Георги Ангелов

Поезия - 2020 г.

Доклад за литературната дискусия в СБП - книжна продукция 2020 г.

Пъстрата картина на съвременната българска поезия и през изтеклата 2020-та година, доказва непреходната й връзка с традицията и с най-добрите ни класически постижения, разкрива богатата й и разнообразна палитра, множеството успешни творчески търсения, видени през призмата на социалните и хуманни идеали, завещани ни от първенците на нашата словесност, кара ни да вярваме във високата й мисия, осъществявана от зрели и отговорни автори, във време на тежки катаклизми и неспокойна, нерядко плащеща с неясното си бъдеще действителност.

Разгръщайки поредицата от стихосбирки, излизали през 2020 г., можем да потвърдим неведнъж споделяните и от редица критици мисли, че българският поет остава верен на класическата и национална литература, а чуждите веяния, колкото и кресливо да са огласявани от неолибералните литературни пространства, си остават по-скоро острови на неизживени от близкото минало импулси; привнесени щампи, далечни на българското битие и народопсихология.

Стихове за родовия корен - такива са творбите на Трендафил Василев в „Слънчев наниз. Лиричен животопис”. Оперативната критика многократно е отбелязвала достойнствата на тези стихове, излизащи сега като том първи от избраните произведения на поета.

„Болезнената любов към завещаното от предците” превръща Василев в един от интересните български почвеници. Сказанията му за родното Момино, множеството други опоетизирани събития, взети от житейския път на автора, са повод да си припомним написаното от Николай Христозов за него: „Този поет е посял стръкчета живот там, където вековете с ятагани и куршуми са изтръгвали живота, но не са пречупили жилавата сила на българския дух”.

„Принос към европейската история” на Ивайло Балабанов е нова среща с любимите на народа ни стихове, с които са се формирали поколения българи, чувстващи своето национално самоопределение.

Любимият на българския народ Ивайло Балабанов тук е представен с поредица от най-известните си творби. Смятам, че книгата трябва да присъства във всеки дом, на когото е скъпа България и нейното минало и бъдеще.

Защото, както неслучайно споменава Боян Ангелов в предговора към книгата: „Принос към европейската история” остава знаково за съвременната ни поезия с недвусмислената си патетика и дълбокия трагизъм, огрян от всепроникващ оптимизъм и от преклонение към подвизите на предците ни.”

Впрочем заслужават адмирации постоянните опити на обществеността поетът да бъде включен в училищните програми… Дано те се увенчаят най-после с успех.

„Ти, който избиваш пророците” на Димитър Калев е сложна за възприемане и трудна за четене книга, зад чиито поетически натрупвания прозира стремеж да се изследват дълбинните човешки състояния, нюансите на неизказаното, деликатно загатнатото, в които на библейската и отечествена символика е погледнато под нов ъгъл.

Доколко авторът успява, е съвсем друг въпрос, но същият копнеж по метафизична дълбина личи и в новата стихосбирка на Сашо Серафимов „Натрупване на незнание”, в която той ми се струва по-успокоен, овладян, по-достъпен за едно устойчиво читателско внимание, в сравнение с предишните му книги.

И след нееднократен прочит, читателят е докоснат от специфичната му нагласа да ни сближи с трансцедентното и земното, видени от всички възможни ъгли, все едно дали това са лирично обагрени спомени за Ангел Веселинов, дядо му Георги, разговор с тревите или „другото - онова, което проговаря вместо нас, когато сме изгубили всички думи”.

В същото време авторът не се самозалъгва за „ветровете на промяната - една и съща” сред „блатата на безкрайното говорене”. Изпълнена с парадокси книга, чиято видима цел е преодоляването на баналната употреба на думите и даряването им с нови възприятия…

„Градация на важността” на учения Александър Крумов е „доказателство, че съвременната българска поезия се нуждае от разширяване на своя светогледен диапазон. Александър Крумов прави успешни стъпки в тази посока, криеща много неизвестности и не по-малко опасности” според редактора на книгата Боян Ангелов.

Тревога за съдбата на света откриваме и в „Есенна молитва” на Георги Драмбозов - стиховете в нея са на актуални теми, с висок емоционален градус и темпераментен изказ, с почти религиозен пиетет към съкровената човешка изповед. Широката творческа скроеност на автора се подчертава и от хубавите илюстрации на художника Иван Бонев.

В своите „Копнежи” Кънчо Великов ни води в любовната си лирика уверено в територията на опрощаващата, извисена мъжка обич. Превъплъщенията й са многолики, но в тях винаги надделява разбирането, прошката, преклонението пред любовта. Особен интерес представлява рядката в наши дни сонетна форма, с която завършва книгата.

„Лъчи от сиромашко лято” на Кирил Божинов включва обилни посвещения, тостове, дружески шаржове, сонети и според автора се противопоставя на „мътния поток от алчност, грандоманство и чуждопоклоничество”, който е „основната заплаха за самото ни съществуване като народ и държава”. В книгата бих откроил стихотворения като „Съвест моя”, „Две врабчета”, „Сам” и др.

Гергина Давидова в „На залеза жарта ме топли” е събрала детски стихове, писани в различни години от живота си - гатанки, патриотични, пейзажни, стихове с определени социални и лични послания и пр.

Книгата е снабдена с много снимки, колажи, грамоти (!), награди, мигове от живота на авторката, повечето от които обаче размиват общото впечатление от прочетеното и вместо да акцентират на важни за Давидова моменти, каквато е целта им, създават усещане за претрупаност.

„Очите на надеждата” на Ангел Кроснев е деветата стихосбирка на поета, в която е отразено преклонението му към обичания Чирпан, чиято днешна нарадостна действителност провокира поетът да търси в годините назад вредом из родината достойни хора и съзидателни събития, да опоетизира родната природа, обичаи, празници, музика, поезия, живопис, да отстоява темелите на българщината във всичките й измерения и прояви, преди всичко - в родния му град.

„Другото небе” на Иванко Маринов е последната книга на поета. Тя изобилства с добре познатите ни поетични вариации, авторови препратки, парадокси, спомени, игрословици, прозаични миниатюри, в които личи богатата култура и житейски опит на Иванко Маринов.

Съцветие от различни усещания ни поднася Иван Барев в книгата си с избрана лирика „Световъртеж”. Двадесет и третата му книга обхваща „теми, чувства, излияния”, които са му били подтик за „въодушевление и изява”. Тук е началото - „бащиният дом, шарената торбичка, ямурлучето, останало от прадедите”.

Следват работата му в Балкана и Странджа, излетите на автора по Витоша, посещенията му в Русия и Крим и пр.

Жаждата на автора за диалог с читателя се открива във всеки ред, написан от Барев - спонтанната му лира го води през възпеви на националните светини и природа до лирични откровения за всекидневните му тегоби и радости.

Заслужава внимание стихотворението „Дъжд над Крим”, завършващо с думите за „солидарност и руска клетва!”

За „Подари ми цвете” на Виолета Бончева звучат достоверно думите на редактора й Пламен Анакиев: „В поезията Бончева е вълнуващ художник на планетарния крайморски живот и пейзаж, но тя продължава да пише и с предано чувство на обич към Родината и българския език, към любимата й, хилядократно достоплепна Стара Загора”.

Анакиев основателно твърди, че „неочакваните й поанти не са изблик на прицелена екстравагантност, а на постигната земна мъдрост”. След сборника с проза „Капчици от Ескобедо” (2018), „картинното пътуване през сезоните на живота” в тази книга обогатява творческия профил на Бончева.

Въглемир Тъжин е малко странен псевдоним на политика Искрен Веселинов. „Повиках мрака” е сборник с лирически изповеди, в които страданията на автора са предизвикани от въпроси, които „никой век не разреши”, но и от „светли пасторални чувства” и любовни копнежи.

Неравна книга с много искрени интонации, извеждаща на преден план романтизма и стремежа към по-чисти и последователни човешки отношения.

Йоанна Папазова се представя с три книги - „Нощта ражда утрото”, „Заедно с теб” и „Денят обещаваше слънце”. Жизнелюбива лирика, в която авторката одухотворява природата, показва обичта си към всичко живо, търси измеренията на своята чувствителност чрез един своеобразен пантеистичен светоглед и внушения.

„Коренът на звука” - третата поетична книга на Ваня Душева надгражда досега сътвореното от нея с нови теми, образи, идеи. И тук откриваме характерните за нея нюансирани и дълбоко философски прозрения, убедителен и съвременен изказ, покоряващ с преклонението на поетесата пред дом, семейство, Родина.

В мирогледа на Ваня Душева е основополагаща вярата в Бога и стремежът да се живее според християнския мироглед и нравствено-етичните му категории.

Същевременно като при всеки стойностен автор, в стиховете й си дават среща ярки граждански интонации, болка за разрухата в страната ни и убеденост в крайната справедливост на Божието Битие…

С висока взискателност и прецизност към Словото се отличава и новата книга на поета Людмил Симеонов „Този съдник - сърцето”. В нея отново се докосваме до висококаратовите стихове на поета, един от най-талантливите автори на Дунавския край.

Всички стихове тук заслужават внимание - диапазонът на творческия натюрел на Симеонов се простира от синовната признателност и детските спомени до обичта към Апостола и поета Никола Ракитин.

Стегнат стих, лапидарност на изказа, но богати поетични послания - би могло да бъде кратката характеристика на тази книга.

Много тъга навява стихосбирката на Кирил Аврамов „Тъга за двама” - любовната лирика в нея побира цялата палитра на човешките раздели, разминавания, взаимни наранявания… Нещо безутешно вее от тези стихове, от нереализирания потенциал между двама души, от неумението да се намери път между две сърца…

Авторът страда от липсата на „преливащата всичко любов”, но въпреки това е убеден, че и „един човек върху земята да остане, той пак за любовта ще пее”. Лирически дневник на една невъзможна любов, която е облъхнала поета с вселенската си обреченост.

„Тракийски напеви” на Иван Аяров ни връща към стародавните български времена, чиито идеали той по възрожденски отстоява в стиховете си. Тук ще намерим и старозагорски светини, и посвещения на поети от този край, и любородната светлина на образи от българската история. И в тази книга на Аяров диша чистият дух на нетленната българска вечност, на целокупния български дух…

Същата действена сила да се мисли добро и да се твори добро виждаме и в книгата на Петър Динчев „Зелено ехо”, поет на Родопите, на българското име и кръв.

Определян от критиката като „поет на жизнелюбието”, „храбър и благ българин” със „свещенодействена сила”, Динчев е един от тези български поети, които не се поддават на нихилизма и отчаянието, а последователно налага вярата в бъдещето на България - като ген, традиции, историческо и родово самочувствие.

В нашето пропито от безверие и налагане на чужди образци време творчеството на Динчев е особено необходимо - както за младите поколения, така и за всички, които милеят за родното.

Тази жизнелюбива и всъщност основна линия в съвременната българска поезия продължава и Илко Иларионов в своя „Поетичен свят” - томче с негова избрана лирика.

Автор на петнадесет книги с поезия и проза и над тридесет пиеси, Иларионов ни въвежда в своя свят на трогателни лирични послания и социални жестикулации, които трудно ще оставят равнодушен изкушеният от поезията читател.

Емблематични за българина имена и места, както и приятелства и раздели, философски размисли и драматични любовни антагонизми намират място в тази задъхана и емоционална лирика.

Седемнадесетата книга на поетесата Стоянка Митева-Балева „Събуждане” продължава ясно очертаната й линия в нашата лирика - планетарните проблеми се пречупват през съдбата на „слабия, самотния, безпомощния пред властта на парите” (Иван Странджев).

Съмнявам се дълбоко, че „с възглаве от пачки мистичните мутри треперят”, но не можем да не се съгласим с твърдението й, че „нашият пряпорец с маски е днес обруган”. Социалната доминанта на стиховете й личи в почти всички стихове от книгата, но дори в по-пастелните, приглушени лични изповеди тя пак заявява за себе си посредством различни препратки.

Поетесата търси „ранения свят”, за да му предложи себевглеждането, умиротворяването и катарзиса, колкото и това да е трудно при пандемия, карантини, мигранти и тежко разслоение на богати и бедни…

Впрочем, нелеката вдовишка орис не смазва поетесата, тя остава въплъщение на кураж и устойчивост. В книгата са поместени и редица рецензии за творчеството на Митева-Балева.

„Възхвала на ръцете” от „Събуждане” си кореспондира със стихотворение за очите на Ахмет Емин Атасой от книгата му „Задъхани слова”.

Нашата поезия познава доста такива „сетивни” стихове  - от Германов през Таньо Клисуров, та до днес. И наистина, Атасой е написал пределно искрена, изстрадана книга - по мъжки директна и по български сърцата.

Много вътрешна динамика има в нея, много противоречия са разрешени, нещата са поставени на истинските им места - от преклонението пред Отечеството до категоричното отхвърляне на заболяването „постмодернизъм” във всичките му форми. Атасой пише без пунктуация и това е един от редките случаи, когато липсата на препинателни знаци подкрепя наченатото още от Аполинер вътрешно освобождаване и разкрепостяване на автора.

По-важно е, че всичко написано попада в целта, при това понякога по един малко суров, но винаги симпатичен начин да се изрази наболялото.

Заедно с Мария Панчовска се убеждаваме чрез нейната „Огледална хармония”, че „в медицината има поезия, а стиховете могат да лекуват”.

Втората й книга е само с тридесет и три стихотворения, но и те са достатъчни да повярваме във високата й самокритичност в подбора на стиховете, макар че като читател не би ми се искало да е чак толкова самокритична - смятам, че ще бъде интересна и по-пространна нейна книга.

Редакторът Боян Ангелов подчертава индиректните й морални внушения, притегателната емоция на емоционалните й възприятия, откривайки, че на някои места „строфите звучат като ехо в православен храм, където всичко е подчинено на смирението и вярата, че смъртта не притежава способността да отнеме спомените за най-близки нам хора”.

Ще добавя само едно - фин лирик, Панчовска ни дарява с умъдрената си поезия, богата на философски подтекст и добротворни импулси.

Поет от „генерацията на светлината”, Георги Константинов ни поднася „Непадаща звезда” - книга, която без съмнение е чест за нашата литература, както и цялото творчество на поета.

Практически всяка сфера на нашето обществено и лично битие попада в полезрението на Константинов, претворена по завладяващ и притегателен начин.

Перфектно владеещ тайните на занаята, Константинов продължава да пише нови стихове - в класически и свободен стих, които с нищо не намаляват силата на поетичното му вдъхновение и са най-яркото потвърждение, че за моженето няма възраст и стилови ограничения.

Във връзка със 100-годишнината на Валери Петров бяха издадени неговите стихотворения, писани през 2010-2013 г. и озаглавени „Над белия лист”.

Предговорът на Боян Ангелов и солидната литературоведска статия на Иван Гранитски в края на книгата допълват въздействието от срещата с изтъкнатия поет.

Докато четях обаче „Над белия лист” постоянно се питах с какво поетът провокира толкова злоба и ненавист сред либералните сайтове, които пишат за него с настървение, с каквото не помня и покойният Стоян Вълев да заливаше постмодерните грантаджии.

Познавах Валери Петров, вземал съм и интервю от него и не мога да си представя нищо по-кално от непочтени изблици по негов адрес.

Красиво-умните обитатели на постмодерното блато просто са лишени от сетива, за да почувстват това, което всеки обективен, що-годе грамотен българин би установил веднага: стиховете на Валери Петров са близки до читателя с изумителната си жажда по социална справеливост и човешка доброта.

И всеки опит да бъде обвиняван с късна дата в лицемерие и нагаждачество напомнят единствено за това как дяволът чете евангелието.

Печално е това загубване на литературни ориентири и елементарна липса на възпитание у хора, представящи се за радетели за демократичното развитие на нашата култура. Антикомунизмът - в пещерния му вариант - при неолибералната общност постепенно и не от днес е придобил формата на диагноза.

За разлика от тях, Веселка Колева в книгата си с говорещото заглавие „Отстояване. Избрана лирика” наистина отстоява крепостта от български кодове, които неуниващата либерална демонократична система се стреми да унижи и унищожи по всевъзможни начини.

Избраното на Колева е в пет цикъла - подборка от единадесет предишни книги, всички заредени с българолюбие и неистово желание за защита на родното. Нейният свят обединява обичта към всичко българско, както е при дядо Вазов и възрожденците.

„Имам свян, божи страх, имам нежност за двама/ не се уча на вярност, на щедрост, на страст, те са в кръвта ми” би бил подходящ лайтмотив на творчеството й.

Почитателка на класическия стих, Колева вижда в родния град, книгата, православието, издръжливостта пред несгодите на живота, чистата любов, родовото минало и трудолюбието опазващите кодове на българщината, противопоставяйки се на всички ерозиращи нацията ни явления - от тъмните и тайни общества до системната деградация на обществото ни през последните три десетилетия в условията на колония.

Тук е мястото да напомня, че все още липсва една антология на гражданско-патриотичната поезия, писана от българската жена за явленията от днешния ден и обединяваща поетеси от различни поколения.

Защото не политическите еднодневки са феноменът на днешното време, а българската поетеса - като създателка на стихове с високо качество, разнообразни теми и изразни средства, но винаги с непреклонното желание да опази семейството и отечеството си.

За „Звездност. Стихопрозрения за радостта от живота. Избрано” - антология от Атанас Звездинов анотацията съобщава, че „ги е подбрал, за да ги припомни, тъй като през последните двайсетина години пише предимно басни и новите читатели го познават главно като баснописец. Басни има и в тази книга, но преобладават лиричните, философските и гражданските творби, писани през годините. Интересна е и конструкцията й - от последните към първите книги и стихотворения, което подсказва изначалността на духовния импулс и предпочитания. Конструирана е така: Стихопрозрения, Нови стихопрозрения, Баснопрозрения, Ретропрозрения и Хайкупрозрения. Особен акцент авторът поставя върху философските си осмостишия, с които книгата започва. А я завършва с хайкупрозрения, които са още една посока на жанровите му търсения.”

Всъщност книгата завършва с откъси от отзиви за автора, които дават точна представа за цялото му творчество.

Разбира се, че Звездинов не е последният мохикан на баснята (нашата критика така и не забеляза по подобаващ начин чудесните постижения в баснята на покойния първомаец писателя Слав Слав, както и тези на Борислав Ганчев в наши дни), но че и до ден днешен тя е едно от предпочитаните от него словесни оръжия е безспорен факт, а басните му са високо оценени от Петко Тотев, Григор Чернев, Нина Андонова и мн. др.

Ето какво например пише Боян Ангелов: „Той обновява и доразвива жанра, като прави внушенията си с нови герои - философски категории, абстрактни понятия и предмети. Не откритата сатира и безпощадният сарказъм, а осъдителната рафинираност на баснословите е по-сигурната трансформация на лошите нрави и привички в добри и благоразумни постъпки.”

Това прозрение се допълва от написаното от Велин Георгиев, Драгомир Шопов и колцина още почитатели на поетичния талант на Атанас Звездинов.

„Молитва за справедливост” от Минчо Минчев - познатият и обичан български поет, дългогодишен главен редактор и издател на в. „Нова зора” ни припомня негови популярни стихотворения, които познаваме от предишни негови книги.

С четири текста за Минчев, писани от Г. Константинов, Здравко Недков, Л. Левчев и Чавдар Добрев  завършва книгата.

След 1990 г. Минчев издава стихосбирките „Ревността на боговете” (2005) и „Молитва за справедливост” (2020) - и двете в изд. „Захарий Стоянов”.

Обяснявам си тази рядка поява на негови поетични книги с изключителната му, бих казал самоотвержена и последователна заетост на журналистическия фронт и публицистично-обществената сфера.

„Отказал да обслужва притворството и лъжата” по думите на Ч. Добрев, Минчев е едно от емблематичните имена в гражданската, патриотична, реалистична българска поезия.

Последовател на еталоните в ботевско-вапцаровската линия в литературата ни, Минчо Минчев - и в поезията си, и в публицистиката си, и като обществено поведение, издига на висок пиедестал българското Слово, следвайки магистралната линия на нашата национална култура - реализма и българолюбието.

За „Универсум. 65 стихотворения” от Боян Ангелов литературният критик и изследовател Георги Н. Николов пише:

„Лирически герой в книгата е мислещата личност, дарена с верен усет за разностранните вибрации на заобикалящия ни свят: политически, емоционални, социални, граждански, интимни. Върху тях криле разперва неговият индивидуален метроном за случващото се в душата му и извън нея. За докосването му до минали и сега случващи се събития и факти, оставящи трайна следа в съзнанието на твореца, за да бъдат по-късно интерпретирани в яркоцветен стих. Съвремието в тях е сцена, на която събитията изплуват, избледняват и дават място на нови, още по-значими събития в надпреварваща се градация от мисли и чувства; изграждащи пантеон на зримия, незримия и вечен житейски кръговрат, в който гравитираме по предначертаната ни орбита и ние самите. Търсещи верния смисъл от присъствието ни на планетата Земя, на която искаме да оставим траен спомен, когато вече ни няма.”

Не би могло да бъде казано по-добре. Боян Ангелов зае трайно и заслужено място в нашата култура освен като поет, но и като критик, публицист, анализатор на нашето Възраждане, преводач, личност с последователна позиция в отстояването на интересите на Съюза на българските писатели, радетел за приятелски отношения с Русия и славянския свят. „Универсум” е поредното стъпало от възходящото му творческо развитие.

Преди да прочета „Квартално кино” на Паун Тенев, не познавах нито една негова книга. А той е автор досега на шест книги с разкази, една с есета, една с публицистика и три - със стихове, на стотици публикации във вестници и списания. Стихосбирката е в памет на покойната му спътница в живота Маргарита.

При първи прочит с изненада установих, че написаното от него ми напомня по нещо словото на незабравимия Христо Кацаров, при втори - че стиховете на Тенев са самородни, колоритни, пълни с неочаквани обрати, ирония, мъдрост и неподправена лиричност.

В тях диша с подкупваща сила земята, природата, реалният свят, живият изказ на човека от народа, от село, болката от съсипването на българската земя. Една от най-честните и приковаващи вниманието стихосбирки през 2020…

В предисловието към книгата си с тристишия „Слънчевата птица” Светла Дамяновска повдига завесата на това що за птица  ще е тази слънчева феерия: „Изкуството е слънчева птица, гнездяща в тъмните дебри на ума”.

И по-долу: „Изкуството е всяко действие или творчество, в което някой е вложил душата си. Да, книгата е за изкуството - изкуството да съзираш красотата на реалните неща, изкуството да създаваш въображаеми красиви неща и да ги правиш достояние на другите, изкуството да живееш пълноценно и с вълнение всеки ден”.

„Темите - продължава тя - са подвеждащо прости: годишните времена, пристрастията на сърцето, чуждата и родна екзотика, философстването, към което всеки, прекрачил прага на 50-та си година е склонен.”

И добавя, за да не остане никакво съмнение каква е целта й: „Това, което е водещо в книгата е ясният стремеж да изследвам светлата, слънчева, красива страна на живота”.

Сред тези 221 тристишия, разделени в 14 цикъла, бих откроил циклите „Пролет”, „От лятното слънцестоене до Еньовден”, „Магнити на хладилника”, „Есен”, „Зима”, „Конете” - в тях личи най-категорично светлата българска насоченост на стиховете на Дамяновска, голямата й наблюдателност, умението й да структурира запомнящи се кратки форми, жаждата й за цветна красота и образно претворяване на света.

„Без(д)умие” на Красимира Макавеева е динамична, свободолюбива книга с раздвижен класически стих, а авторката - преживяла, както личи, немалко перипетии и колизии в младия си живот. Безспорно интелигентна и крайно витална стихосбирка, написана с владеене на занаята.

Положително при нея е и това, че авторката притежава, наред със задължителните за възрастта драматични любовни антиномии, социално рефлексивни стихове - тя се вглежда в „ленивия и непреклонен, бетонен град” и открива бездомните старици, просяците, болните пияници и изобщо унижените и оскърбените, доведени до скотско състояние от дивашкия капитализъм.

За да напише такива стихове, да има такава чувствителност, авторката е надарена да чува как душата вика дълбоко в нея: „Не ме погубвай! Честно ме живей!”

И тъй като състраданието не достига в света, „заболял от омраза”, Макавеева завършва така стихотворението си за клошарката („Спасителката”): „Не във мръсен казан се е свила убого, без сила,/ а човешката жалост спасява в ковчега на Ной.”

Като цяло, оценявам като успешна „Без(д)умие” - адмирации и за редакторката Камелия Кондова, чийто труд личи убедително, но ненатрапчиво в нея.

Първата книга на Нели Коларова „Поемам този риск”, дело на изд. „Захарий Стоянов” и с редактор Надя Попова се появява след като авторката е печатала в различни престижни издания и е спечелила първа награда в конкурса „Николай Лилиев” през 2018 г.

В предговора си поетесата Петя Цонева отбелязва филигранната изработка на стиховете й, изяществото на детайлите, лекотата на изказа, ритмичната стъпка, „сетивно-образната памет, в която времето тече като калейдоскоп от спомени, видения и превъплъщения”.

Впрочем поетесата отдавна е забелязана и оценена от почитателите на изящната словесност. Към казаното за тази зряла книга ще добавя умението на Коларова да изгражда пластично стихотворението, да завършва творбите си с оригинални поанти, да владее различните си емоционални състояния и да ги предава виртуозно на читателя, да претворява умело фоклорни и приказни мотиви.

Същата органична, цялостна книга е издала и Цвета Иванова - „От болката ми е светло”, изд. „Библиотека България”, редактор Маргарита Петкова.

Четири години след първата си книга „Църква за птици” (2016), Иванова се заявява като силно съвременно поетично дарование.

От редките си епистоларни контакти с нея съм останал с впечатлението за деликатен и немногословен човек, чужд на литературните стъгди, където често се подвизават „пленници на тщеславието”. Но след „От болката ми е светло” можем уверено да говорим за талант, който е време да бъде забелязан.

Тематичните ядра в книгата са: майката; любимия (който е художник); светът на детето и детството; природата, пречупена през погледа на лирическата героиня; болезнените явления в социума, които тя съпреживява.

Иванова се отнася с трогателно съпричастие към човешкото страдание, природата я просветлява и извисява, а допирът с уродливото, болното, безпомощното, социално декласираното я изпълва с дълбока тъга от несъвършенството и слепотата на хората, които го отминават с безразличие.

В този смисъл добротата, прошката, беззлобието и любовта са действени проявления на тази запомняща се лирика, а не умозрителни абстракции.

През миналата 2020 г. се разделихме с 40 български писатели - членове на СБП. На този фон напомнянето не само на творчеството на покойните ни творци, но и на делата на нашите бащи и деди изглежда повече от необходимо.

Защото именно те участваха във Великата Отечествена война и изнесоха на плещите си неимоверно суровата цена на победата над хитлерофашизма.

Антологията „Шрапнели и рози”, издадена в чест на 75 години от Победата от изд. „Български писател”, включва деветдесет и трима поети - от Теодор Траянов до Боян Бойчев - и е ценен влог в българската памет за Великата победа.

Днес, когато двете страни - България и Русия - са изкуствено противопоставяни, появата на тази антология е поредното доказателство, че талантливите и честни творци от различните поколения у нас винаги са гледали на Русия като на братска страна с обща духовна кауза и плодотворно бъдеще.

Като син на капитан-фронтовак, награден с орден за храброст за боевете при Драва, не мога без вълнение да не благодаря на съставителите й за пределно отговорното отношение при подбора на публикуваните творби.

Всяка година СБП издава антология със стихове на свои членове, и тази 2020-та това не е изключение. Съставител е поетът Иван Есенски, който е включил в антологията „Предисловие. Поети 2019″ голям брой автори, подбрани със свойствената му мяра за Словото.

И отново, както в предишни години, са застъпени поети от всички поколения, с различни творчески почерци, идейно-тематични търсения и доказани постижения в областта на поезията.

Накрая, но не по важност, искам да спомена за още един факт, останал извън полезрението на по-голямата част от специализираните литературни издания.

През 2020 г. започна издаването на деветтомните събрани съчинения на писателя и преводача Марко Марков, дългогодишен редактор и известно име на ценителите на стойностната българската литература.

Досега са издадени четири обемисти тома (2 - с поезията му, през 2020 г., и 2 - с част от прозата му - през 2021), дело на пловдивското издателство КСИ, а съставител и редактор е пишещият тези редове.

Оттеглил се от активно участие в литературния живот през 90-те г., Марков продължава да пише постоянно до 2010 г., когато здравословното му състояние не му позволява да работи повече.

Благодарение на неуморната и всеотдайна д-р Румяна Маркова, издирила, събрала и преписала всички ръкописи на съпруга си, читателят вече има възможността да се запознае цялостно с творчеството на Марко Марков - писател, когото бъдещето ще нареди, според скромното ми мнение, до значимите съвременни български писатели и чието многожанрово, многопластово творчество се съизмерва с най-добрите европейски образци.

В заключение, преобладаващите тенденции в нашата поезия показват, че тя продължава основната линия на нашата поезия - реализмът като теми, идеи, внушения, а високохуманната й мисия превръща поетите не в безволни регистратори на все по-задълбочаващото се безвремие и обществен упадък, а в сражаващи се на първа линия защитници на българската крепост и духовна цялост.