РАЗМИНАВАНЕ

Из „Адресът на любовта” (1984)

Максим Асенов

ПЪРВАТА ЛЪЖА

Съблазните, съблазните са много
и аз не искам да ги съдя строго.
За обич всеки е копнял навярно.
Но няма нищо, нищо по-коварно
ни за момчето, нито за момичето
от първото неискрено „Обичам те!”.


***

Понякога тя влиза много тихо,
невидимо зад бялото перде.
Ласкае те и нежно се усмихва,
а всъщност неусетно те краде.
Какво краде ли? Сребърни предмети
или грижливо скътани пари?
О, не! Краде това, което свети
във тебе и в сърцето ти гори.
Понякога в душата ти внезапно
ще влезе, ще разрови всеки кът,
след туй ще се измъкне безвъзвратно
и ще поеме лекия си път.
И уж от тебе не е взела нищо,
а ти усещаш странна празнота.
Студено като есенно огнище
сърцето ти трепери без мечта.
Понякога тя влиза през вратата
безмълвно или с тих и нежен зов,
невидимо ограбва ти душата
лъжливата, неистинска любов.


БОГИНЯ

Вселената е моят дом.
А ти си моята богиня.
Пред тебе падам мълчешком
и жаден като във пустиня.

Как искам в твоята душа,
във твойте мисли да проникна!
Какво ти искаш? Да греша
или крила да ми поникнат?

Да стана праведен светец
и всички болки да изпитам?
На всичко съм готов. Венец
от мойта обич ти изплитам.

Но ти мълчиш. И аз не знам
каква е твойта висша воля.
Природата за мен е храм.
И аз сега пред теб се моля.

Едничка дума ми кажи
и всичко ще е, както трябва.
Но, моля те, не ме лъжи
и вярата не ми ограбвай!


БУНТ

Ти ми купи красиви цветя,
но цветята изсъхнаха вече.
Тъй изсъхна и в мен любовта
в една тъжна есенна вечер.

Ти направи за мене палат.
И сега със домашната плетка
аз поглеждам към белия свят
като птица, затворена в клетка.

Ти ми даде каквото мечтах -
ах, вземи го, не ща да го нося.
Само искам пак през света
да вървя като някога боса.


***

В дни на тревоги и отчаяние
аз те открих като извор в гора.
С бялата блуза като сияние
блесна и стана за мене зора.

Господи, колко щастливи илюзии
с теб изживях! И бях окрилен.
Твойта усмивка и твоята блуза
бяха убежище чисто за мен.

Бяха. Но само до онзи сляп случай,
когато пред мене падна звезда,
когато научих, че вместо от ручей,
пил съм от улична локва вода.


ВЯРА

Аз ти вярвам.
Не се тревожи.
Аз от обич по тебе
изгарям.
И когато те хвана
в лъжи,
не на тях,
а на тебе пак вярвам.

Не, не казвай
със поглед смутен
как случайно
се връщаш по тъмно.
Ти си мислила
само за мен.
В тази истина
вярвам напълно.

И когато те зърна
със друг
да се гушиш
във кътче потайно,
аз ти вярвам,
че своя съпруг
си объркала с него
случайно.

Аз ти вярвам
тъй както дори
католикът
във бога не вярва.
Всеки ден
от зори до зори
все това, все това
си повтарям.

И не впивай
във мене очи,
щом инфарктът
взриви мойта диря.
Замълчи!
Замълчи!
Замълчи!
Аз от вярване
просто умирам.


РАЗМИНАВАНЕ

Човек се ражда, за да е добър
и себе си на други да раздава.
Но не веднъж под лунния бакър
е плакал сам, от хората раняван.

А всеки има свой измислен блян,
след който може цял живот да тича.
Но през света минава неразбран,
обичал силно, ала необичан.

И озлобен, настръхнал влиза в бой
дори със тези, дето силно люби.
И много късно осъзнава той
в излишни битки колко е загубил.

И колко нежност, колко добрина
умира в него още нераздадена.
Това узнава в края на деня,
когато е настъпил вече залеза.


НЕ СЕ КЪЛНИ

Ти искаш вечно да съм твой
и казваш ще си моя вечно.
Какво да кажа? Боже мой,
аз търся обич и човечност.

Но стана ли ти господар
или ти - моя господарка,
нима бих чувствал твоя чар,
когато с теб вървим из парка?

Не се кълни, че твойто „да”
до гроба чак ще съществува.
Водата, дето е вода,
различни камъни целува…


ВЗАИМНОСТ

Животът толкова е кратък,
а пък безкраен е света.
И колко трудно чистотата
се среща с друга чистота!

Блестят просторите интимно -
природата не знае срам.
Човек копнее за взаимност,
а често я отблъсква сам.


МАГЬОСНИЦА

Коя си ти? И от къде дойде при мене?
По-кротка от сърна, по-стръвна от вълчица.
И как ме омагьоса. Нали уж беше денем -
защо заспах блажен до твоите къдрици?

Заспал ли бях? Сънувах ли? Или бях буден?
Ти ме опи с очите си. С косите си. С плътта си.
Оглеждам се във тебе като в извор изумруден,
не вярвам, че съм оцелял след земетръса.

Не мога да позная: аз ли съм? Не съм ли?
А ти мълчиш загадъчна и медоносна.
От твоя поглед нежен бавно се разсъмва.
Но и в меда съзирам жило смъртоносно.

Като във паяжина уплетен съм във твойте страсти -
напразно искам да си върна свободата.
Ръцете ти приличат на обвиващи ме храсти,
очите ти ме мамят като небесата.

Коя си ти? И от къде дойде при мен? Не зная.
С очи изгарящи, с усмивка дивна, преляла от наслада.
Притисна ме към себе си и ме въведе в рая,
след туй ме запокити завинаги във ада.


ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Всички влюбени малко са слепи,
а пък аз съм живял в тъмнина.
Та не е ли трагична нелепост
да обичаш невярна жена?

Днес по блясъка в твойте зеници
аз след толкова дни проумях:
най е страшно да любиш светица,
дето тайно живее във грях.


ОТМЪЩЕНИЕ

Не мога твой палач да бъда. И твой съдник.
И нека да те съдят дните бъдни.
Аз страдам. И това е тъй човешко.
Но ти ще страдаш два пъти по-тежко,
защото няма да намериш на земята
друг, който да те вдигне в небесата,
да те превърне във планинско цвете,
в звезда, пробляснала над върховете.
Потънала във грехове самата,
ще страдаш цял живот по светлината,
по посветеното на теб стихотворение…

И туй ще бъде мойто отмъщение!


ПРИТЧА

Не ще избягате от мен.
Във вашата гарсониера
във най-щастливия ви ден
аз пак ще ви намеря.

Дори във шумния салон
на танцова забава,
забравил за добрия тон,
до вас да се изправя.

Не ще се скриете от мен
зад пълните със вино чаши.
Със своя взор проникновен
аз пак ще ви изплаша.

Ще ви намеря и в съня,
заспали подир бурни страсти,
но не за вашата вина
към мен и моето нещастие,

а като истински мъдрец
да ви разкажа притча стара,
че винаги един крадец
ограбва собствената вяра.


САМОТА

Още стои недопитата чаша,
за да ми спомня за нашта наздравица.
Виждам очите ти - първо уплашени,
после с пробляснала гневна светкавица.

Аз съм самотен. Тебе те няма.
И ми е тъжно. Утре е Цветница.
Може би друг ти обгаряш със пламъка
на любовта си, моя проклетнице?

Или самотна в някакъв ъгъл
ти си се свила и плачеш обидено.
И ме упрекваш, че съм те лъгал,
че любовта ни е бисерче мидено.

Всеки копнее в живота за обич,
за топло огнище във самотата си.
После превръща прегръдката в обръч,
в тъмна килия - душата си.

Аз се опитах да те заключа
в златната клетка. Ти незабавно
искаше да ме погълнеш във ручея
на своите сълзи къто удавник.

Кой е виновният? Още гадая.
Где ли се скиташ, моя проклетнице.
Колко е празна нашата стая.
И ми е тъжно. А утре е Цветница.


ЕСЕН

Шумят тополите. Шумят. И ронят жълтите листа.
Така у нас старее също, умира бавно любовта.
А някога не есен тъжна, а животворна пролет бе
и ние с теб стояхме двама под кадифяното небе,
забравили за всичко тленно,
дори за цялата вселена,
обзети от любов голяма,
в сърцата млади породена.
Къде изчезна тя? Къде? Не е ли също разпиляна
като листата пожълтели по запустялата поляна?
И ние с теб се гушим тъжни
като смълчаните тополи,
останали без капка радост,
дори без грижи и неволи,
готови да приемем вече
предишните семейни драми -
и искрените наши думи,
дори и страшните измами…
Но вятърът нашепва тихо:
„Не е ли вече много късно?
Не можеш да събираш с шепи
онуй, което си разпръснал…”


ЗВЕЗДНО ПЪТУВАНЕ

поема

1.
Колко време живеем с теб заедно?
Ден ли? Година ли? Или цял век?
Кажа ли нещо, отвръщаш ми: „Дадено!”
Тръгваш след своя обичан човек.

Вън е виелица. Лаят зли кучета.
Още от малка от тях се боиш.
С мене прескачаш ледени ручеи.
И като кученце тихо скимтиш.

Твоите длани са страшно измръзнали -
търсиш във тъмното моята длан.
Боже, прости ми! Как ли сме дръзнали
двама да тръгнем по път невървян?

2.
Хора забързани, топло облечени,
връщат се тихо в заспалия град.
Гледат ни плахо. Като обречени.
Сякаш вървим към отвъдния свят.

Те отминават. Пее фъртуната.
Клоните ледени страшно звънят.
Свита до мене ти, нецелуната,
крачиш покорно по трудния път.

Страх ме е да те целуна по бузата
с устни замръзнали. Чувам тих стон.
- Хей, закопчай си по-плътно блузата,
за да не хвръкнеш като балон!

Ти ме поглеждаш нежно усмихната -
скреж украсява твойто лице.
Грее луната горе притихнала
като измъчено женско сърце.

3.
И ти измъчена си също.
Все виждаш в своите мечти
в полето снежно - топла къща,
а в нея двама - аз и ти.

Приседнали със теб край масата
си пием чая мълчешком.
След туй заемаш се с украсата
на неуютния ни дом.

Пердетата са вече спуснати.
И в нашия интимен свят
аз нежно ти целувам устните
или те вдигам като цвят.

Но туй е само във мечтите ти.
Ти длани триеш във студа:
- Къде ме водиш?
- Към звездите!
За мен ти също си звезда!

4.
Звезда ли бе или светулка,
но във онази зимна нощ
копнееше за детска люлка.
И аз съзнавам, че съм лош.

И мръщя веждите сърдито -
дъха ми вятърът гребе.
Вървя. И вярвам упорито:
ще стигнем звездното небе.

Ще тръгнем с теб по пътя млечен
като същински божества.
Но той е толкова далечен.
А ний сме земни същества

и пътищата ни са кални.
По тях вървим и нощ и ден.
Без накити,без рокли бални
премина младостта ти с мен.

5.
Това е тъжното ни минало.
Забравил бях, че си жена.
И не веднъж над пропаст зинала
стоях, измъчван от вина.

И вече щях да съм изчезнал
в отвъдното във сняг и дъжд,
ако от тази тъмна бездна
ти не отдръпна своя мъж.

Но откъде намери сила
да ме спасяваш в труден час
от тази, дето е косила
мъжете като житен клас?

Защо? Защо? Аз все се питам,
когато сам не те ценях.
И в ручейчето на очите ти
измивам своята вина.

6.
Отново нежно се целуваме,
притиснали гърди в гърди.
Не спира нашето пътуване
към мамещите ни звезди.

А те на страшни разстояния
блестят в небесната си степ.
През колко мъки и страдания
ще трябва да преминем с теб.

А ний сме смъртни. Носим бремето
на първородния си грях.
Дали ще ни достигне времето
да стигнем някога до тях?

7.
Дори да стигнем, мигар знаем,
позагрубели от злина,
с теб няма ли да се разкаем
за заплатената цена?

Звездите могат да угаснат,
додето минем този път.
Или грози ни зла опасност
над гроба ни да запламтят?

Но чувствам, нещо все ме дърпа
към този свят непостижим.
И ти ми ставаш все по-скъпа.
И аз ти ставам по-любим.

Блести небесната морава
над нас като вечерен град.
Какво ли хората сближава
във отчуждения ни свят?

8.
И започвам да се променям.
Как се случи? Объркан, замаян,
аз откривам в теб цяла вселена
и попадам ту в ада, ту в рая…

Ти откриваш вселена в мен също -
една звездна безкрайна окръжност.
И когато те гледам намръщен,
ти се свиваш и ставаш по-тъжна.

И от силното земно привличане
с теб политаме в синята бездна.
И макар че се силно обичаме,
нещо важно от нас е изчезнало.

И мечтите по-други са вече.
И ти също изглеждаш по-друга.
От любима във звездната вечер
днес си станала просто съпруга.

9.
Не достигнахме с тебе звездите,
както бяхме мечтали преди.
И сега сме щастливи родители
на две мънички златни звезди.

И домът ни, преди тих и мрачен,
е от техния блясък огрян.
Кой е чувал звездичка да плаче
за горещата майчина длан?

А когато звезда се усмихва
върху топлата майчина гръд,
и вселената цяла притихва,
и по-нежен става светът…

10.
И звездите растат и узряват,
умножават те свойте лъчи.
А бащите се бавно смаляват.
Много майки изплакват очи.

Тези бдения в нощите снежни
и тревогите в ранни зори
сякаш правят ни някак по-нежни
и сърцата ни - дваж по-добри.

И звездичките спят. И се будят.
Тъй израстват. И стават слънца.
Един ден ние просто се чудим,
че децата не са днес деца.

И без болка от нас се откъсват.
Без въздишки от наште гърди.
И политат в небето. И търсят
свои орбити, свои звезди.

Те летят със възторг и ликуване.
Ах, летете! На добър ви час!
Туй е вашето звездно пътуване
към звезди, непознати на нас.