Боян Йорданов

Мокрите каменните стъпала блестят като течно сребро. Краткият, но пороен дъжд беше отмил цялата кал и мръсотия по тях и сега те ослепително отразяват зарите на залеза.

Изглеждат като напръскани с кръв. Изпаренията носят миризмата на размекната прах, събрана някъде в улеите между плочите. Наистина, тези стъпала… Като че ли току-що там е посечен някой клетник.

Но така е - смъртникът вижда смърт навсякъде. И красота. Невъобразима, жестока красота, изпълваща последните мигове живот. Най-красивите и запомнящи се мигове!

Но какви глупости! Най-запомнящите се… Изглежда, че не съм на себе си! Още една нощ. Навярно последната. Утре ще застана там - на пясъка, в средата на вече напълно завършения величествен театър, този огромния казан с бълбукаща кръв и врящи страсти.

Ще застана там в центъра и ще се изправя лице в лице срещу един непобедим боец. Страшилището Козис, роден някъде в планините на юг от голямата река Истер, оцелял след толкова много битки! Императорът ми подари своята щедрост, на мен, осъдения на смърт.

Императорът… това подло и оплешивяващо нищожество! Зад тънките му устни се крият коварни зъби, под снизходителната му, отегчена и толкова преднамерена усмивка прозира дебел пласт гордост, под гордостта - злоба, под злобата - плахост, под плахостта - безволие, а под безволието - безнадеждност.

Това е същността на Доминуса - както той иска да бъде наричан. Пожела да ми отнеме виното. Моето вино, чрез което Бакхус ми даваше щастие! Нещото, което мога да произвеждам и което познавам най-добре! Но не искаше да го отнеме, за да го пие! О, не! Нашият Доминус не пие. Той не се мърси и опиянчва с вино.

Пак с мисъл за хората, за римляните и за римските легионери, за тяхното изхранването заповяда да изкореня всичките си лозя и да засея жито. Чрез моите лозя той унищожи мен. Дори могъщият и ужасен Везувий преди години ги пощади, но не и божественият Доминус.

Той, който претендира, че е син на Минерва. Не се сдържах и задъхан от яд казах непредпазливо, че ако това е вярно, то тя би трябвало да се е съвокупила с плъх. Но императорът, божественият господар има уши навсякъде.

Възразил, че никога не е казвал, че е син на Минерва, а че е само неин любимец. А това той бил чул с ушите си лично от богинята в Капитолийския й храм. Разбира се, всичко това се доказваше много лесно и срещу това никой не би могъл да има разумни аргументи, защото свидетелят, макар и единствен, беше самият император.

Когато разбрах, че са му предали думите ми дословно, вече знаех съдбата си. Осъден на смърт и ощастливен от неговото великодушие ми беше дадено време от три дни, през което да избера начина на своята екзекуция.

Свиква се и с този избор. Човек може да приеме всичко. Всичко! Когато навлезеш в детайлите, до дълбоката същност на въпроса, много емоции отиват някъде назад или потъват дълбоко в хладното подземно царство на Плутон.

Де факто, изборът не беше никак труден. Бързото посичане беше за предпочитане пред изгарянето или да не говорим за позора и няколкодневните мъки на кръста. Отравянето също криеше рискове от многодневна агония, или полуживот някъде между владенията на Юпитер и Плутон, ако медикът съвсем случайно не уцелеше необходимата доза.

Тихото изтичане на кръвта от разрязаните вени в лековитите и приятни води на термите можеше и да прилича на блажено заспиване, но щеше да бъде прекалено цинично за моя вкус.

Обесването предизвикваше силна съпротива на душата да се отдели и щеше да направи тялото грозна гледка. След края на отпуснатото ми време дойдоха преторианци. Бях готов с решението, бях приел изхода.

Толкова хора умираха, няма да съм първият, нито последният. Съжалявах само за жена ми и децата. Обичах ги и ми беше мъчно да се разделя с тях. Войниците, обаче, ме превариха и ми съобщиха, че Господарят има радостна новина за мене.

Ще играя на арената на театъра на Флавиите - това каменното чудовище, готово да погълне хиляди хора. Поне още толкова очи ще бъдат втренчени в моята битка на живот и смърт.

Великодушието е, че ако победя, свободата ще ми бъде подарена. И за да се боря още по-вдъхновено, гости на трибуните, съвсем безплатно, ще бъдат членовете на моето семейство.

Срещу мен ще застане Козис - тракиецът с име на коза и сърце на лъв, за когото това също щеше да бъде последната битка, защото след нея откупваше свободата си. Добре си беше направил сметката императорът.

Който и да победеше, за него нямаше да има значение, защото и в двата случая неизмеримото му великодушие щеше да преизпълни цирка и да прелее отвъд огромните му стени. За мен това не променяше нещата, защото гарантираше сигурната ми смърт.

Колко лошо, че щеше да стане пред очите на децата ми! Не бях похващал никакво оръжие досега. Силата ми не беше в оръжията, а във виното, което познавах добре. С Бакхус се разбирах прекрасно, но не и с Марс.

По аромата и стипчивостта на виното можех да кажа откъде идва и от какво грозде е направено, а силата на слънчевите лъчи в рубинената течност безпогрешно определях по сладостта и лудостта, която тя носеше. Тракиецът ще се бие като бесен.

За нищо на света той не би изгубил последната си битка, та дори и след нея от велик гладиатор, идол за момчетата и неустоим копнеж за много жени, да се превърне в част от невзрачния плебс, в беден и с нищо неизвестен римски гражданин.

Колко червени са облаците, като сюнгери напоени с кръв! Или може би с вино? Изглеждат тежки, а се носят леко и безшумно по небето. О, богове, каква красота! Но защо точно сега! Лошо ми е! Гади ми се! Трябва да повърна! Сърцето ми… защо не спре сега?

Точно сега, в този момент! Колко хубаво би било! Но не, то продължава безжалостно да бие, здраво привързано към този свят и ненаситно поглъщащо соковете на живота! Би спряло само, разкъсано от меча на Козис, знам това!

Посред нощ истеричният ми смях разбужда спящите в съседните килии на гладиаторската казарма. Ако не е охраната ще ме умъртвят още сега, тук на място, не бих могъл да дочакам утрото, но не мога да се сдържам.

Това е като да се опитваш да върнеш времето назад или да принудиш водите на Тибър да текат на север. Войниците на принцепса, обаче, ме пазят добре, за да не се случи нещо с мен и да не разваля утрешното зрелище.

Какво нещо! Колко важни са зрелищата в Рим! Те опияняват по-силно и от вино и към тях човек привиква по същия начин. От една страна навикналият към вино се бунтува, когато му го отнемеш, а от друга, с времето, обзема го непреодолима леност и виното става единственото нещо, което започва да го интересува.

Не струва много да подкупиш такъв. Задушавам се. Викам, че искам да изляза по нужда. Богове! Какви звезди! Успокояват. Универсът… толкова е непонятен и несъизмерим с човека, че животът ми започва да ми се струва не толкова съществен. Вече дишам по-добре.

Слагат ми броня. Студена е! Чак сега ми дават и меч. Страхуваха се, че бих си прерязал вените. И с право. Навярно бих го направил. Но по-добре е така. Не искам семейството ми да ме мисли за страхливец.

По-добре е децата ми да видят, че баща им умира с достойнство. Какво ще стане с тях? Дали този плъх няма да им отнеме всичко? Чувам шума отвън, казанът е пълен, спектакълът може да започва.

Най-после зърнах в коридора Козис. Хвърля ми само един бегъл поглед и поглежда надолу в краката си. Знам защо, не ме усеща като равностоен противник. Така отегчено гледат екзекуторите, когато трябва да изпълнят поредното смъртно наказание. През процепите на портата, която води към арената се процежда светлина.

Като остриета, които още тук искат да ме застигнат. Има време, почакайте! Има още толкова много време! Вратите се отварят. Не ми се излиза. Искат да ме изтикат навън.

Чакайте да пристегна сандалите си! Блясва светлината. Хиляди очи безумно ме гледат. Някои подсвиркват, други подвикват. Жена ми и двете ми деца са сред тях. Те може би са примижали. Заради тях трябва да се стегна. Каква ирония!

Идвал съм тука, но като зрител, а сега съм долу, в центъра на събитията. Какво гледах… А, да, няколко неща. И тези… с новото суеверие… как се наричаха… християни. Казваха, че имат обичай да ядат малки деца.

Заплашвали, че скоро огън ще погуби земята. Крайно диви и нецивилизовани. Най-долна паплач. Общество на мизерници и роби. Някои се опасяваха, че като се намножат ще вдигнат въстание.

Аз не мисля така. Тези голтаци не са способни на това, за такова нещо трябват средства. Бяха се скупчили в единия край на арената, коленичили се молеха на своя единствен Бог.

Не мислеха да се отбраняват по никакъв начин, въпреки, че им бяха раздали оръжие, за да е по-интересно зрелището. Просто се молеха. После пуснаха лъвовете. Какво толкова да гледаш?

Седящите около мен крещяха в самозабрава и възторг, а на мене пък не ми хареса особено. Но защо и аз сега? Аз не съм такъв! Не съм!

Аз съм просто един римски аристократ - не много богат, наистина, с малко на брой роби, но който правеше хубаво вино. Обикновен, прост римски гражданин…

Гръм! Като от бурно небе… Козис… Ето, излиза на арената и всички гърла се раздират в екстаз като един огромен звяр. Такова нещо как се побеждава? Не срещу Козис, а срещу този звяр трябва да се бия. Невъзможно. Той се приближава до ложата на императора и извиква дежурното: “…отиващите на смърт те поздравяват.”

Колко ли пъти го е казвал досега? Но винаги се е връщал към своя живот. Императорът вдига ръка и маха приветливо към хората - обръща се наляво, после надясно, покланя се с ръка на сърцето си - наляво, после надясно… Това много се харесва на тълпата.

Сяда си. До него се изправя някой - не го виждам добре оттука, но това трябва да е Марк Нерва. Приближава се напред до парапета. Вдига ръка. Театърът притихва.

„Римляни, - провиква се - великодушието на нашия принцепс е безгранично! За гладиатора Козис, така или иначе, това ще е последната битка на арената. Ако победи, заслужено ще спечели свободата си и ще стане пълноправен римски гражданин, като всички вас! А другият беше осъден на смърт, поради невъзможна да се изрече обида срещу личността на императора и нежелание да се изпълни негова заповед. Такава хулни думи не могат да се простят от обикновен човек! Но невъзможното за обикновените хора е възможно за великото сърце на нашия Доминус! Затова днес, този човек може да бъде помилван от императора и присъдата му да се обезсили изцяло, ако излезе победител. Залогът е голям!”

Някой дава знак битката да започне. Мечът играе в ръката ми. Много е тежък, а бронята донякъде прикрива гледката на тресящото ми се тяло. Поглеждам Козис. Има спокойствие в очите му, но сякаш долавям и отвращение. Замахва.

Инстинктивно се предпазвам. Струва ми се ужасно бавен и ударът му слаб. Не е това, която съм чувал. Дали да не пробвам… Влагам цялата си сила. Мечът ми очертава дъга във въздуха и почти достига рамото му.

В последния миг той се отмества встрани, а аз от замаха залитам напред и притичвам няколко крачки, за да не падна по лице в пясъка. Чувам смях от трибуните. Той стои с отпуснати ръце. Можеше вече да съм разсечен или намушкан, но защо не атакува?

Играе ли си с мен? Унижава ме! Не, няма да се дам толкова лесно, варварино! Жена ми гледа, децата ми, ще умра достойно, в битка, като мъж! Започвам да нападам бясно.

Вече се старая да не губя равновесие, но замахвам ожесточено, стъпка по стъпка напредвам. Сега ще ти покажа! Не спирам да въртя меча! Удар отдясно, удар отляво, удар отгоре! И пак! Козис, обаче, остава недосегаем.

Посреща всеки мой удар, сякаш, че предусеща, сякаш, че е сънувал цялата битка и сега просто повтаря движенията… Но какво става? Изглежда за миг съм загубил съзнание. Отварям очи. Лежа по гръб, а тълпата реве истерично! Над мен е застанал Козис с опряно в гърлото ми острие.

Какво? А, да, чувам, че зрителите крещят “Смърт!” Но защо? Защо? Какво съм им направил на всички? Виждам слънцето размазано през мокрите си от сълзи и пот очи.

Изглежда като разтрошен кристал, на който всяко парченце грее в различен цвят. Колко странно… Това ли е? В този момент Козис подпъхва ръка под бронята на гърдите ми и ме повдига като перце.

Възклик на удивление преминава по трибуните подобно на лек ветрец и после изчезва, всичко става тихо. Не знам какво се случва, струва ми се, че сънувам.

Тогава чувам в ухото си гласа му: „Стягай се, римлянино, без кръв няма да мине, сега ще пуснат лъвовете… Ще ми трябва помощ. Дръж здраво меча! Само прикривай гърба ми! Другото остави на мене!”

И не знам как, някак си толкова естествено се случват нещата понякога… Стоя до него и просто… Вдигам меча и прилагайки цялата си сила вкарвам острието в корема му.

Лицето му е на една педя от моето лице, усещам дъха му. Очите му се разширяват, горната му устна се повдига нагоре, очите му се затварят, носът му се сбръчква от болка и той рухва в жълтия пясък, който постепенно около тялото му се обагря в червено.

Тишина… През ума ми преминава мисъл, че няма никой, че съм останал сам. Но как? Не, не е така. В един миг трибуните гръмват. Хиляди гърла се дерат.

Не мога да разбера, но със сигурност не ме поздравяват за победата. Някаква черна дантела падна върху очите ми, светлината попива в нея, а после съвсем изчезва.

Свестявам се в покрита каруца. Лицето на жена ми е надвесено над мен. Не изглежда тревожно, а някак си студено. Целува ме, но думичка не проговаря по целия път към дома. Разбирам, че императорът щедро е изпратил четирима войници да ни пазят.

Казал, че след стореното от мен е много вероятно да не се прибера цял, а той не искал да дискредитира своята чест, ако се появи съмнение, че не е спазил думите си. Гледат ме с погнуса. Ако можеха, щяха друго да сторят. Искам да погаля децата. Те се дърпат уплашени.

Жена ми не желае да дели едно легло с мене. Отдели се в друга стая. Каза ми, че не можела, искала, но не можела, а аз чудех как така се преобърна животът ми.

Мира не ми даваше въпросът защо Козис направи това или по-точно защо нищо не направи? Та нали животът е най-ценното нещо? Без него нищо няма смисъл и нищо не струва и един меден ас. С един ас и един гълъб не можеш да купиш.

А аз сега, когато върнах живота си, излиза, че не го познавам. Излиза, че не своя, а нечий чужд живот съм върнал и сега съм заставен да го живея и нищо не мога да направя.

Разхождах се често в градината. Обичах да седя сред зеленината. Един ден, както се бях навел напред и обхванал с ръце главата си наблюдавах една върволица от мравки.

Всички нещо вършеха неуморно, едни отиваха, други се връщаха, вървяха по предначертания си път и нито една не помисляше да се отклони от него. Не изпитваха страх. Да, тези най-дребни същества нямаха страх от нищо.

Ако поставех пръста си на техния път, те просто го заобикаляха и продължаваха или пък се скупчваха и се опитваха да го обезвредят. Сякаш, че не бяха отделни индивиди, а само членове на едно единно тяло, откъдето получаваха напътствията си.

В този момент един от робите ми се приближи и изрече: „Господарю, виждам, че се измъчваш.” Богове! Каква наглост! Робът да говори без да си го питал. Че и отгоре на това да се опитва да мисли и да те преценява!

Вярно, знаех поговорката - „Колкото роби, толкова и врагове” и гледах да се държа добре с тях, но така наистина идва момент, в който ти се качват на главата.

Вдигнах главата си и го погледнах. Дали не е решил да ме убие? И без това напоследък всички май само това искат. Той продължи: „Господарю, Козис беше християнин. Племенницата на императора го извеждаше от казармата всяка седмица и заедно идваха в къщата с рибата. Там се събираме. И аз ходя там, когато мога.”.

Казах: „И ти ли? Заедно с племенницата на императора?”, а той отговори: “Да, господарю, там и роби и господари всички сме едно пред Господа.”.

Ясно, ясно, всичко ми е ясно! Козис… Тези хора сами си търсят смъртта, радват й се и учудващо е как тази секта продължава да се разпространява неумолимо като зараза.

Роби и господари били едно… Не случайно ги избиват като сърни. С тези приказки отравят умовете на хората и искат да променят цялата подредба на света.

Откакто свят светува е имало роби и господари и няма как да е иначе. И така ще бъде. Не можем всички да сме господари или пък всички да станем роби. „Остави ме!” - казах му и той се отдалечи.

Но какво е това! Каква е тази сила, която кара християните да измират презирайки живота? На какво се надяват? Не трябва ли човек да се стреми да вземе от живота, колкото се може повече?

Да живее добре, да се чувства добре, да се наслаждава на благата, които има или може да има? И в същото време, в това да се издигнеш над тоя живот има неимоверна свобода.

Съвсем изгубих съня си. По цели нощи не можех да затворя очи. „Заведи ме!” - казах един ден на онзи роб.

На улицата, до оградата на къщата на една от плочите, по най-примитивен начин с две пресичащи се в единия край дъги беше надраскано нещо приличащо на риба. Влязохме.

Плашех се от това, че бях допуснал един роб да ме води. Плашех се от това къде отивам. Ами, ако наистина разкъсват и ядат младенци? Ами, ако си отмъстят, затова, че убих един от тях?

Робът ми ме заведе при някакъв старец, който носеше брада като нашите философи. Изглеждаше безобиден. Той се взря в очите ми, после каза: „Никой не иска нищо от тебе. Седни ей там и послушай.”.

Изричаха красиви стихове, като че дошли от самото небе. Псалмите. Говориха за Божието благовестие. Някои от по-старите разказваха за Петър и Павел, изглежда важни за тях хора, които лично познавали и които изцерявали болни, като призовавали Божието име.

После философът, или както го наричаха - епископът - се приближи до мене. Помоли ме да изляза и да изчакам във вътрешния двор. Трябвало да пристъпят към тайнството, позволено само на кръстените в Христа.

На тясното дворче имаше каменна пейка опряна о стената на къщата, а над нея беше прозорецът на стаята. Не можех да не погледна вътре. Качих се върху пейката и надникнах.

Не видях нищо особено или странно. Епископът разчупи хляб и раздаде на всички. После отпи от една чаша и я подаде на седящия до него, след което чашата постепенно обиколи всички.

Когато приключиха и излязоха попитах роба си, а той ми отговори, че това е тялото и кръвта на Иисус. Значи така - тялото и кръвта на обожествяван юдеин, умрял на кръста, като обикновен разбойник? За тялото видях, че е хляб, а кръвта?

Да не е човешка, може би на някое невинно дете? „Господарю - тъжно се усмихна робът ми - това е хляб и вино, които се претворяват в тялото и кръвта на Иисус, Божия Син. Това сам той е казал да правим за Негов спомен и така ще бъдем готови за Царството небесно.”

Трудно ми беше да разбера защо един Богоподобен ще желае да се хранят с него. Попитах епископа. „Той точно затова стана човек, - отговори ми - за да се пожертва за нас. Твоите римски богове някога жертвали ли са се за теб? Поне капка от своята кръв пролели ли са за теб и твоето спасение?”

Още повече започнах да не разбирам. Но какво спасение, та вие мрете като жертвени животни! „Както Той умря за нас, така и ние сме готови да умрем в Негово име.”. Но защо? Та той е мъртъв! „Не, жив е! Възкръсна на третия ден!” Ти видял ли си го? „Аз не, но познавах хора, за които чу преди малко, които са го виждали и разказваха и писаха. И не само разказваха и писаха, но и с примера на собствената си смърт засвидетелстваха за това! Какво по-силно свидетелство от това да умреш с думите си?”.

Но какво ще накара един Бог да умре? „Нищо не може да накара един Бог да умре. Такава е била Неговата воля, а Неговата воля е любов безгранична и всепроникваща. Той победи този свят и продължава да побеждава всеки ден чрез нас, неговите чеда.”

Но това е абсурд! Можеш ли да победиш без сила? Този свят е съставен от насилници и насилвани. Каква любов! Или си насилван, или си насилник.

Ако не искаш да си от едните трябва да си от другите. Вие избирате да сте насилвани. Какво ще направите така? Докъде ще стигнете?

Съвсем скоро учението ви ще изчезне, защото няма да остане никой, който да го проповядва! Старецът ме погледна и се усмихна.

„По плътски мислиш, затова не разбираш, но плътската истина е толкова краткотрайна - като лист подхванат от вятъра е тя, като сянка на прелитаща птица. Силата на Господ напълно в слабост се проявява. Само слабият носи силата на Господа и благодатта на общуването със Светия Дух. Ние не искаме да сме силни и това учение не ще има край. Затова сега се множим повече, отколкото загиваме и така и ще бъде, докато имаме гонители и хулители. Всички ние, каквито и да сме, където и да сме, едно цяло сме, споено от любовта на нашия Господ. Никой не бяга от любовта. Затова и ти, когато дойдеш следващия път, ако искаш да почувстваш благодатта остави силата си на прага.”

Отидох пак, после пак и пак, нещо все ме теглеше натам, а един ден склоних и жена си да ме придружи.

Дойде време, когато твърдо заявих на епископа, че искам да стана християнин. „Не още” - отговори ми той. Защо? Наясно съм до какво може да доведе това и съм готов да платя цената.

„Не още” - повтори той. После дойде час, когато просто заплаках в скута на жена ми пред всички, и пред моя роб, който беше там и видя това.

Този Господ, който казват - разделял, нас ни сближи отново. По-късно дойде и време, когато целунах напуканата ръка на Теодорос, робът ми, и тогава като че ли открих истинската свобода.

Епископът се приближи и каза: „Изглежда дойде твоето време, чедо. Следващия път ще приемеш Светото кръщение.”

Сега искам да заведа и децата. Искам и те да познаят Истината и Пътя, и Живота. Този Живот, за когото си заслужава да умреш, а не онзи, който не струва и един меден ас.

——————————

QUOMODO VINCIS?* - Как побеждаваш? (лат.)