МОЗАЙКА

Мария Филипова-Хаджи

Една разпръсната мозайка е душата. А цветовете й - един с друг не съвпадат. Докато мислите рисуват една картина и събират пръснатите парченца във фигурки, в кули, в замъци… материята край теб ревниво събаря фантазиите и те се превръщат в купчини отпадъци. Всички пътища си имат край. Всеки край си има Начало.

И защо ми бе да връзвам двата края? Кой да се сети, че ще се получи Кръг! Този Кръг си е сам - той губи Началото и Края. Върти се, върти се и се превръща в бездънна пропаст и те повлича в себе си.

Ако успееш отново да го скъсаш, той се превръща в Път. А пътищата винаги повеждат към някакъв Край. И когато стигнеш до него, отново поглеждаш към Началото. И… щрак! Отново си в кръг.

Това е Омагьосаният Кръг, от който няма излизане, докато не научиш уроците си.
Кои са уроците ни? Как да ги открием, или да се оставим те да ни намерят?

…Ние не знаем пътищата, нищо не знаем за тях, преди те да ни открият. Те се въртят като екскаватори и ни повличат. Едва успяваме да стъпим на тях, едва успяваме пътьом да хванем нещо в шепите си и в края на пътя разтваряме шепи, за да разгледаме какво сме стискали в тях през цялото пътуване. И то винаги е малко.

Винаги не стига за нищо. Отново подреждаме парчетата мозайки, въртим калейдоскопа, за да открием най-хубавата фигура в него и с нея да закичим душата си, като с красива брошка, но все забиваме иглата право в сърцето.

И търсим виновни, търсим излишъци и сенки, които да изхвърлим от пътя си, но пипалата им са като на кърлежи - откъсваш ги, а краищата им остават и гноясват в душата ти. И пътищата трънясват.

Но за всеки трън - виновни са очите ти! Те всичко виждат. Да беше си забулил душата, да загърнеш сетивата си, да им затвориш антените, да беше барикадирал сърцето си - тишината щеше да ти е приятел. И болките си щеше да спасиш.

И все забравяш, че всичко е до време. Какво е туй? Сиреч, има давност, има свои периоди, затворени в определено време. „В началото е словото” - не помниш ли? Защо по-често не се вглеждаш в него? То има знаци, то има свои тайни знаци - те пътищата ти показват.

Но кой да чуе, кой да види! Повтаряй думите и слушай звуците! Те носят верните послания. И смисълът, когото всички подминават и не виждат. Започни от Празниците!

Защо ти бяха те? Те носят само болки. Защото носят мигове лъжовност. Празниците! Кажи го пак! Разделяй бавно думата на срички и ще чуеш как звъни и ще прочетеш мелодията. В началото е смисълът й ниеден! Дрънчи на празно, нима не чуваш!

Празникът е празно нещо. То иде като приказка, за да ти разкаже нещо, да те отклони от пътя и да забравиш посоката - после дълго ще я търсиш пак. Да го разгледаме ли по детайли? Детайлите са скучна работа.

Но те са рентгенова снимка на самата Истина. Чиято рокля често е в кръпки. През тези кръпки понякога прозира голотата, а друг път светят досущ като звезди. Зависи с кои очи ги гледаш. Детайлите са дребните мозаечни рисунки от някакво ненужно вече минало.

А все към миналото са очите ти. Забравила си, как те не се понасят с настоящето - тъй, както старите и младите, тъй както и денят с нощта. Така пропусна важните уроци - вървя по пътищата със затворени очи и слушаше не думите, не истинските звуци, а техните очарования, събрани в сенките им и в беззвучията…

И сега ти се полага най-напред един плесник, да се събудиш. А после и един ритник - да тръгнеш и да не се спреш. Защото пътищата са на свършване и няма време да те чакат.

Да, те нямат време! Пътищата бързат. А ти за никъде не бързаш. Ти имаш време само за бълнуване. То ще ти стигне до тогава, докато се развидели в душата ти. Докато съмне и пътищата те намерят. И пак започваш да редиш мозайки: кръг, начало, край… И пак…и пак… До Безкрая.