът ми е високо над земята,
високо над земята.
В небето виждам свети на вечерта зарята,
на вечерта зарята.
Небето ми се струва пусто, бледно,
такова пусто, бледно…
Не ще се съжали то над сърцето бедно,
над моето сърце тъй бедно.
Уви, в тъга безумна аз умирам,
аз умирам.
Стремейки се към нещо, което не намирам,
не намирам…
Не знам желанието откъде дойде в мен лудо,
в мен лудо,
Ала сърцето иска, моли се за чудо,
чудо!
О, нека бъде туй, което не се случва,
не се случва.
Мен чудеса ми обеща небето скучно
небето скучно.
Плача за неверния обет аз без сълза проляна,
без сълза проляна,
че искам нещо, дето във света го няма,
във света го няма.

——————————

ЛЮБОВТА Е ЕДИНСТВЕНА

Единствен път ще кипне пяна,
разсипва се вълната.
Сърцето не живее във измяна.
Измяна няма: любовта е свята.

И негодуваме, или играем,
и лъжем - а в сърцето тишина е.
Но никога измяна няма,
душата е една - и любовта една е.

Еднообразно и пустинно,
с еднообразието силен
живот минава… И е в него видно
единствена е любовта, една е.

Неизменното е безконечно,
а постоянното - дълбочина.
Далечен път и близка вечност,
единствена е любовта.

С кръвта си плащаме за нея,
вярна е вярната душа,
една любов в сърцето грее,
единствена - като смъртта.

——————————

ПРЕДЕЛ

Д. В. Философов

Сърцето е пълно с щастливи желания,
с щастливо очакване и мечтания -
но и трепери то, и бои се,
с очакването да не раздели се…
Пълноценен животът да приемем не смеем,
тежестта на щастието да понесем не умеем,
искаме звуци, а се боим от съзвучия,
на предела напразни желания мъчат ни.
Вечно обичащи ги, страдащи гинем -
и умираме без да ги постигнем…

——————————

ВСИЧКО НАОКОЛО

Страшно и грубо, лепкаво, мазно,
и твърде тъпо, и безобразно,
бавно разпадащо, дребнаво-нечестно,
хлъзгаво, срамно, низко и тясно,
открито-доволно, тайно-крадливо,
плоско-насмешливо, противно-страхливо,
застояло-тинесто, мочурливо и блатно,
смъртта и живота недостойни еднакво,
робско, просташко, черно и гнойно,
понякога сиво, в сивото - недостойно,
мързелуващо вечно, зверски рутинно,
глупаво, съхнещо, злостно, сънливо,
студенокръвно, жалко, нищожно,
непоносимо, фалшиво, безбожно!

Не се оплаквайте; що е радост през плач?
Ние знаем, че всичко ще е другояче.

——————————

СВЕЩЕНО

Навсякъде печал е…
Омръзнаха ми жалби;
не ще напиша стихове…
Мен друго жило трябва ми!

Болезнено е пчелното,
а змийското хапливо…
Да те рани най-смело,
смразява и гори то.

Със смърт не и с отрова,
но с ласка притаена,
то впива се и буди
душата моя сънена.

За да трепти душата
във радостта безсловно…
Аз искам жило свято,
божествено-любовно.

——————————

ТЯ

Във своята безсъвестна и жалка низост,
тя като прах е сива, като прах е земен.
Умирам аз от тази близост,
от неразривното й сливане със мен.

Тя грапава е, загрубяла и хаплива,
като змия студена и без чувства.
И израни ме тя противна и парлива
със коленчатите си люспи.

О, ако бях усетила аз острото й жило!
Несръчна, тромава, неловка, суха.
Такава тежка и така унила,
до нея няма достъп - тя е глуха.

Със пръстените си, настойчиво-неверна,
тя прелъстява ме, души ме тя.
А тази мъртвата, и тази черната,
и страшната - е моята душа.

——————————

ПАЗИ СЕ

Не се разделяй, докато си жив,
заради болка или пък игра,
не ще търпи и няма да мъсти,
ще вземе даровете просто любовта.

Не се разделяй, докато живееш.
Ревниво запази заветния си кръг.
В раздялата свободна се таи лъжа.
А любовта не люби земната разлъка.

Печално своите огньове тя гаси,
под паяжината на пусти дни,

А в паяжината се крие паяк.
Страхувайте се, живи, от раздяла!

——————————

ВИК

Аз изнемогвам от умора,
душата в кръв е, изранена…
Нима за мене жалост няма,
нима над нас любов не стене?

Под строга воля не е леко.
Подобно сенки, без следа,
неумолимата пътека
ни води - накъде, не знам.

Житейско бреме, кръстно бреме.
И все по-тежко, по-далече…
А краят ни е неизвестен
пред дверите, закрити вечно.

Без ропот и без удивление,
каквото иска Бог творим.
Създал ни е без вдъхновение,
с любов не ще ни надари.

И падаме, тълпа безсилна
и вярваща във чудеса,
подобно плоча над могила,
душат ни слепи небеса.


ПЕСНЯ

Окно мое высоко над землею,
Высоко над землею.
Я вижу только небо с вечернею зарею,
С вечернею зарею.
И небо кажется пустым бледным,
Таким пустым и бледным…
Оно не сжалится над сердцем бедным,
Над моим сердцем бедным.
Увы, в печали безумной я умираю,
Я умираю.
Стремлюсь, к тому, чего я не знаю,
Не знаю…
И это желанье не знаю откуда,
Пришло откуда,
Но сердце хочет и просит чуда,
Чуда!
О, пусть будет то, чего не бывает,
Никогда не бывает,
Мне бледное небо чудес обещает,
Оно обещает.
Но плачу без слез о неверном обете,
О неверном обете…
Мне нужно то, чего нет на свете,
Чего нет на свете!

1893 г.

——————————

ЛЮБОВЬ - ОДНА

Единый раз вскипает пеной
И рассыпается волна.
Не может сердце жить изменой,
Измены нет: любовь - одна.

Мы негодуем, иль играем,
Иль лжем - но в сердце тишина.
Мы никогда не изменяем:
Душа одна - любовь одна.

Однообразно и пустынно
Однообразием сильна,
Проходит жизнь… И в жизни длинной
Любовь одна, всегда одна.

Лишь в неизменном - бесконечность,
Лишь в постоянном - глубина.
И дальше путь и ближе вечность,
И все ясней: любовь одна.

Любви мы платим нашей кровью,
Но верная душа - верна,
И любим мы одной любовью…
Любовь одна, как смерть одна.

1896 г.

——————————

ПРЕДЕЛ

Д. В. Философову

Сердце исполнено счастьем желанья,
Счастьем возможности и ожиданья -
Но и трепещет оно и боится,
Что ожидание - может свершиться…
Полностью жизни принять мы не смеем,
Тяжести счастья поднять не умеем,
Звуков хотим - но созвучий боимся,
Праздным желаньем пределов томимся,
Вечно их любим, вечно страдая -
И умираем, не достигая…

1901 г.

——————————

ВСЕ КРУГОМ

Страшное, грубое, липкое, грязное,
Жестко тупое, всегда безобразное,
Медленно рвущее, мелко-нечестное,
Скользкое, стыдное, низкое, тесное,
Явно-довольное, тайно-блудливое,
Плоско-смешное и тошно-трусливое,
Вязко, болотно и тинно-застойное,
Жизни и смерти равно недостойное,
Рабское, хамское, гнойное, черное,
Изредко серое, в сером упорное,
Вечно лежачее, дьявольски-косное,
Глупое, сохлое, сонное, злостное,
Трупно-холодное, жалко ничтожное,
Непереносное, ложное, ложное!

Но жалоб не надо; что радости в плаче?
Мы знаем, мы знаем, все будет иначе.

1904 г.

——————————

СВЯТОЕ

Печали есть повсюду…
Мне надоели жалобы;
Стихов слагать не буду…
О, мне иное жало бы!

Пчелиного больнее,
Змеиного колючее..
Чтоб ранило вернее,
И холодило, жгучее.

Не яд, не смерть в нем будет;
Но, с лаской утаенною,
Оно, впиваясь - будит,
Лишь будит душу сонную.

Чтобы душа дрожала
От счастия бессловного…
Хочу - святого жала,
Божественно-любовного.

1905 г.

——————————

ОНА

В своей бессовестной и жалой низости,
Она как пыль сера, как прах земной.
И умираю я от этой близости,
От неразрывности ее со мной.

Она шерашавая, она калючая,
Она холодная, она змея.
Меня изранила противно-жгучая
Ее коленчатая чешуя.

О, если б осторое почуял жало я!
Неповоротлива, тупа, тиха.
Такая тяжкая, такая вялая,
И нет к ней доступа - она глуха.

Своими кольцами она, упорная,
Ко мне ласкается, меня душа.
И эта мертвая, и эта черная,
И эта страшная - моя душа!

1905 г.

——————————

БЕРЕГИСЬ

Не разлучайся, пока ты жив,
Ни ради горя, ни для игры.
Любовь не стерпит, не отомстив,
Любовь отнимет свои дары.

Не разлучайся, пока живешь.
Храни ревниво заветный круг.
В разлуке вольной таится ложь.
Любовь не любит земных разлук,

Печально гасит свои огни,
Под паутиной пустые дни,

А в паутине - седит паук.
Живые, бойтесь земных разлук!

1913 г.

——————————

КРИК

Изнемогаю от усталости,
Душа изранена, в крови…
Уже ли нет над нами жалости,
Ужель над нами нет любви?

Мы изполняем волю строгую,
Как тени, тихо, без следа,
Неумолимою дорогою
Идем - неведомо куда.

И ноша жизни, ноша крестная.
Чем далее, тем тяжелей…
И ждет кончина неизвестная
У вечно запертых дверей.

Без ропота, без удивления
Мы делаем, что хочет Бог.
Он создал нас без вдохновения
И полюбить, создав, не мог.

Мы падаем, толпа бессильная,
Бессильно веря в чудеса,
А сверху, как плита могильная,
Слепые давят небеса.

1896 г.