ПИСМО

Франтишек Швантнер

превод: Ирена Димова

Иване!

Прости ми, че възползвайки се от отсъствието ти, безпощадно разкъсвам и последните нишки на нашия свещен съюз. Знаеш, че съм просто една слаба жена. Нямам достатъчно смелост да пристъпя към теб с вдигната глава и ясни очи и да ти кажа цялата истина такава, каквато се е загнездила в душата ми в последно време. Не бих могла да намеря правилните думи и знам, че твоят поглед би ме изплашил и бих замлъкнала, преди да успея да те убедя, че цялото усилие да залепим отново жалките отломки, останали от нашата любов, е напразно.

Сега, когато съм сигурна, че съм сама у дома, че от нито един от ъглите не следиш движенията ми, очите ми, мислите ми, когато знам, че не можеш да ме изненадаш и прекъснеш с бързото си идване, мога спокойно да съставям изреченията на това признание, и то така трезво, че да не се усъмниш в намеренията ми и да можеш по-късно в случай на съдебно дело да ги използваш като уличаващо доказателство.

Писмото оставям нарочно на масата в кухнята, за да го видиш още с влизането си. Прочети го спокойно цялото и не си създавай излишна тревога. Погрижила съм се за всичко така, че моето тръгване да не ти причини нито морална, нито материална щета.

Дори и не трябва да те убеждавам в това. Та нали съвсем добре знаеш, че откакто станахме обект на общественото мнение, се държа винаги така, че върху теб да не падне нито капка срам. На твоя страна бяха човешкият морал и божията заповед с всички опрощения и благодат, а пък аз поех върху себе си кръста на срама. И с тази своя постъпка го потвърждавам. От сега нататък дори и тези, които изпитваха към мен съжаление, ще ме сметнат за уличница, която не заслужава нито човешката, нито божията милост, защото е заклеймена и загубена завинаги. Ти, от друга страна, имаш цялото им благоговение. Оставаш чист, почтен и преди всичко уважаван. Само от теб зависи колко дълго ще запазиш тези хубави добродетели.

Малкия Камил ще намериш при родителите си. Там засега няма да го лишат от нищо. Под добро наблюдение и грижа е и ти вече ще се постараеш да не му липсва и любов. Та нали винаги е бил твой. Навреме успя да намериш сигурно място за себе си в сърчицето му  и постоянно се грижеше никой да не те измести от там.

Както знаеш, едва го усетих в живота си и ти вече беше любопитен. Постоянно питаше за него. Водеше ме по лекари, прелистваше в мъдрите книги, за да придобиеш някаква представа, след като все още не можеше да го видиш. Неведнъж се е случвало, когато вечер съм се пробуждала от неспокоен сън, да те усетя как поставяш ръката си върху корема ми, опипваш издутините и вълненията по него, за да можеш поне по този начин да усетиш майчинското блаженство, което тогава изживявах, и да вземеш детето под грижите си, преди аз самата да успея да го поема в ръцете си. Това навреме ме убеди, че нося твоята рожба, за да му бъда просто една дойка.

И не грешах. Колкото повече отрастваше, толкова по твой той ставаше. Не ти стигаше да му посвещаваш цялото си свободно време през деня. С мотива, че се изтощавам много, се грижеше за него и през нощта. И макар да ти беше постоянно в ръцете и да го поглъщаше с очи, да го задушаваше с целувки, макар че вечер в кревата преди сън му изнасяше цяло представление, мен самата ме упрекваше за всеки опит да се доближа до него под претекст, че ще го разлигавя много.

И колко хубаво. Сега можем да решим всичко по-лесно. Като си замина, детето не ще загуби нищо. Не трябва дори да му се обяснява каквото и да било. Защо така рано да се събуждат грижи в невинната му душица. И без това не би разбрало пропастта, която зейна между нас. А ако случайно в сърцето му се отвори някаква раничка, тя не трябва да се разравя със спомени.

Засега ролята на домакиня ще поеме сестра ти Мария. Поговорих си с нея и е съгласна. Обеща ми, че ще се грижи за домакинството ти, докато се върна. С това имаше предвид, че няма да доведеш нова жена в дома си. Макар и да й казах, че отивам само за няколко дни при леля до Хнущя, тя разбра всичко, и затова подчерта, че това ще е докато се върна. Искаше да направи сбогуването по-лесно. Винаги ми е била на сърцето. Комай единствена следеше с искрено съчувствие страданието, което бавно, но сигурно ме отдалечаваше от теб. Първа забеляза греха ми и въпреки това не го осъди, както след това сториха другите почти единодушно. Колкото пъти се срещнехме, нейният ясен поглед, горещи думи и искрена усмивка ми даваха сила да понасям твоите безпощадни, гневни изблици. Убедена съм, че ще ти бъде опора във временната самота и ще успее да ти обясни всичко, което би ти се сторило неясно в писмото ми.

Годежният пръстен, както и другите бижута, които си ми подарявал, ще намериш на обичайното място, в кристалната кутийка върху нощната масичка. Не съм взела нищо от там. Отивам си така, както преди години дойдох. Вземам си само добродетелта на бедната невяста, която твоето семейство ценеше толкова високо, че забрави да си поиска и зестра, както и твоята младост, понеже смятам, че принадлежи само на мен.

Прости ми, че така безжалостно ти напомням за нея. Когато и да ме спохождат тежките мигове на раздялата и да ме измъчват горчивите думи на признанието, които съм си подготвила за теб и за които знам, че ще затворят завинаги всички твои пътища към мен, оглеждам ли се зад себе си, омотавайки на кълбо нишките на своя живот, не успявам да се браня от пресните спомени за моментите, в които се радвахме на чиста любов, и се чувствам длъжна да ти ги припомня, за да имаш доказателство, че моето решение не произтича само от липсата на чувства към теб.

Навярно си спомняш. Срещнахме се в Скленов. Дойдох там да лекувам самотата си. А ти заедно със сестра си съпровождаше болнавата си майка. Виждахме се редовно по време на обедите в ресторанта на имението. Винаги си избирахте най-светлото място при прозореца точно срещу моята маса, с което не просто привлякохте вниманието ми, но и проявихте изискан вкус, присъщ на доброто семейство, понеже в цялата зала нямаше по-приветливо място от това, което запазихте за себе си. Под огромните листа на палмовото дърво, поставено в ъгъла до голямата клетка с две канарчета, с прозорец отзад, откъдето проникваше следобедната светлина, представлявахте необикновено живописна групичка, като че създадена за платното на художник. По-късно ми издаде, че всичко това било идея на сестра ти. Наистина. Къде другаде биха придобили по-красив блясък ленените й коси, сплетени на две дебели плитки и спуснати свободно върху нежните й гърди като златни класове, къде очите й биха били по-изразителни, челото би изпъкнало повече, страните й биха се оживили, къде тялото й би заблестяло с по-голяма чистота? Там Мария сияеше цялата като ранно цвете под пролетното слънце. Човек не можеше да откъсне поглед от нея. Макар и да се държахте скромно и тихо, вие изпъквахте сред цялото курортно общество.

Първото, което ме заинтригува, беше меката ви и необичайно чиста реч. В тази среда, в която всеобщо, предполагам тенденциозно, се поунгаряваше и понемчваше, тя звучеше свежо. Около вас и на мен ми беше по-свободно и весело на душата. Навсякъде се държахте самоуверено и непринудено, а при това и обикновено, като у дома си. Нищо не ви изненадваше, не ви разстройваше, не ви притесняваше. Затова веднага правилно отгатнах, че принадлежите към благородно семейство със стари словашки традиции. Издадоха го най-вече двете жени. Твоята достолепна, застаряваща майка и мъдрата, аристократична Мария. Напомняха ми на персонажи от романите на нашия Ваянски.

С Мария си допаднахме веднага. Между нас съществуваше някакво духовно родство, което нямаше нужда да се насилва по никакъв начин, затова без формални любезности и неудобни речи станахме най-добри приятелки още от първата ни среща. Когато и да се спираха върху мен нейните добронамерени и невинни очи, потръпвах леко, сякаш ме огряваше чиста светлина. По-късно разбрах, че родът ви вече столетия се жертвал не само в името на народа, но и на Бога, и че принадлежите към старшинството на църквата си. Този семеен знак засегнал най-много нея. Получила от Бога не само дара на дълбоката вяра, но и на благодатта. Затова умееше така щедро да раздава утеха на близките си. В нейно лице открих опора в пустия си живот.

В началото ти ми беше безразличен. Както знаеш, тя ни запозна. Когато ме посочи и ти пристъпи към мен по-скоро от възпитание, за да ми предложиш място на масата ви, напуснах самотата си не толкова заради теб, колкото заради нея.

Дори и после не успя да заемеш онова място в сърцето ми, което вече трябваше да е било подготвено за теб.

Този ден на масата не си разменихме нито една мила дума, нито поглед дори. Аз бях обладана главно от радостта, че мога да опозная по-добре Мария, че мога да я гледам в дълбоките очи и да слушам звънливата й реч. А на теб това ти се харесваше, понеже не трябваше да влизаш в неприятната роля на домакин и събеседник. Както обикновено се беше посветил на вестника си и тихо прислужваше на майка си. Спомням си, че това беше твоето всекидневно синовно задължение, което и тогава не смяташе да нарушиш по какъвто и да било начин.

Ако трябва да бъда честна, твоето държание не ме объркваше изобщо. Винаги при разговор с Мария съзирах правилното ти, малко отегчено лице, вглъбено в четенето, широкото ти чело, склонено над вестника. Ръката ти с дълги, момичешки нежни пръсти, когато преместваше приборите, глухия ти глас, когато послушно отговаряше на майка си или когато й прочиташе някоя интересна новина от вестника. И беше така, сякаш виждах което и да е сиво лице и сякаш слушах един неангажиращ, изгубен човешки глас.

Но нещо се случи с мен след това, когато се затворих в стаята си горе на етажа на мрачното имение с мисълта да си почина, което ми стигна да осъзная цялата тази неочаквана среща. Ах, съдбата винаги чудно си е играела с мен. С гордост казвах: Любов? Какво е това? Някакъв си животински нагон. И се присмивах на хората, които се поболяваха от нея, и на поетите, които искаха да я издигнат в добродетел, понеже не ги разбирах.

От малка бях свикнала да се доверявам повече на разума. Беше ми съветник във всички ситуации, мяра за живота. Единствено в него ми се явяваше цялото съзнание и това, което излизаше от обсега му, най-вече чувствата и страстите, смятах за своя слабост, и затова ги укротявах, преодолявах нарочно още в зародиша им, за да не трябва да се срамя и покорявам пред хората по какъвто и да било начин. В този контрол над вътрешния си свят постигнах с времето такова съвършенство, че нищо не можеше да ме изкара извън релси. Каквото и да се случваше около мен, ме сварваше подготвена и сигурна. По този начин обезоръжих много хора. Те не ме разбираха. Изведнъж се оказах извън тях. Мъжете ме смятаха за твърде студена, недостъпна, жените пък за горда. Самата аз усещах в себе си спокойствие, което ми беше достатъчна отплата за самотата.

Бързо обаче изгубих това чувство за сигурност. Като да се разрасна огън в сърцето ми. Пламъците засегнаха кръвта и после ме погълнаха цялата. Напразно вече се обръщах към разума. Нямаше го. Имаше само объркване в душата, объркване в тялото. Рязка горещина се изля върху мен и разхлаби всичките ми сетива. Затова в страха, че съм изгоряла, защото тези дни беше наистина горещо, легнах на легло. Но това беше любов. Любов, която процъфтя из кръвта, любов, която изведнъж пусна корени дълбоко в сърцето ми, свирепа като буря, гореща като слънце, любов, която бе решила да ме покори, защото я отбягвах толкова дълго. Какво можех да предприема срещу нея, когато се усещах слаба като стъбълце трева, на което първият пролетен дъжд е измил коренчетата, когато се страхувах за живота си. А ти не беше при мен, за да ме хванеш със силата си и да ме закорениш в новата почва, към която ме отнасяше течението. Само твоите очи от далечината преодоляваха тежкия вятър, стряхата, стените и тавана, за да запалват в мен нови огньове. Дълги часове лежах безсилна с омаломощено тяло. На пръв поглед изглеждах спокойна. Никой нямаше да забележи, че преживявах такава важна промяна. А в това време в мен се прекършваха гордостта и достойнството, които досега ме държаха на повърхността, и в онова място в сърцето, което затварях и пред себе си самата, се прокрадна смирението.

Цялата промяна се разигра толкова дълбоко в мен, че и самата аз не успявах да я проследя, толкова бързо и убедително, че нямаше как да я избегна или задуша. Можех само да се предам на новото състояние и със сетивата си да опознавам неговото безопасно разпростиране по цялото ми съществуване. Странно, беше точно така, сякаш след бурята бях сменила мокрите си дрехи със сухи. Чувствах се добре, дори още по-преизпълнена, истинска. Някаква нова светлина се запали в мен. И беше приятно и радващо. Понякога изпадах направо в еуфория. Искаше ми се да плача и да се смея едновременно. Никога преди това не бях изживявала нещо подобно.

Тази чудна светлина изгряваше в мен след това всеки път, когато трябваше да се срещна с теб. Това беше и причината да започнеш да ме забелязваш повече, да съзреш в мен очарование, което те привлече, причината веднъж да тръгнеш да ме търсиш далеч в полето, където обикновено водеше пътят ми по време на редовните ми следобедни разходки.

Тогава нямаше с какво повече да ме изненадаш, защото вече не бях онази стара, недостъпна Юлия, а младо, наистина по-младо момиче, което очаква много от живота, защото самото то иска богато да го обдари.

Ах, прости ми, че в своите спомени се връщам чак толкова назад и че сега, когато се разделяме, ти припомням тези красиви мигове, когато нашите пътища бяха обсипани само с пъстри полски цветя и когато нямахме нужда от думи, защото се разбирахме с поглед, усмивка, с дъх, и когато наистина откривахме в очите на другия целия свят. Нека ти послужи за доказателство за това, колко страстно успях да се отдам на новото чувство и как пренебрегвах разума, който дотогава направляваше изцяло действията ми.

Тогава не знаех с какво толкова ме привличаш. Бях заслепена. Не исках да зазиждам младата си любов с някакво размишляване. Но и не трябваше. Сама беше достатъчно силна и буйна, та да се развива прекрасно. Чак сега, когато всичко, върху което се опитвахме да изградим нашето общо щастие, се разбива на малки парченца, го осъзнавам.

Беше добър към мен и на думи, и на дела. Никога не се поддаде на действие, което би издало наклонност към насилие. Жертваше се и се раздаваше, както го изискваха заповедите на вярата ти. Неведнъж съм се смятала за нищожна, защото не съм можела да изпрося с молитви толкова благодат, та да ти се отплатя по сходен начин. Този свой недостатък се опитвах да компенсирам с още по-голяма честност и вярност в любовта. Както знаеш, така успяхме да създадем силна връзка, която не се отслаби и след това, когато пред Бога и пред хората поехме върху плещите си съпружеското бреме. Точно обратното, стана по-силна и гореща, защото не беше нужно да жертваме собствената си свобода в нейно име. Много скоро се оказа, че за щастието не е нужно пространство, а голяма вяра в човека.

В началото го осъзнавахме еднакво и двамата и затова успяхме да превърнем стаята си в такова топло и безопасно гнездо, макар и навсякъде наоколо да се разрастваше напрежението.

Само си спомни какво спокойствие се вливаше в нас, когато вечер се прибирахме в нея, когато се пробуждахме в дълбока прегръдка и често посред нощ начевахме тихи разговори един с друг и един за друг. Бяха прекрасни мигове. Дори не знам защо, но ми напомняха на библейска среща по пътя към Емаус. Предполагам, че човек се потапя по-дълбоко в тайните на живота, когато пред него се открива някой друг, защото така не опознава само този другия, но и себе си и преди всичко усеща близостта на самия бог, както онези двама негови последователи.

В такива моменти тъмното пространство около нас оживяваше чрез таен поток, който преминаваше през телата и душите ни. Разгаряше ни и едновременно ни свързваше. Думите, които сами излизаха от устите ни, при това състояние придобиваха особено значение. Превръщаха се в чувствителни нерви, през които преминаваха и най-нежните състояния на душите ни. Бяхме едно цяло същество, което имаше две лица: твоята душа и моята душа, но което имаше способността да се слива още по-цялостно и да изгубва и последния знак на раздвоението.

Не можеш да си представиш колко беше красиво изживяването на тази промяна в мен и как се радвах на мига, в който ще започна да съществувам само с теб, с твоята душа, с твоето сърце. В това виждах смисъла на живота си и постигането на пълно щастие.

И все пак не ме изненада, че ти смяташе любовта ни само за средство към достигането на по-висше съвършенство. Отдавна знаех, че си си поставил по-високи житейски цели, че изгаряш по осъществяването на братство на земята, че копнееш за любов, която би премахнала напрежението в човека и която би обхванала цялото човечество, целия свят, вселената, и в която най-накрая бихме се срещнали с Бога. Беше естествено. Мъжът е по-свободен в порива си от жената. Не се чувства добре в оковите на земния живот. Гледа към звездите и към пространствата над тях, защото копнее за безкрайност и безсмъртие. Не го задоволява видът на този свят. Търси други светове. Всичко, с което се сблъсква тук, което хваща в ръце, изменя и издига до недостижими подобия, за да има за какво да се бори. Ти също не смяташе да измениш на наследството на бащите си. Винаги признаваше гордо своя Бог. Църквата до нашия дом ти беше най-милото място, Библията - най-любимата книга, за радост на майка си често я цитираше, за да контролираш мислите и чувствата си. Всичко това ми беше известно още преди годежа ни.

Първите дни на дъното на душата си изживявах малка криза. Сигурно бях омаяна. Стигаше ми щастието, което извираше от нашата любов и което се случваше в общото ни съществуване, макар и в незабележимото пространство на стаята ни, обградени от всички страни от страданието на човечеството. Дори се опитах да се отбранявам, понеже твоите намерения разрушаваха замъка, в който исках да се затворя с теб, избягвайки от света. Та не беше ли любовта ни толкова голяма, за да стига за всички нужди на живота ни? Нямахме ли градина с висока стена, стабилен дом, своите млади тела, кипяща кръв и главно сърцата си, с които ни беше топло и без слънцето?

Но когато разбрах, че в такова жилище, постлано само с моята любов, ти беше прекалено тясно, го напуснах доброволно и те последвах.

Нека това не те изненадва. Жената е по-земно същество от мъжа. Трудно напуска придобитите места, защото се чувства най-добре на твърда почва и се доверява само на това, което може да обхване със сетивата си. Не обича да влиза в недомислени, неистински светове, където трябва сама да си запалва светлина. Страхува се, че ще се изгуби и ще загине. Но когато усеща до себе си подкрепа, преодолява препятствията с изненадваща лекота, дори е по-смела и от мъжа, защото умее горещо да загори за идеала.

Освен това в моя случай не трябваше да гоня някаква химера. Раят ти беше перфектно обмислен. Бог те беше надарил и с дар слово. Твоите думи лесно успяваха да материализират свят, който би трябвало да обдари всички хора с щастие. Не беше нищо непостижимо. Казваше, че го познавали дедите ни, че изцяло го осъществили първите християнски събори и някои секти, че дори всички ние го носим в сърцата си като предпоставка и основа на истинския, пълния и блажения живот. Защо човечеството да не може да го постигне в наше време?

Всъщност не губех нищо. Вярвах, че в свят, в който ще паднат всички предразсъдъци, които оковават и обезценяват човека, в който ще загинат грехът, омразата и гордостта, в който ще се развие напълно свободата на сърцето и всички хора ще бъдат братя, ще намеря местенце и за своята любов. Вярвах също, че това местенце ще бъде достатъчно топло, за да се чувстваш в него щастлив.

Нашите любими разговори поеха в такава посока. Спряхме да търсим човека в себе си, за да търсим човека извън себе си, човека, който би имал смелостта да се жертва за човечеството, да върне вярата в живота и да скрепи любовта по света.

Съгласявах се с теб, че нашият човек не може да бъде обвит в прекалено самолюбие, ослабен от конфликтите на духа и тялото, и не казвах нищо против това, че насочваше надеждите си на Изток. Та нали точно този човек, руският човек, беше отдавна предопределен за това, да осъществи господството на любовта на земята. По-скоро се зарадвах, че и за това сме на едно и също мнение, защото още от училищната скамейка таях особено разбиране за руската душа.

Както знаеш, и двамата се радвахме искрено на този нов порив. Животът ни придоби нов смисъл, защото имахме пред себе си ясна цел, към която се бяхме насочили. Разликата беше само в това, че аз се впуснах към нея по-устремено. Но си мислех, че трябва да те догоня. Какво сторих зле?

Веднага след това се впуснах наново в четенето на руските класици, за да се запозная по-добре с този обикновен човек, апостол на спокойствието и любовта, така както го е описал руският гений. Ти ми се притече на помощ. Показа ми Горки, после Маяковски, Блок, Пастернак. Ах, каква красота, каква красота! Чудех се защо светът отдавна не я е открил. Та нали просто е чакала смелото откриване на човека. Там нямаше нищо, нито небе, нито земя, нито слънце и въздух, с които са запълнени страниците на другите книги; само човек. Но човека в такава голота, в такъв верен вид, че предизвиква наведнъж съжаление и ненавист, едновременно привлича и отблъсква нашата слава и нашето падение. Нито един творец не е успял да изрази толкова вярно човешката душа, както са го направили руските писатели.

Този човек веднага ми стана идеал. Завладя ме още повече с това, че водеше героична битка срещу целия свят. Слава богу, тогава вече беше ясно моралното му надмощие, дори със сигурност можеше да се очаква, че не е далеч мигът, в който и стените на нашия дом ще се разтърсят от победната му стъпка, с която като добър гостенин ще седне на нашата маса и ще ни обдари щедро със своето доверие.

И двамата очаквахме този ден трепетно. Като че щяхме да встъпим в още по-тесен кръвен и духовен съюз с него и целите ни мисъл и действие се носеха в знака на това радостно очакване. Вярно, че и други хора в това време завладяваше нервност, но нас в по-голяма степен. Признавам, че в моя случай това вече беше болест, сърдечна болест, при която от сърцето изтичаше любов, но липсваше уста, която да пие от нея на пълни глътки, болест на поробената душа, усетила течение, вливащо се някъде в безкрайните простори, където няма възможност да се намеси никаква човешка сила, където властва неограничената свобода на мисълта и чувството.

Вече не ми бяха достатъчни разговорите с теб, размишляването над книгите. Исках повече, исках да науча всичко за човека, който идваше да изкупи мен, теб и човечеството, исках да го съживя, да го извикам в съзнанието си. Затова сутрин, когато ти тъкмо беше тръгнал към службата, аз се оттеглях в най-дълбокия ъгъл на нашата стая с мини-издание на руската история, което беше намерил в някакъв антиквариат, и се заседявах над него с часове. В него открих най-основната черта на този човек - стихийност - качество, което на нас вече ни липсва, но на руснаците дава неизмерима, постоянно нарастваща сила, силата на земята, въздуха и водата, защото може така, както земята, въздухът и водата, едновременно да руши и твори. В същото време разбрах и защо тази сила ме пленява, покорява и привлича, и защо така всецяло вълнува мислите ми.

В моментите, когато от вълнение не можех да чета, от устата ми излизаха произволни думи от Блоковото стихотворение Скити, което бях научила наизуст не толкова понеже ти беше любимо, колкото защото най-добре изразяваше тази стихийност. В енциклопедичния речник научих за скитите съвсем малко. Но и това ми стигна, за да разбера съдбоносната им роля за руския народ.

Не се учудвай на тази прекалена моя разпаленост. Беше причинена и подбудена от теб. Просто търсех нов път към твоето сърце и си мислех, че този път неизменно минава през този човек, когото ти постави над мен. Моето държание беше без странични помисли, затова и днес нямам какво да добавя и обяснявам.

По-скоро ти ми оставаш длъжен с отговор на въпроса, защо ме изостави по този път точно тогава, когато бяха налични всички предпоставки да се намерим, защо изпадна в горчиво мълчание тогава, когато трябваше да говориш най-много, когато трябваше да ликуваш, защото твоето очакване се сбъдна.

Навсякъде около нас триумфираше човекът, в когото влагаше надеждата си, че ще донесе в живота божията заповед за любов. Непрекъснатият военен строй на руската войска преминаваше по нашата улица. Тропотът на мощната му стъпка ни пробуждаше през нощта и изпълваше със сигурност пред опасността от канонадата, която все още от време на време яростно избухваше в околностите на града ни.

Като цяло се забелязваше освобождение на мисълта. Хората наистина искрено приветстваха освободителите си. А тези, които досега таяха страх пред загадъчната войска, за която, разбира се, се ширеха ужасни слухове, отрезняха от предубеждението и ходеха с усмихнати лица. Единствено твоето чело от ден на ден се смрачаваше все повече. От служба се връщаше винаги навъсен и раздразнен. Отбягваше да отговаряш прямо на въпросите, които поради тази причина ти задавах, и умишлено избягваше възможността да започнеш разговор с мен.

През това време не исках да вярвам, че може да си се излъгал в надеждите си. Всичко извинявах с твоята заетост. Защото наистина имаше много работа в службата, у дома, в обществото. Епохата изискваше човека цял. И ти не се укри. Светът беше в развалини, а човешкото общество се разлагаше. Всичко се нуждаеше от обновление, от силни ръце, трезво мислене. И ти не пестеше сили. Раздаваше се повече от всякога. Беше естествено да не искаш да се изтощаваш с ненужни беседи, които и без това не те привличаха. И аз се лиших лесно от тях. Приех действителността такава, каквато дойде. По някои въпроси трябваше да променя мнението си, но не бяха чак толкова много. Като цяло руският човек не ме разочарова, защото и аз не разочаровах него.

Знаеш, че през дома ни минаха много войници от фронта. И руснаците не ни подминаха. Установиха се в двора ни, заради което през деня постоянно идваха при мен с някаква молба. Не искам да скривам нищо. Някои имаха наистина дивашки вид. Но стигаше да ги погледнеш по-приветливо и веднага ставаха по-кротки и сърдечни. Предполагам, че човешкото доверие нараства и намалява според това, какво доверие му даряваме ние. Често много зависи от първата среща. С поглед можем и да раним, и да издигнем човека. Точно с погледа си му приписваме истинска стойност.

Беше естествено между нас да се създаде приятелство. Обикаляха ме, шегуваха се, помагаха ми с работата, надпреварваха се в услужливостта и в проявата на уважение, дори ме посещаваха в нашата стая.

Интересно. Там се държаха като в музей. Уютността на малкото и подредено домакинство ги изненадваше и разчувстваше. Влизаха с грохот. Но веднага при вратата се спираха и удивляваха. Лицата им излъчваха едновременно боязън и ужас, сякаш внезапно се бяха озовали в полумрака на светилище. А като успеех да им вдъхна смелост, ги удивляваше всяка незначителност. Превръщаха се почти в деца. Внимателно вземаха в ръце стъклените фигурки, смееха им се дълго, сърдечно. Разглеждаха играчките на Камил, радваха им се, докосваха мебелите, одеялата, печката, полилея. Всичко им се струваше странно. Всичко ги вълнуваше. След това обикновено ми разказваха за своя дом. Бяха силно привързани към него. Всеки с нетърпение очакваше възможността да се върне, защото там ги чакаха жени, деца, чакаха ги бащи, майки, сестри, братя. Чакаше ги такава уютна стаичка като нашата. Всъщност цялото вълнение, в което толкова бързо изпадаха, предизвикваше само споменът за нея. Веднага се усещаха в подобна среда, сред дреболиите, които някога са ги обграждали, губеха суровия поглед на войници, на покорители и се превръщаха в най-човечните хора. Откопчаваха си коланите, сваляха тежките неугледни оръжия, тананикаха си свои песни и се впускаха в задружни танци. Никога друг път не съм виждала такива искрени прояви на радост от живота.

Харесвах ги. Радвах се, когато идваха при мен, и сама ги виках. В това нямаше нищо лошо.

Затова не ми се иска да вярвам, че точно тези посещения са те заблудили и те е завладяло подозрение спрямо мен. Винаги си бил разумен и за тези години, които преживяхме заедно, имаше време да се убедиш, че чувствата, които изпитвам към теб, не са измамни, че не съм способна на лицемерие или коварство. Знаеше всичко за мен и всичко можеше да видиш. Нашият съюз не беше просто двустранен договор, който сме дали да осветят, за да ни свързва до смъртта страхът от грях. Роди се от чиста любов и се укрепи чрез тъканта, която израсна от нашите сърца. Бих ли могла да скъсам тази връзка така бързо и без болка? Не, не бях толкова безчувствена и ти знаеше това.

Необичайното ти държание си обяснявам с това, че увереността ти внезапно се разклати и ти изгуби вяра в човека. Всъщност се бореше пламенно за любов. Искаше да се обградиш с нея като със здрава стена срещу греха, за да имаш спокоен живот, достойна смърт и след нея вечна слава. Но издигаше пясъчни кули. Налагаше любов на другите, но сам я нямаше. В сърцето ти имаше само самолюбие и то ти пречеше да виждаш ясно. Изпитваше към ближния единствено съчувствие. Заблуждаваше се, че около себе си виждаш само просяци, бедни хора, отблъснати, забравени, унижени. Искаше да им помагаш, да им подаваш мило ръка, да ги изведеш от унижението, да ги дариш с комат хляб, дрехи, за да не гладуват и мръзнат, имаше добрата воля да създадеш за тях приют за бедни, старчески дом, болница. Да, искаше да осъществиш всичко, на което те задължаваше твоята вяра и най-вече твоята църква. Но се изплаши от свободния човек, който имаше и спрямо теб определени изисквания, когато искаше да се изравниш с него, защото до него изгубваше стойност. Затова те обхвана подозрението, че ще те лиши от удобството, че ще трябва да жертваш много от собствеността си. Предпочете да задушиш у себе си този страстен блян по високи идеали, с който хора като теб се изпълват винаги, когато нещо заплашва душевното им спокойствие. Бързаше да предпазиш и мен, за да не стана жертва на заслепеността. Жалко само, че не забелязах намерението ти по-рано. Навярно бих успяла да те предпазя. Но всичко се осветли в главата ми чак тогава, когато доведе у дома пияния капитан.

Веднага когато влязохте шумно в стаята, разбрах, че искаш да ме излекуваш от болестта. Искаше да ми покажеш другата страна на човека, когото съм се научила да уважавам, но не си даваше сметка, че с това ми откриваш самия себе си. Трябва да призная, че за тази цел си избра добър екземпляр. Навярно си предприел и жертвал какво ли не, за да го намериш, защото ставаше въпрос за оригинален тип. Капитанът носеше всички знаци на този вид. Беше доста недодялан, за да не подсили уютността на средата, в която беше попаднал, и доста суров, за да оскверни всичко, до което се докосне. Умееше да се хихика сърдечно, да плюе и ругае, да проявява по различен начин своята буйност. Можеше да бъдеш спокоен. Умееше всичко онова, което може човек, когато след прекомерно пиене освободи у себе си всички подсъзнателни животински нагони. Но ти забрави, че човек в това състояние е също и нахален, и преди всичко опасен.

Опитах се да те предупредя, защото с ужас забелязах как този човек все по-често и безочливо насочваше тежкия си размътен поглед към мен, как безсрамно ме оголваше и опипваше с него, как бавно, но сигурно ме завличаше към пропастта на своята необуздана страст. След като не успях да го сторя, исках да ви оставя, но ти беше неумолим. В очите ти блестеше студена, ехидна светлина. Колкото и да се опитвах да се измъкна от капана, в който ме беше хванал този човек, и търсех помощ при теб, ти ми се изсмиваше и ме буташе обратно, сякаш не можеше да се наситиш с поглед на моето безсилие.

Защо го правеше? Накъде водеше още демона на своето отмъщение? Какво още искаше от мен, когато вече се бях предала на милостта ти? Защо не укротяваше своята жестокост? Та не знаеше ли, че слабея, че няма да понеса сама тежката отговорност за катастрофата, която ни заплашваше, и че в следващия миг всичко щеше се срине върху главата ти.

Ах, да, нищо не можеше да видиш. Пред очите ти беше паднала завесата на отмъщението. Усещаше в себе си единствено неукротимата сила на наказващо божество. В своята горделивост не искаше да видиш страха в моите молещи се очи. Но колко страшно беше твоето смирение след това, когато най-накрая разбра поражението си.

Още си спомням живо, как смъртно пребледня, когато капитанът ясно заяви греховното желание на своята неукротима, подсилена от алкохола страст, и ти заповяда да се отдалечиш от стаята. Да, спомням си този ужасен момент, понеже и моето сърце се разтрепери. Капитанът стоеше пред теб спокойно, осъзнаващ своите сила и надмощие, подсмихваше се и премрежваше очи сякаш от сънливост. Върху него не можеше да се забележи вълнение. Чакаше, но беше решен да приложи волята си във всеки един момент, макар и чрез насилие, макар и да би струвало нечий живот. За сметка на това теб напълно те напускаше смелостта. Беше окаян, понеже падението на гордостта ти и на сигурното ти господство стигна до бедата и голотата на покорения и беше голямо. Силите не ти стигаха дори за една единствена дума на съпротива. Устата ти трепереше, лицето ти потъмняваше в линиите на смъртоносни спазми, с очи блуждаеше от предмет на предмет и накрая се хвана за мен, защото си мислеше, че аз ще намеря спасителното решение.

Какво обаче можеше да очакваш от създание, което само преди миг беше стъпкал със своето вероломство в праха на най-голямото унижение? Какво можеше да очакваш от жена, която превърна в свой роб? Така че не се учудвай, че реших да се жертвам, нямах друг изход. Исках да спася живота ти, само тогава, да, тогава още те обичах, много те обичах, дори такъв беден, покорен, и си мислех, че ще имам достатъчно сила да излекувам тази рана в своя живот, нямаше как да зная, че решавам съдбата си.

Но ти беше на друго мнение. На следващия ден трябваше да остана сама, за да узрее и да се разтвори грехът у мен, за да може собствената ми съвест да се обърне срещу мен и да ме обвини в провинението, защото наказанието, което вече изкупвах, ти се струваше прекалено малко и трябваше сам пръв да се очистиш пред обществото, като пристъпиш към мен със строгото лице на съдник.

Дойде чак на другия ден със сестра си Мария и майка си. Трябваше да запазиш честта на семейството, трябваше да ми изчетеш лекция, за да не пропадна отново и да не ви донеса нов срам. Нали и без това вече трябваше да ме търпите между себе си.

Слава богу, поне Мария не ме осъди. Веднага разбра всичко и се превърна в мое единствено убежище. Можех да й се доверя, защото нейното чисто сърце не знаеше да се затъмни с подозрение и да се напълни с омраза. У нея се възстанових отново и намерих сили да понасям обидата, която вие ми нанасяхте на всяка крачка.

Преди всичко майката. Тази достойна старица, предполагам, няма да намери покой и след смъртта си, че съм омърсила с кръвта си вашия род, и ще отнесе своята жалба дори пред лицето на самия строг Бог. Искрено съжалявам, че така накърних и обезпокоих старостта й. Беше нейният любимец. Затова не можеше да ми прости провинението. Дойде толкова натъжена, сякаш някой в нашия дом беше умрял. Първо пое в ръце малкия Камил. Трябваше да пази невинността на детето, която беше застрашена от моето присъствие.

Господи, единственият потомък на рода, а във вените му течеше и моята кръв. Кой можеше да й гарантира, че и в него нямаше да се пробуди развратеността, която се бе пробудила в мен? Бедната, имаше основателни страхове и лоши тревоги. Трябваше пълноценно да се възползва от времето, което й оставаше на този свят, ако искаше да успее да изкорени от сърцето му зародиша на моята прокълнатост. В това не се доверяваше дори и на теб. Не се допитваше до мнението на никого. Присвои си детето. От сутрин до вечер го следеше внимателно и направляваше. Сутрин го събуждаше с религиозна песен, а вечер го приспиваше с молитва. Той не смееше да направи нито една крачка без нея. Положи голямо усилие, да го научи да се кръсти преди и след хранене, сутрин и вечер, и още повече, да го отучи да говори на ти с възрастни хора. Трябва да призная, че у тази старица имаше голяма упоритост. Изпълни до последно всичко, което си беше наумила. Не се изплаши от никакви препятствия, понеже имаше ясна цел пред себе си. Камил трябваше да се превърне в ангелче, пък дори и дяволи да го държаха за краката.

По-лошото беше с мен. За мен нямаше спасение, затова нямаше и смиление. Всъщност сама се осъдих. Майката дойде само да ми го покаже. И при това беше напълно спокойна и студена.

Още в деня, в който се установихте, трябваше да чуя присъдата й. Това бяха твърдите и безцеремонни думи на жена, която в живота си е познала само целомъдрието. Днес вече не мога да ги повторя. Спомням си само това, че при тях се срамувах сама от себе си и, главно, с ужас осъзнавах каква съдба ни очаква. Твоята майка всъщност събуди у мен греха, който можеше лесно да се премълчи, защото нямаше достатъчно доказателства за него. Тлееше само някъде на дъното на душата ми като незабележимо въодушевление, за което нямаше храна. Но изведнъж се възпламени, докара изгарящ срам върху лицето ми, сълзи от огорчение в очите и така трябваше да си призная, че няма да имам достатъчно сила да го скрия пред себе си и пред света.

Не знам дали майка ти забеляза нещо. Преливаше от справедливия гняв на накърненото достойнство. Можеше например да смята капчиците сълзи, които несъзнателно се стичаха по бузите ми, за проява на разкаяние, но и за проява на безсилен, потискан инат. Това вече не ме интересуваше. Знам, че никога не ме е харесвала. Прие ме за снаха само защото знаеше колко силно си се привързал към мен и че би те изгубила, ако се противопоставеше на волята ти. Сам ти ми разкри, че малко те ревнува от мен. Но, струва ми се, че това не беше само ревност. Имаше нещо повече. В него се криеше и малко семейна гордост. Трудно понасяше факта, че си вземаш просто едно непознато бедно момиче, което няма да може да доукраси с нищо самолюбието ?. Възприемаше го като кръвна обида. Чувстваше се виновна пред строгата трибуна на предците си, пред която скоро щеше да трябва да се яви, за да докаже с какво е допринесла за славата им. Бедността беше готова да ми прости, но не и това. Възползва се от възможността да прояви омразата, която таеше към мен. Опитваше се да ме сломи и като не успя, упрекваше ме в безчувственост.

Със сигурност след това ти се е оплаквала, че съм я обидила. Не можех инак. Местата в душата ми, на които грубо посегна, бяха все още чувствителни.

Но колко по-поносимо и човечно беше нейното държание в сравнение с твоето. Тази изсъхнала, прегърбена старица в справедливото си негодувание беше способна да ме отнесе върху гърба си направо пред вратите на ада, за да предпази семейството си от моралната зараза, която идваше от мен, докато ти реши да ме изгаряш жива парче по парче пред очите си, за да се наслаждаваш на мъките ми.

Когато след време се усамотихме, побърза да ме уведомиш, че капитанът веднага на другия ден, след като извърши своето позорно дело, бил отнесен от мина, която необмислено искал да отстрани от пътя с голи ръце. Не казах нищо. Дори не те гледах. Но твоят неестествен, принуждаващ към спокойствие глас достатъчно ясно ми даде да разбера в колко дълбок грях съм изпаднала. Не знам до каква степен си успокоил любопитството си. Признавам, че ми беше трудно да запазя спокойствие, когато сърцето ми кървеше.

Мълчанието, в което потъна през следващите няколко дни, наистина беше следствие от това.

Но понякога мълчанието казва повече отколкото самата реч. А ти имаше какво да кажеш. Очите ти кръжаха около мен като две птици, които искат да се спуснат до гнездото, но не могат да го намерят никъде под себе си. Където и да се изгубех, те бяха там. През деня при работа бяха върху ръцете ми, когато отивах в двора, се преместваха с мен като сенки на пазачи. Вечер лягаха с мен, сутрин ставаха, дори през нощта, когато се пробуждах от сън, ги откривах някъде в тъмнината. Може би очакваше, че няма да издържа и все някога ще проговоря. Защо го правеше? Какво искаше да научиш от мен? Не знаеше ли, че прекалено много страдам заради теб? Дори не можеш да си представиш каква мъка ми причиняваха твоите изпитателни погледи. Не знаех как да им се изплъзна. Усещах ги навсякъде. Преследваха ме като диви зверове. А в това време имах нужда от много спокойствие и главно любов. От твоята любов, която би ми простила и която би ми дала сили да понеса страданието. Да не би да си мислеше, че не я заслужавам?

Ах, колко малодушен беше! Страхуваше се, че така ще трябва да си признаеш съучастието в моя грях. Но не можеше. Дори тогава не искаше да отстъпиш от надменността си на духовен и морален патриций. Предпочиташе да застанеш на страната на моите съдии, където си мислеше, че е справедливостта, и позволи да хвърлят върху мен позора. Не прояви нито грам разбиране към моето положение, не ми подаде ръка, когато се нуждаех от теб, не ме съжали, когато видя, че сърцето ми кърви. Макар няколко пъти да те помолих да не ме караш да излизам навън, защото трудно понасям хорските погледи, нарочно ме водеше на гости и сам ги приемаше, защото държеше на общественото мнение, трябваше някак да запазиш неговата благосклонност, за да не се почувстваш сам. От мен вече не се интересуваше.

Ах, Иване, какво се случи с теб? Наистина ли вече нищо не те свързваше с мен? Защо тогава ме държеше при себе си? Можеше да ме отхвърлиш и отпратиш. Щяхме поне да избегнем тези неприятни мигове, които преживявахме винаги, когато напразно се опитвахме да се сближим, и най-важното - нямаше да се стигне до всички тези дребни сметки. Та нали изобщо не искаше и да чуеш за развод. Не искаше лично да разрушиш съюз, който е свързал Бог. Предпочиташе избора на състояние, което можеше да бъде само наш затвор. Както знаеш, подчиних ти се и в това без възражения, най-вече когато изискваше от мен жертва за детето.

Когато вече нямах друг изход, се задоволих с ролята на търпяща съпруга. Животът ми така или иначе ми се струваше незначителен, щом осъзнах, че сърцето ми не може да си върне спокойствието и щастието, които имаше преди катастрофата. При теб можех да чакам единствено смъртта, която много жени чакат търпеливо до своите мъже.

Но след тези дни разбрах, че ще бъда майка за втори път. Под сърцето ми се зараждаше нов живот. И той ме изобличаваше в греха, който исках да скрия, за да остане грижа само на моята съвест, затова реших да се изповядам с това писмо и да напусна този дом, преди очите ни да се срещнат отново.

Прости ми, че така ще те изпреваря и поставя пред свършен факт, който вече не би могъл да промениш. Сама се обвинявам за всичко.

Случи се през онази ужасна нощ. След като ти напусна стаята и ме остави насаме с този възбуден мъж. Ах, беше наистина луд, беше звяр. След като някак си се съвзех от първото опиянение, в което ме завлече със своята неукротима страст, се озовах на леглото до него. Първата ми мисъл беше, че отмъщавам за теб. Не мислех за последствията. По равномерното дишане, което идваше от него, заключих, че спи дълбоко. Бързо намерих твоя ловджийски нож в кухнята и след това със свещ в ръка, за да не сбъркам, се прокраднах тихо към него.

Лежеше спокойно по гръб с обърната към мен глава. Ръцете му бяха разперени върху завивката, която от едната страна го откриваше чак до бедрата. Дишаше дълбоко с полуотворена уста. Между месестите устни се белееха зъбите му.  По лицето му често пробягваше надменна усмивка, като че в съня го възбуждаше някакво мечтание. Така ми се откриваше в цялата си пленителна заплашителност. Неспокойният пламък от свещта ми го разкриваше в тъмнината. Светлинката гладко и спокойно се плъзгаше по тялото му, сякаш го заливаше с течен метал. Изведнъж ми се стори, че целият е от бронз, лицето, челото, мускулестите рамене и широките гърди. Скит, мина ми през ума. Наистина, скит! И тази единствена дума, която изпадна някъде от съзнанието ми и зазвънтя в ушите ми, ме възбуди цялата като изопната струна и ме обезоръжи.

Скит! Идва от тъмнината на вековете и след миг трябва да се върне в същата тази тъмнина като пратеник на боговете, който преминава през света, носещ горяща факла, която запалва нови огньове на всички страни. Какво означаваше единственото спиране на този герой и какво можех да му дам с моята маловажност аз? Смърт - живот? Колко малко беше това. С надменна усмивка очакваше ножа в ръцете ми, който трябваше да се забие в гърдите му.

Сърцето ми се разтресе и изведнъж станах слаба. Ох, толкова слаба. Не успявах да овладея ножа. Поставих го под възглавето и покорно легнах отново до него, решила да му даря любовта си, защото само такъв малък дар бях способна да принеса в жертва на голямото му пратеничество.

Сега вече ще знаеш защо търпях и защо не можех да понеса погледа ти. Пречеше ми този грях. Боях се, че го виждаш у мен, защото първо исках да го скрия от теб и от света. Мислех си, че ще имам достатъчно смелост за това и че ти ще ме подкрепиш, че ще понесеш поне част от отговорността за него. А когато отказа, се примирих за цял живот с участта си. Реших да понеса раните от твоите твърдост и неразбиране като справедливо наказание. Но повече не мога. Детето, което нося под сърцето си, е плод на този мой грях. Един ден от него може би също ще израсне мъж. Може би ще бъде точно такъв, какъвто беше този, който се спря веднъж при мен за една нощ. Не искам да ти напомня за твоето малодушие, затова си тръгвам.

Така че се успокой и не ме търси. За теб вече съм мъртва. Само за едно ще те помоля. Запази в сърцето си спомена за нашата младост такъв чист, какъвто го пазя аз.

Живей в покой!

Юлия