СТИХЪТ

Найден Вълчев

СТИХЪТ

Високо горе, горе при звездите
на здрача при светаята светих,
почти като в баладите честит е
да се отрони неочакван стих.

В ковачната на мъничките букви,
на думите сред грапавия скалд
изгрява той и мелодично рухва
в тетрадката по рицарски крилат.

В сърцето му бучат реки от радост,
цъфтят магнолии, ехти роял,
в душата му като на черна клада
натрупва се човешката печал.

Носи ги, рицарю, през вековете
в земята ни и ти като Антей,
умирай и възкръсвай, вий несретен,
плачи от щастие, нещастен пей.

Звезда се стрелва вън и прекосява
уханната среднощна тишина,
щапуркат буквите и продължават
да ронят звън, да сеят светлина.

март 2021


МОЯТ СЪВРЕМЕННИК

Него го видях във
пъстрия спектакъл -
млад, засмян, чудесен,
но един мотив
просто го издаде;
маската го скрива!
Весел е по роля,
но не е щастлив.

Зърнах го след време
в ниския прозорец.
Три деца, жена му,
той с перчема сив.
Седнали - вечерят.
Бедничко, но сладко.
И все пак личи му,
че не е щастлив.

Ей го и пред мене.
В мойто огледало…
Бял, в очи ме гледа,
казва с глас горчив:
- То се е видяло -
все така ще бъде.
Няма да ме срещне
мен ни ден щастлив.

И така върти се
бавно календарът,
а животът бяга
и от своя срив
гледа как се стапя
нашият приятел.
Винаги угрижен,
никога щастлив.

март 2021